26610 | 2 ян. 2016 | 02:43

На този свят освен семейството съществуват само две неща – здраве и приятели, всичко друго е ала-бала, казва Антикаджиев

Кой е той

Няма по-известен ресторантьор в София от Никола Антикаджиев-Антиката (р. 1929 г.). През 60-те години тълпи от хора обсаждат Кулинарния магазин в центъра на София. Ресторантът на хотел „Славия“, Клубът на актьора на бул. „Руски“, клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, ресторант „Антик“ - всички под негово управление, са все култови заведения, които стават място за среща на столичната артистична бохема, на политическия, културния и спортния елит на България.

Антикаджиев има и феноменална памет. Той помни буквално всичко - за всяка пиеса, за актьорите в нея. Да не говорим за резултатите от футболни мачове или пък за политически събития, за министрите от всички правителства. Енциклопедичните му познания са го превърнали в „бюро справки“ за приятелите му. Невена, Ламбо, Кольо Анастасов, Кеворк, Владимир Велчев, Гунди, Саркис, Гришата Вачков, Нейчо Попов, Радана, Гец, Черкелов, Аня...

Това са само малка част от имената на най-близките му приятели, някои от които преселили се вече в по-добрия свят. За Антиката казват, че е биографът на актьорите. Странджата на Народния театър, душеприказчикът - както и да го нарекат, все ще са прави. Историите му нямат край.

Преди няколко дни публикувахме първата част, в която той разказа за приятелството си с Невена Коканова, с Гунди, със Стефан Данаилов, с писателя Георги Марков, с Григор Вачков... За срещите си с Дора Габе и други известни личности.

Ето втората част от историите на Антикаджиев...


- Господин Антикаджиев, турнетата в чужбина винаги са интересна част от историята на един театър. На доста от пътуванията на Сатирата и на Народния театър сте били и вие. Има забавни ситуации, в които виждате хората и в друга светлина. Бихте ли споделили за някоя такава ситуация?
- Те са толкова много, че за това трябва да напиша няколко книги. Спомням си една много смешна случка с един приятел на големия Саркис Мухибян. През 1971 г. бях на турне със Сатирата в Съветския съюз 12 дни – по шест в Москва и в Ленинград (сега Санкт Петербург).

В Ленинград да гледа Саркис бе дошъл от Баку (столицата на Азербайджан, б.а.) един негов приятел с цялото си семейство. Човекът намери хотела и покани всички ни на ресторант – в тузарския „Астория”, където Хитлер е искал като превземе града да празнува там победата си. Попитах Мухибян откъде приятелят му има толкова пари, а той рече, че бил шеф на транспорта в Баку и махна с ръка – все едно ми каза да не питам повече. Чакаме за такси, ама в онези години това не беше лесна работа.

По едно време срещу нас се задава празен автобус – азерът започна да маха с 50 рубли в ръката! Ние направо бяхме шашардисани – това бяха много пари. Така с цял автобус пристигнахме в луксозния ресторант. Какви поръчки и рубли хвърчаха няма да ви разказвам...

- И как продължи тази история?
- О-оо, на приятеля на Саркис това не беше достатъчно и на другия ден ни помъкна да ни купува подаръци. Влизаме в един специален скъп магазин – в него сувенири, уиски и ... малки финландски масички, които бяха на мода тогава. За връщане в хотела изобщо не чакахме такси – той вдигна ръка срещу първия празен автобус и последва познатото – 50 рубли на шофьора.

После митничарите на границата в Русе се чудеха какво става – магазин ли ще отваряме, на гара София бяха свалени 108 масички! Някои бяха купували по две. Приятелят на Саркис сдържа обещанието си да дойде в България и след няколко години цъфна – същият енергичен, шумен и готов да черпи и пилее пари.

- Ходили ли сте на гости на някои от известните руски актьори? Тогава в онези години са се зародили много приятелства между нашите и тях.
- И какви големи приятелства се зародиха тогава наистина! Разбира се, забравя ли се турнето на Народния през 1986-та в Москва? Тогава на власт вече бе Горбачов и нямаше никакъв алкохол.

