Генерал-майор от запаса Тодор Трифонов:

И по наше време масово напускаха бойни летци

6928 | 14 юли 2014 | 11:42

В авиацията грешките се плащат с кръв

-letci.jpgПрофесията на летеца изтребител е сред най-рисковите-1421088182.jpgТехническите прегледи за изтребителите преди да излетят са задължителни.-1421088150.jpgТодор Трифонов като млад офицер се готви за полет-1421088119.jpg

Приеха ме във Военната академия и на 1 септември 1969 г. за мен започна учебната година. По това време се подготвяше промяна в закона за пенсиониране на летци, миньори и други професии, работещи в рискови условия. Тогава миньорите и пилотите на реактивни самолети можеха да се пенсионират при 7,5 години трудов стаж. В новите промени се предвиждаше тази норма да се увеличи на 10 години за миньорите и 20 години за летците. Това създаде много негативни настроения в авиацията. Авиаторите са много чувствителни на тази тема, защото професията е изключително рискова, с много тежки физически натоварвания, особено в изтребителната авиация. Във всички части, в това число командири на авиополкове, започнаха да

 

подават рапорти за уволнение

 

Голяма част от летците, които учеха в академията, също решиха да се уволняват. Това направих и аз. Връчих си рапорта в секретна секция на академията и заедно с капитан Фиданов, който бе новоприет член на партията, влязохме на заседание на партийния комитет на академията, тъй като аз бях партиен секретар на слушателите от факултета на ВВС. На заседанието присъства като член на комитета и началникът на академията генерал Славчо Трънски.

Съвещанието приключи, всички станаха да си тръгват, станах и аз. Но генерал Трънски ме спря и попита защо толкова много летци от офицерите в академията подават рапорти за уволнение. И ми нареди да ги убедя да ги изтеглят. По-късно бях обвинен, по това време бях майор, че вместо да убеждавам хората, демонстративно съм пуснал рапорт, а това е вироглавство. Обясних, че ще предам колегите си, ако ги убеждавам. „Какво предателство, вие изпълнявате партийна повеля. Какво лошо има, че увеличават трудовия стаж. Ще служите както другите - 20 години“, надменно заяви генерал Трънски. Тогава кипнах и му казах директно в очите: „Летците не могат да служат като другите, защото рискът в техния труд е поне сто пъти по-голям, отколкото на земята. За 12 години съм погребал 22-ма свои съвипускници, загинали при изпълнение на служебния си дълг.“

Започнахме да спорим. Генералът каже едно, аз - две. Накрая той се примири: „Сега разбрах за какво става дума. Ще доложа на министъра и ще видим какво можем да направим.“ И въпросът действително бе решен. Стажът за пенсиониране на пилотите от реактивната бойна авиация се увеличи

 

колкото на миньорите

 

- от 7,5 на 10 г., а за останалите летци - от 10 на 13,5 години (сега пилотите на изтребителната ни авиация се пенсионират след 13 години служба - б.а.).
Всяка грешка в авиацията може да струва много скъпо, дори и човешки живот. Но така е въобще във войската. Ненапразно армейски афоризъм гласи, че всяка точка от устава е писана с човешка кръв. За външен човек някои правила в армията изглеждат досадни. Но те са синтезиран горчив опит от трагични случаи или от поуки след дадени жертви на бойното поле. Ето един пример. Когато бях курсант, след като ни допуснаха до самостоятелни полети по маршрут, командването реши във втора кабина на учебния самолет да се качва друг курсант от групата, за да лети, да прави нальот и да трупа опит. Това се правеше, защото нямахме достатъчно самолети. Така се пестеше и време, и ресурси. Затова при един от полетите, които изпълнявах по план, във втора кабина се качи младши курсант Гани Харалампиев. Според правилата тогава този, който е във втора кабина, имаше само едно право - да скочи с парашут, ако се наложи. Маршрутът минаваше над родното ми село Одърне. Когато бяхме над с. Пордим, Гани хвана лоста за управление и започна да го натиска напред - за снижение. Аз светкавично реагирах и започнах да го тегля към себе си. Така борбата продължи - той бута лоста напред, аз го тегля обратно, докато прелетим над Одърне.

Отминахме и Гани се успокои. Кацнахаме и аз го попитах защо хваща лоста, след като няма право да се меси в управлението на самолета. А той знаете ли какво отговори: „Ами нали минаваме над твоето село. Исках да минем ниско над него, за да те видят съселяните.“ Ето такъв наивен отговор ми даде. Питах го да не би нещо да е мръднал. Как си представя, че от земята ще ме видят в кабината и ще ме познаят. Той вероятно не знаеше колко летци са загинали, когато са минавали над родните си села. Казах му, че са ги виждали в ковчези, и да си избие от главата такива мисли. Попитах го обещава ли никога да не нарушава въздушната дисциплина. Той промълви „да“. Аз пак настоях за отговор: „Обещаваш ли завинаги да не правиш това?“ Той потвърди: „Завинаги.“ Гани обеща, но не спази думата си. Стана млад офицер и отиде да служи в Божурище. Там наруши правилата за атака по въздушна цел, която лети ниско, на 300 м над терена. Заби се в земята и загина.

