6658 | 13 март 2016 | 18:11
Милена ДИМИТРОВА*
Двайсетина мъже обуха червени обувки на висок ток и се разходиха с тях в неделя под дъжда по бул. „Витоша” в столицата. Наоколо се събраха почти още толкова жени, повечето репортерки и няколко случайни минувачки. Акцията, добре рекламирана и с достойни спонсори като Норвежката програма и др., постигна равноправие между участието и медийния интерес.
Изпълни ли обаче целта си, да или не?
Да, защото в дъждовната неделя всички телевизии бяха изпратили журналистически екипи да снимат. Така цели пет дни след 8 март темата за насилието над м, за женската гледна точка и равноправието още присъстваше в медиите. Така броят на манифестиращите с червените дамски обувки ще се увеличи с идеалния сбор на зрителските аудитории. И не е пренебрежително малка вероятността мъжкият пол да получи сигнал за насилието над по-слабата половина в нашето общество.
Не, поради ред по-дълбоки причини. Нито един министър, нито депутат, нито политик от Президентството не бе забелязан. А откъде, ако не от властта ще трябва воля да се ратифицира прокламираната Истанбулска конвенция и другите джендър документи на Съвета на Европа? И защо само Истанбулската конвенция, при положение, че Националната стратегия за равенството на половете е действала у нас през 2009-2015 г. и следователно годността й е изтекла? Не, защото разходката с червените дамски обувки се случва за четвърта поред година, и досега не се е видяла файда от този сеир. Проявата е от класическия жанр за повишававане на осведомеността и за привличане на общественото внимание. Но ако то четири пъти е привличано, а няма преки последствия, значи сметката някъде е сгрешена.
Наблюденията по-нататък на необичайното дефиле са в регистъра между 18% и 50 % сиво. Тоест нито бяло, нито черно.
Разходка с лозунги и на висок ток 50-100 метра по паважа не е балансирано по сила оръжие в борбата със стереотипите. Само манифестацията няма да ни научи да противостоим на неравенството и да бъдем толерантни, щом в обществената представа успелият мъж е депутат, министър или мутра, често и „млад меринджей”, а в дамския сектор фолкпевиците преобладават като идеал за успех и красота. Само че ще трябват 40 или 400 години, колкото за английската ливада, докато се променят стереотипите. Задачата се усложнява, ако слабият пол е от малцинствата...
Статистиката сочи, че всяка трета жена у нас била малтретирана в дома си, независимо дали се схваща като жертва на силата на другия пол, и дали е събрала кураж да се оплаче. Естествено, срещу нито един от храбрите момци с червените обувки по бул. „Витоша” няма, не е бил подаван сигнал в полицията да е бил малтретира любимата си половинка. Излиза, че кампанията би имала шанс за по-добра превенция, ако се прицели по-точно, ако избере по-прецизно таргет групата на акцията. Насилниците в повечето случаи, твърдят психолози, са боязливи по природа и биха се стреснали повече от послание за строгостта на закона или за по-силна ръка като възмездие.
Представете си сега как мъжът насилник е седнал да пие ракията си пред телевизора довечера и гледа репортажа по новините. Е, някои психолози смятат, че този тип щял да се замисли с две секунди по-дълго следващия път, преди да шибне два шамара на жена си. Това ще помогне ли на жертвата, щом акцията провокира само 2-секунди спомен, а не категоричен отказ от физическия тормоз? Ако се уповаваме само на съвестта и на телевизионните послания, по-добре обществото да обърне и другата си буза, както Толстой е проповядвал за „несъпротивление със зло срещу насилието”.
Насилието, уви, не е само домашно. То присъства още по-фатално и в трудово-правните, и в социалните отношения, колкото и да се възприемаме като умно и красиво гражданско общество, управлявано от демократично избрано правителство в парламентарна република. Няма жена-мениджър, която да получава колкото колега от мъжки пол на същата длъжност.
За „мениджър” няма дума в женски род. У нас все още се смята, дори и по граматически причини, че за министър, депутат, председател, вицепрезидент само мъжкият род е валиден. Досега не сме имали жена-президент и това е неопровержима илюстрация за „стъкления таван”, до който на жените им е позволено да пробият в политиката. На мен ми е все едно, че в други страни от ЕС ситуацията е по-зле.
Тревожа се повече, защото:
-Внесеният законопроект за равенството между половете затъна между първо и второ четене и не можа да стигне до дневния ред дори по случай 8 март.
-Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете е действала у нас от 2009 до 2015 г. и следователно вече с изтекъл срок на годност! Даже 8 март не подсети кабинета да я осъвремени.
- Примери за кръгли маси, насърчаващи равноправието на половете с участието на зам.-министри, има само в навечерието на 8 март...
Бих се съгласила, че Марс и Венера няма как да се отъждествят, но нека полюсите да се запазят за физиологията. Проблемът е дали Иван и Мария са равни пред насилието, на пазара на труда и в социално-политическите шансове. Доказано е, че силният пол не страда от дискриминация, а не само в литературата се твърди, че „жената е негърът на света”. Плюс това протестът тази година е и за транссексуалните същества.
Изнесен бе пример, че полицията отказала да регистрира насилие над транссексуална жена, тъй като по документи била мъж. Мъж, жена или риба, не трябва ли да сме равни пред насилието?
Ще повярвам, че акцията е успяла, ако скоро някой ден и мъжете министри обуят червени обувки на висок ток и влязат в Министерския съвет, за да приемат валидна Националната стратегия за равенството на половете. Още повече, че европейските джендър политики са по-скоро указателни. Видях с очите си, че организаторите на „Извърви километър с нейните обувки” бяха осигурили в неделя достатъчно червени чифтове с номера 43, 44, 45. Тъй че ще има за депутатите, когато Народното събрание стигне до второто четене на Закона за равенството на половете.
*Авторката е работила дълги години като съветник по правата на жените и равенството на половете в Европейския парламент.
Мобилна верси
RSS
