Ефрейторът от запаса Николай Сидеров

Ефрейтор Николай Сидеров:

Танковете ни можеха да стигат до Одрин

37642 | 26 ян. 2014 | 09:17

За две години служба е изгърмял 1800 снаряда и 28 000 патрона

Ефрейторът от запаса Николай Сидеров-1421158108.jpg-1421158175.jpgНиколай Сидеров (правият боец, третият от ляво на дясно) със своя танк №15.-1421158141.jpgАрмейски генерал Добри Джуров лично инспектираше бойната готовност на армията.-1421158131.jpg-tankove zagl.jpg

Службата на танкиста е може би най-тежката в армията. Само който е бил такъв като войник, ще ме разбере. Ненапразно казват, че всяка майка танкист не ражда. И до днес, толкова години след като се уволних, помня едно голямо учение. Беше късна есен. Изнесохме се в района за бойна готовност на палатки. Всеки екипаж окопа своя танк. Това става на ръка, с лопати. Земята измръзнала, трудно се рие, но машината трябва да потъне до веригите в земята. Ние имах-ме късмет, защото бяхме т.нар. химически танк и не трябваше да се окопаваме. Возехме два специални куфара с апаратура

 

за отчитане на газова атака

 

Задачата ни бе да следим обстановката по приборите и ако има „употреба“ на химическо оръжие, веднага да сигнализираме. Куфарите стояха отворени върху машината, която се намираше на рубежа. Танкът е в ниското, а ние, екипажът, сме на наблюдателен пост на по-високо място. През нощта ни вдигнаха по тревога, за да се изнасяме от района. Всички танкове, включително и нашият, тръгнаха в колона. Изминахме един-два километра и аз се сетих за химическите куфари. Те бяха върху машината, бях забравил да ги прибера. При тръгването паднали на земята и ако изчезнат, ме чакаше арест. По мое време в армията имаше желязна дисциплина и ред. Освен това сигурно щяха да ме накарат и да ги плащам. Извиках на механик-водача, той спря танка. Скочих в тъмницата и хукнах да ги търся. Тъй като знаех къде бяхме, бързо ги намерих.

Дотук добре. Танковете обаче бяха отпрашили. Нашият - също, без да ме дочака. А аз не знаех в каква посока са заминали, защото всичко се пазеше в тайна и никой не ни каза къде отива колоната. Оказах се сам в тъмницата. Грабнах куфарите и реших, че ще вървя, докато намеря шосе. Все ще мине някоя кола, за да се прибера. Вървях цяла нощ. Изминах около 20 км и успях да изляза на някакъв път. На някого може да се струва невероятно, но наистина изминах почти двадесет километра. И то в полето.

За мой късмет, щом излязох на пътя, се зададе автомобил. Оказа се, че е ремонтна работилница на поделението. Качиха ме и се прибрах в казармата. Танковата колона се върна, но никой не разбрал, че ме няма. Знаел е само моят екипаж. Имах и късмет, че учението беше без стрелби, тъй като бях мерач и щеше да стане голяма издънка.

През първата година всички млади войници са пълначи. Танковият снаряд тежи близо 40 кг. Отначало ми бе доста трудно да дотиквам снарядите в затвора на оръдието - машината се движи, цялата се клати, а това са четиридесет кила. Голям зор е. Двигателят реве, нищо не се чува. И да включиш шлемофона за вътрешна връзка, няма смисъл, защото в учебните танкове не работеше. В същото време трябва бързо да пуснеш вентилатора. Знаете ли какъв ад настъпва в такова малко пространство, като гръмне оръдието. Пушек, дим и без вентилацията се диша адски трудно. След изстрела голямата гилза пада вътре (при танк Т-72 се изхвърля навън - б.а.). Веднага трябва да я грабнеш и да я прибереш в стелажа, защото куполата се върти, а и тя с него, и ще ти счупи краката. Освен това трябва бързо да се прилепиш до бронята вътре, защото оръдието има голям откат, почти половин метър, и ще те размаже. Като изгърмим снарядите, следва огън по пехотата с картечницата. Над теб мерачът крещи „Дай, картечница“, т.е. да я заредиш. Тя засича. Той пак крещи „дай“. Напрежението е невъобразимо. Като гръмне танкът със 100-милиметровото си оръдие, отскача педя над земята. Но не спираме, защото Т-55 за разлика от Т-34 стреля в движение. Гърмим по три снаряда срещу три танкови мишени, като трябва да се ударят и трите. Не трябва да има празно. Всеки снаряд трябва да е в целта.

Новобранските дни за танкиста са много трудни. Качваха ни на танковете и караха механик-водачите нарочно да карат през големи ями и ровове. Да се спускат и изкачват по стръмни наклони, за да свикваме с лашкането. Втората година в казармата бях пълнач. За добри стрелби ме

 

произведоха ефрейтор

 

А и да си мерач не е по-леко. С перископа търся целта. Като я прихвана, по шлемофона чрез вътрешната радиовръзка казвам на механик-водача. Или леко го бутам с крак и той си знае - намалява скоростта, успокоява машината, за да се прицеля добре. След това пак дава пълна газ.