Ето и още един случай с горчиви поуки. През 70-те години започнахме командирски полети в сложен пилотаж в двойка с МиГ-17. Излитахме от Чешнегирово. Аз бях водач на двойката, а мой воден, тоест самолетът, който ме следва, бе старши инспекторът по техника на пилотиране в щаба на корпуса полковник Страхил Пенев. Имаше безупречна подготовка, бе овладял няколко типа свръхзвукови самолети. Заедно изпълнихме едната задача и той се справи блестящо, като спазваше интервал и дистанция 30 на 30 метра. Излетяхме за втори път за сложния пилотаж. Всички виражи, независимо от наклона, бяха изпълнени от него, без да имам забележки. Набрах

 

скорост 730 км/ч

 

По инструкция скоростта за МиГ-17 при лупинг е 680-700 км/ч в единичен полет. Ако са двойка, е 730-750 км/ч. Предупредих водения за началото на лупинга и той потвърди, че е готов. Преминах вертикалата, а воденият мълчи, значи всичко е наред. Започнах лупинга и под носа на моя самолет, само на 4 метра, виждам „корема“ на самолета на полковник Пенев. Бутам лоста напред, давам десен крак, за да избегна сблъсъка, и питам водения дали ме вижда, а отговорът е отрицателен. Изкомандвах го да завърши фигурата и да премине в хоризонтален полет. Пристроих се до него, съобщих му, че излизам напред и се връщаме на летището. Стъпихме на земята и попитах полковник Пенев защо нарушава въздушната дисциплина и не докладва, че ме е загубил. А той ми отвърна, че щели да ни се смеят другите. Това ме ядоса още повече. „По-добре да се смеят, отколкото близките ни да плачат“, отговорих гневно. Казах му, че сме се разминали на четири метра от два гроба - моя и неговия. Той онемя. Заявих, че повече няма да лети в групов пилотаж.

През 1980 г. отидох да служа като старши инспектор в инспектората на Министерството на отбраната. Веднъж проверявахме Първа дивизия за ПВО (противовъздушна отбрана - б.а.) с щаб в Божурище. Трябваше да видим дали

 

тя е способна да отрази

 

първи масиран въздушен удар на противника срещу София. Целите, тоест „противникът“, се изпълняваха от два изтребително-бомбардировъчни авиополка. В деня на проверката лично командващият ПВО и ВВС забрани на командирите на двата авиополка при даване на целите самолетите да слизат под 300 м височина. Така се осигуряват над 50% вероятност за „обстрелването“ им. Самолетите летяха на тази височина, но ПВО не се справи и резултатите бяха лоши. Дивизията получи оценка „слаб“. Като разбра това, министърът на отбраната се отказа да проведе разбора и възложиха аз да го прочета пред командира на дивизията, който бе генерал. Чета и стигам до изводите, но генералът не издържа, скочи и викна: „Да му...

 

Обесете го този командир

 

Отнасяше се за него. След като си изля яда, отговорих: „Не само няма да бъде обесен, но може и да не бъде наказан. Ние искахме да се види, че столицата не е така надеждно защитена, както се докладва. Защото не е уплътнено радиолокационното поле и трябва да се вземат мерки. При сегашното състояние и Господ да дойде да командва дивизията, няма да отрази удара на противника.“ Положението обаче не се промени, защото нямаше пари. Когато трябваше да се купят 40 самолета МиГ-29 от СССР, имаше средства само за 18. Тогава началник на Генералния щаб бе генерал Атанас Семерджиев.

Веднъж ме извика и ми възложи проверка в някои авиационни части на материалното осигуряване на бойната и мобилизационната готовност. След като проверих, му докладвах, че трябва да се построи това и това, да се оборудват някои запасни командни пунктове и т.н. А той отиде до бюрото си, взе няколко машинописни листа и ми ги показа с думите: „Трифонов, какво да направя? Това е писмо от щаба на Обединените въоръжени сили на Варшавския договор. Искат ми обяснение защо не сме построили планираните за годината две уширения за шосета. А как да ги построим, като няма пари?“


Още по темата

В броя на в. „Преса“ от миналата неделя генерал-майор от запаса Тодор Трифонов разказа как на 16 януари 1956 г. е свалил първия разузнавателен балон над нас. Дотогава нито един пилот от социалистическия лагер не го е направил. За това бил награден със златен часовник. Но вместо на него го връчват на тогавашния минисър на отбраната на СССР маршал Жуков, който пристигнал на посещение у нас.