Снимка за спомен преди последния полет с брата полк. Сергей Белкинов (вляво) и племенника Иван Белкинов.

Полковник от резерва Евгени Белкинов:

Кацал съм на връх Мусала и на Ботев

9734 | 24 авг. 2014 | 10:40

На Козята стена държах вертолет „Кугар“ на една гума върху скалите



На връх Ботев (2376 м) съм кацал с всички типове вертолети, които са на въоръжение във ВВС. Питат ме често - трудно ли е. За мен не е трудно, но над 2000 м се изисква друга техника, много прецизна, на пилотиране и познаване възможности­те на хеликоптера. Да знаеш какво може да ти даде и какво не може. В противен случай става белята. Над 2000 м започват ограниченията. Не е забранено да се каца, но не се препоръчва особено. Изпълнява се при определени условия и ако знаеш какво да правиш, няма да си счупиш главата. Кацал съм и на връх Мусала (2925 м), най-високия на Балканите. Трябваше да спасявам бедстващи туристи.

Вероятно никой няма да забрави трагедията с наводненото село Бисер, разиграла се на 6 февруари 2012 г. Тогава излетяхме от авиобазата в Крумово в изключително сложна метеорологична обстановка. Времето беше много лошо. Критичният минимум за вертолетите „Кугар“ е поне

100 м долна граница

на облаците и видимост 1 км. Под тези параметри не бива да се излита, защото кацането е силно затруднено, а в някои случаи и невъзможно. Тогава видимостта бе под тези граници. Излетяхме с ген. Златко Златев с две машини. Тръгнахме към с. Бисер, за да евакуираме бедстващи хора. Във въздуха пренасочиха ген. Златев да вземе баща и син от покрива на потъваща кола, а аз продължих за селото. Когато стигнах, голямата вълна бе преминала и нямаше връзка между двете части на селото.

Свалих единия от моите спасители

в кризисния щаб, за да види каква е ситуацията. После ни поставиха задача да разузнаем състоянието на р. Марица до турската граница. От въздуха докладвахме, че има опасност Свиленград да бъде залят. На другия ден това се случи.


Целувка за сбогом на бойното знаме


Участвах и в спасителните операции в наводнения курорт Албена това лято. Вдигнаха ни пак с два вертолета „Кугар“. Имахме предварителна информация, че хотел „Гергана“ е наводнен, отрязан е от брега и има много бедстващи курортисти. Когато пристигнахме, видяхме наистина, че ресторантът на хотела беше сринат, но вече бяха пристигнали военни машини и пожарни коли, които евакуираха хората, и не се наложи да се намесваме от въздуха. В тежка ситуация бяха попаднали и 93-ма участници в международна картографска конференция от 42 държави. Те се бяха събрали в комплекс в село, близо до Албена, който бе

откъснат от света

от придошлите води. За час и половина успяхме да ги евакуираме с двата хеликоптера.


На чаша чай с командира на базата ген. Златко Златев след изпълнена задача.


Наскоро рокери от страната се бяха събрали на събор в Средна гора над Карлово в района на хижа „Фенера“. Теренът там е много стръмен. От близкото село обаче трима с джип решили да се качат на високото, където са и мотористите. Потеглят и при изкачването джипът се обръща и пада в урва. Тримата са в критично състояние. Ние, във вертолетната база, действахме мигновено. Имахме предварителна информация, че нещо се случва, но без заповед по командна линия не можем да излетим. Помня, че заповед­та пристигна в 17,00 ч., а ние в 17,06 ч. вече бяхме във въздуха. Знаехме координатите, където се намират мъжете. На борда имаше медицински екип и спасители. Открихме пострадалите, качихме и тримата във вертолета. Състоянието им бе на ръба, затова поисках разрешение да кацна направо до хирургията в Пловдив. За съжаление единият от тях беше в много тежко състояние и по средата на пътя, докато летяхме към Пловдив, почина във вертолета. Другите двама успяхме да спасим.

