27057 | 22 февр. 2017 | 14:48

Ако някои се прехласват по кафенетата на Париж и Виена, то Истанбул им хвърля достойно ръкавица

Юлия Вълкова, за Епицентър.бг

Снимки авторката

Пътешествието на популярното от години турско кафе тръгва от Етиопия и Йемен, продължава през Кайро и Мека, докато акустира в Истанбул. Историята разказва как османският историограф Ибрахим Печеви става свидетел на отварянето на първото кафене в многолюдния град. Всъщност до 15 век в извисения и закрилян от Аллах Истанбул и в цялата империя няма кафе и кафенета.

Тогава обаче там изневиделица се появяват неизвестните никому Хаким от Халеб и Шемза от Дамаск, за да открият по едно голямо кафене, където се предлага неизвестната дотогава ароматна напитка. Други пък приписват началото на турското кафе с откриването на „Кива Хан“, считано за първото кафене, още през 1475 г.

Според друга легенда близо 80 лета по-късно йеменският губернатор Йоздемир паша донася кафето в Истанбул. Но все пак на турците се дължи приготвянето му в джезвета от мед с вода и вече ситно смлян кафеен плод върху жарава или горещ пясък и затова се нарича турско кафе.

То съдържа висококачествени кафеени зърна от типа арабика от Бразилия и Средна Америка, има специфичен вкус, каймак, аромат, начин на варене на бавен огън /с вода и захар на вкус/, на поднасяне /в малки порцеланови чашки/, сиреч притежава своя идентичност.

Кафето толкова силно повлиява на турската култура, че даже местната дума за закуска (kahvaltı) на книжовен турски означава „преди кафе“. То е наричано още арменско, гръцко и кипърско, но само в съответните страни. В Гърция например става популярно през 1974-та по време на Кипърската криза. В Хърватия и Сърбия е популярно като домашно кафе, а в Израел го наричат кално заради утайката на дъното на чашата.

Турското кафе се пие разточително бавно, придружено от чаша студена вода за освежаване на устата преди отпиване, и с локум или бяло сладко, но след вечеря се допуска сервирането му с малък аперитив. По утайката на дъното на чашата се гадае. Тъкмо заради нея то не съдържа толкова кофеин.

Кафенетата на Истанбул – многолюдни, шумни, ароматни

Трудно е да се прецени кои са повече – дюнерджийниците или кафенетата. Или пък рибните ресторантчета най-вече около Галата, както и накацалите по стръмните улички, в които се поднасят дъхави кебапи, топло пиде с кайма, пълнени печени картофи. Всички са многолюдни, шумни, преливащи от аромати.

Ако някои се прехласват по кафенетата на Париж и Виена, то Истанбул им хвърля достойно ръкавица. В пъстрия град те са буквално на всяка крачка и изкушават до степен, че не може да не приседнеш до някоя от малките масички, отпивайки бавно завладяващата течност, зареял поглед в минувачите и минаретата над главите им.

Ако търсите по-необичайна обстановка, то се разходете до Таксим – известния истанбулски квартал в европейската част на града, оглеждащ се в сапфирените води на Златния рог и Босфора. Той е прочут като значим търговски и туристически център с ресторантите,

хотелите и магазините си. Таксим е сърцето на съвременен Истанбул, където има значително по-малко забрадени жени, а сред младите може да се нагледате на минижупи, „метъл” мода или момичета, нашарени с пиърсинги. 

Та там има цяла уличка, популярна като френската – невероятно стръмна и от двете страни с накацали едно до друго кафенета. Всяко със свой шарен интериор и приканващи домакини.

Необичайни и много красиви са и пасажите, където освен ресторанти има и кафенета. Те са по италиански или френски тертип, защото навремето в Таксим е гъмжало от търговци, дошли от Генуа или Венеция, от Корсика или Марсилия. Под високи стъклени куполи, крепени от изящни железни конструкции, може да се насладите на най-дъхавото турско кафе.

На един от седемте хълма, току под патриаршеския храм „Св. Георги”, се гуши необичайна чаршия с няколко кафенета в ярки цветове с едно и също име – „Нафталин”.

И вътре наистина те обгръщат спомени от детството – кахлена печка с кюмюр, над която се е привело младо момиче в опит да го разпали, ленива котка на масата, отрупана с емайлирани съдове и легенчета, врата на стар хладилник, дървени и кожени куфари, лавици с порцеланови кукли с дантелени рокли, че дори и отдавна издадени съчинения на Достоевски, като в центъра се мъдри „Будала“ – как да не се сгрее сърцето.

Пиер Лоти дава името на едно от най-прочутите в мегаполиса

Сред прочутите, и то не само в туристическите пътеводители, а и сред местните жители, е кафенето „Пиер Лоти”. Това е псевдоним на френския писател Луи Мари-Жулиен Вио, роден през 1850-а в Рошфор. Причината да се озове в Османската империя е назначаването му като офицер от военния флот. З

аради литературните му заслуги става член на Френската академия. Та оставайки да живее за известно време в Истанбул, той се влюбва в града и решава никога да не го напусне, потъвайки не само в творчеството си, а и в насладите. Според една от легендите, той се влюбва в млад наложник на някой си паша, а той вместо да му се разсърди, му го подарява, че и им построява къща, където днес е известното кафене, носещо неговото име.

Помещението е малко, но за сметка на това изгледът е зашеметяващ – от терасите се наслаждаваш на красотите на Златния рог. Кафето се приготвя по стародавен тертип – върху жарава, с дебел каймак и уникален аромат. Навремето мястото е обзаведено с няколко табуретки и печка за варене на турско кафе. Днес мебелировката е по- модерна, но запазена в стила на 19 век. Още стоят големите кахлени печки, кръглите софри, миндерите, а стените се окичени със снимки, като в центъра е литография на самия писател.

Малцина знаят, че Пиер Лоти е свързан и с българската история. По време на Балканската война той пише статии в подкрепа на Османската империя, в които защитава добродетелите и хуманността на турците и определя войната като „хищническа“. В отговор Иван Вазов през 1912-а пише стихотворението си „На Пиер Лоти“, в което заклеймява позицията му.

Лоти обожава да носи дрехите на османлиите, да пуши наргиле, дори в Париж да се появява с фес. Когато избухва Балканската война, той започва да публикува статии, в които занего турците са добродетелни и хуманни, останалите балкански народи – хищници, способни на кървави зверства. Най-много е охулвана родната армия.

Яростната му кампания срещу България личи в скандална книга „Агонизираща Турция”. Нашият печат не остава длъжен на французина – гневни публикации го обвиняват в преднамереност и откровени лъжи.

Лоти не остава длъжен и нагло отвръща: „След всички описани ужасии, българите трябва да наведат глави и да мълчат”. Тогава Вазов се разгневява до степен, че на един дъх написва стихотворението „Под гръма на победите” с посвещение „На Пиер Лоти”. В него той удря плесница на колегата, възхваляващ делата на тираните.