Танковата стрелба е изключително изпитание. Като приключи, често излизаме като коминочистачи през люка. Но с това мъките на танкиста не приключват. Те започват тепърва. Знаете ли какво значи да обслужиш бойна машина след учение? Трябва да се почисти и лъсне като нова. Танкът задължително се мие. Разглобяват се и веригите, като всеки трак се бие с 20-килограмов чук, за да излязат шпилките. Калта се изчиства с отвертки. Това е каторжен труд, който върши екипажът. Затова на занятие, като мине машината през някоя локва, механик-водачът отнася по някоя псувня. Викаме му: „Нали знаеш как се чистят вериги.“ А той отговаря: „Ами откъде да мина.“ Голям зор е и чистенето на оръдието. Екипажът (четирима души - б.а.) грабва един дълъг шомпол, в единия край на който е намотан парцал, и започваме да го натискаме, докато мине през цялата цев. Тази операция се повтаря, докато не започне да излиза чист парцал. После вкарваме машината в хангара. Там целият танк се маже с нафта, а траковете му - с черна боя. Крайният резултат е, че все едно не е излизал на учение, а сякаш току-що е слязъл от заводския конвейер. И това се прави след всяко занятие. Затова стрелбата за танкиста е бял кахър, мъките са после.

А на кашиците им беше лесно. Винаги им завиждахме, защото пехотинецът чисти един автомат. Но пък ги съжалявахме за друго. Много ходеха пеша. Пехотата, като сложи каската, пълнителите, плащ-наметалото и тръгва на бой. Ако атакува, трябва да върви с километри в прах, кал, студ и пек. Ние с танка, като тръгнехме по едно нанадолнище, излизахме на рубежа за атака за 30 минути, а пехотинците - за два часа. Ставаше ни жал. Спирахме машината, за да се метнат на куполата.
Сега не знам какви учения води войската, но ние всеки божи ден бяхме на стрелбището. Няма дъжд, няма сняг - и камъни да падат от небето, пак сме там. Вдигаха ни по няколко пъти по тревога, почти всяка седмица. Проверяваха за колко време танкът ще напусне хангара. Мисля, че нормативът беше 15 минути. Щом излезе и се върне, пак го лъскаме с нафта. Всеки боен танк на бригадата бе зареден с патрони, снаряди и с два тона нафта. Разчетът бе с тази зарядка да може да стигне до Одрин. (През 80-те години България имаше повече танкове от Гърция и Турция - б.а.)

Отначало бяхме с обувки с цинти. Но с тях трудно се качваш в машината, само дращиш по стоманата. След това ни дадоха кубинки с гумени подметки. С тях вече с лекота и доста пъргаво може да се покатериш по куполата. Всеки ден гърмяхме по три снаряда и 50 патрона. Като пресметна, за две години в казармата, без събота и неделя, това прави около 1800 снаряда и 28 000 патрона. Особено трудни и рисковани бяха нощните стрелби. Защото мишените се осветяваха. Казвахме на кметовете от близките села да предупреждават

хората да гасят лампите

Защото има риск мерачът да вземе някоя къща за мишена и да я срине с един изстрел. А картечницата се зареждаше наполовината с трасиращи патрони за корекция на огъня. И до днес помня ротния си командир. Много свестен човек. Той беше старшина-школник. Но веднъж по време на пожар в парка влязъл с риск за живота си и започнал да изкарва танковете навън. За награда го направиха офицер и командир на ротата. Екипажът ни бе сплотен. Пълначът ми беше от Полски Тръмбеш, а командирът на танка серж. Бунарджиев и механик-водачът мл. сержант Димов бяха софиянци. Славни момчета. Раздялата при уволнението беше трудна. Мъчно ни беше, защото знаехме, че вече едва ли някога ще се съберем пак. Всеки поемаше по своя път, а бяхме преживели какво ли не. Кой каквото ще да говори, но за мен няма по-голямо приятелство от роденото в казармата. То е до гроб.

Помня и командира на бригадата полк. Сотиров. Много строг офицер беше, особено към старшините. Те се правеха на тарикати и той затова ги гонеше. Като го видеха по плаца, разбягваха се като мишки. Освен че беше строг и принципен, полковникът се славеше и с безупречен външен вид. Като дойдеше на полигона, а там кал до глезените, обувките му винаги лъщяха. Ние мръсни като прасета, а той - безупречно чист. Откъде и по какви пътеки минаваше, така и не разбрахме. Мислехме, че си сменя обувките през пет минути.

 


Още по темата

Ефрейторът от запаса Николай Сидеров е бил войник в танковата бригада в Казанлък. Тя беше основна ударна единица на Втора армия, която заедно с Трета действаше на турското оперативно направление, докато Първа армия прикриваше гръцкото. Служил е на танк Т-55 от 1974 до 1976 г. Родом е от с. Павел, Великотърновско. От близо четиридесет години живее в старопрестолния град. В момента работи в електротелферния завод „Елмот“ АД. Има две деца.