В Стара планина има местност Козята стена, намира се западно от Беклемето. Тя е непристъпна и много висока. Наречена е така, защото на нея само диви кози могат да се изкачват. Именно там бе паднала една жена туристка и трябваше да я приберем. Излетях, като преди това бях взел спасители от Пловдив и Троян. Стоварих ги на Козята стена. За съжаление обаче намериха жената мъртва. Билото е само от зъбери, чукари, скали и урви. Тя се подхлъзнала и полетяла надолу. Случайни туристи видели как пада и сигнализирали, като

помислили,
че е оцеляла

И ние се вдигнахме във въздуха с презумцията, че е жива. Беше следобед, скоро щеше да се стъмни и взех очила за нощно виждане, защото не знаех кога ще я открият, колко време ще ни отнеме търсенето. Но не се наложи да ги използвам. На Козята стена кацнах на една гума. Нямаше друг начин. Кац­нах е пресилено казано - само я опрях в скалата, за да могат да слязат спасителите. Не мога да отпусна кугъра, защото ще се обърне и ще полети в бездната, ще загинем всички. После се върнах да ги взема - уви, с мъртвата жена.


Поздравителният адрес от командващия ВВС ген. Румен Радев.


Една година ме извикаха да спасявам делтапланеристи. Помня, че беше 16 април, защото майка ми тогава има рожден ден. Обади ми се генерал Казаков, командващият ВВС, 15 минути преди края на работния ден. Нареди ми да отида в района на Сопот, където се провеждаше международно състезание по делтапланеризъм. Била паднала рускиня и нямало с какво да я евакуират. Бях с Ми‑17. Вдигнах я с лебедката и я докарах в Пловдив. Тя бе неадекватна, но лекарите я спасиха. Оживя. Попитах я как се казва и тя отговори - Марина. Казах й: „Марина, ще живееш“, а тя ме попита: „Ще мога ли да летя?“. Отговорих й: „Никога вече няма да летиш.“


След последния полет - прегръдка с дъщерята Милена.


Помня и случая, когато се наложи нощно време да кацам в Пампорово, беше някъде през 90-те години. Имаше един футболист от „Литекс“, казваше се Стойчо Стоилов. В Петрич на едно кръстовище той се скарал с бивш старшина. Станало пререкание, старшината се афектирал и извадил пистолет. Стрелял от близко разстояние във футболиста и му вкарал в тялото шест куршума. От Петрич го закарват спешно в „Пирогов“. Започват да го оперират и виждат, че куршум е заседнал в гръбначния стълб. Лекарите спират операцията и заявяват, че без неврохирург не могат да продължат. Трябваше да се извика един от най-добрите специалисти - неврохирург професор. Не си спомням името му. Но в същото време професорът е на семинар в Пампорово. Футболистът лежи на операционната маса, всички чакат да дойде неврохирургът. Въобще - ситуация изключително екстрена. От „Пирогов“ се обръщат за помощ към Министерството на отбраната. Вечерта получихме задачата да отидем в Пампорово, да вземем професора и да го транспортираме до София,

за да довърши операцията

В Пампорово кацнахме през нощта на площадката пред военната станция. Ми-17 има два фара за нощно време. С единия осветявахме терена, а с другия - боровете, те бяха много близко и имаше опасност да се ударим в тях. Взехме неврохирурга и поехме директно към София. От базата в Крумово до Пампорово взех разстоянието за 13 минути. И оттам до столицата летях около 36 минути. Или след получаване на заповедта за излитане след час професорът вече оперираше футболиста. Помогна и това, че в София на летището го чакаше линейка с полицейски ескорт, която с включени сирени се отправи към „Пирогов“. А аз излетях в тъмницата, за да се прибера в базата. Операцията приключи благополучно, успяхме да спасим човешки живот. Но никога няма да забравя диалога, който водихме с професора на борда на машината. Когато тръгнахме за София, той възкликна: „Ей, момче, щом мен търсят, значи работата е дебела.“ А аз му отвърнах: „Професоре, щом мен вдигнаха по тревога, значи ситуацията е още по-дебела.“ Това бе в кръга на шегата, но не ни бе до смях. С тези реплики сваляхме напрежението. И му подхвърлих: „Как пък и двамата ни събраха.“ 


 


Още по темата

В броя на „Преса“ от миналата неделя полковник от резерва Евгени Белкинов, един от най-добрите ни вертолетни асове, разказа как е охранявал американския президент Бил Клинтън от въздуха, когато бе на официално посещение у нас през 1999 г. Как е гасил големия пожар в резервата „Бистришко бранище“ край София и каква е техниката на пилотиране, когато води парада на 6 май с хеликоптер Ми-17 с националния флаг. В този брой продължаваме разговора.