Ние обаче предвидливо бяхме сложили в двата гарбероба със сценични дрехи и три каси с общо 60 бутилки – 40 с ракия и 20 с водка столичная. И като решиха руснаците да ни дадат банкет, ние извадихме запасите. В себе си обаче предвидливо бях оставил 6 бутилки с водка.

Последната вечер на гости ни бяха поканили двама големи актьори, приятели на Ламбо. Единият - Андрей Миронов, познат най-вече от филмите „12-те стола” и „Диамантената ръка”, и Александър Абдулов. Сашата бе много популярен, той беше идол на целия Съветски съюз, известен бе дори повече от Горбачов. А какъв красавец беше само... Когато почина през 2008 г. в Москва го изпратиха като император – целият град бе излязъл, въпреки студа от минус 30 градуса.

На поканата се отзовахме аз, Стефан Данаилов, Георги Раданов и директорът на Народния театър Дико Фучеджиев плюс още шест души руснаци. Датата бе 28 септември, а навън валеше сняг. Изпихме четири от моите бутилки, другите две бях оставил. Дико направо ми заповяда да взема такси и да донеса и тях. Едвам намерих такси, донесох ги и се върнах в хотела.

Ние със Стефан бяхме в една стая, а сутринта трябваше да тръгваме за България. Опаковах му багажа, и изведнъж гледам дипломатическия му паспорт (имаше такъв, защото беше народен представител) под радиатора. Взех го и отидох на летището. Стефан още го нямаше, а Дико все питаше къде е.

По едно време Стефан тича и вика силно къде му е паспорта. „Спокойно, чакай малко”, казвам аз и му го давам. Стефан винаги го беше страх да лети и преди полет пиеше повече.

- Когато Висоцки е в България по време на знаменитото турне на театър „Таганка” в България, руският бард гостува в дома на Любомир Левчев. Вие също сте били там, бихте ли разказал за тази паметна среща – в бохемските среди още се чува какво ли не за нея?
- Гостуването на „Таганка” в Сатиричния театър бе голямо събитие през 1975 г. Но срещата с Висоцки си има и малка Московска предистория. Когато Сатирата гостуваше в Москва през 1971-ва, успях да уредя чрез посолството 10 билета за „Хамлет” – най-голямата роля на Володя Висоцки в постановката на страхотния Юрий Любимов.

За мен обаче билет не остана - молиха ми се Таня Лолова, Гришата Вачков, Калоянчев, жена му, Стоянка Мутафова, директорът на Сатирата Мирослав Миндов... и ги раздадох всичките. Сега – четири години по-късно, успях да го видя на живо в България. По това време бях управител на Клуба на актьора, който се намираше на площад Народно събрание.

- Всъщност как бе уговорена срещата?
- Любо Левчев ми каза, че веднага след представлението Висоцки и другите ще дойдат в Клуба, а после ще ходим заедно у тях. Датата беше 10 септември, на другия ден – 11-и, се отбелязваха две години от убийството на чилийския президент Салвадор Алиенде. Любо щеше да открие изложба за него в Габрово и най-късно в 10 ч. трябваше да тръгнем заедно.

Висоцки и Любимов останаха в Клуба до полунощ, а после заведох компанията от около 10 души у Левчеви в дома им до Докторската градинка. Като се почнаха едни наздравици, песни... Аз издържах до 2 часа и си тръгнах. А в 7,30 ч. се качих на тролея и обратно към Левчев – трябваше да го събудя, за да тръгнем към Габрово.

Изненадата ми обаче бе пълна – заварих компанията така, както я бях оставил. Мислех, че отдавна са се разотишли, а в 8 ч. те още вдигаха наздравици. Вече търсеха Висоцки и Любимов – руснаците не знаеха къде са, а в 9 и половина излиташе чартърът им за Москва. Левчев ги вкара в банята и водата им подейства като лекарство. Оттам взех мерцедеса му и ги закарах на летището.

Бяха доста омърлушени, но се качиха благополучно в самолета. Върнах се да спешавам Любо за Габрово – вече се бяхме чули с Трифон Пашов – първия секретар на партията там, да отложи откриването на изложбата за 12,30 ч. Любо заспа в колата, нямаше нужда да пише словото си – всичко му бе в главата.

- Кой ви запозна с Любомир Левчев?
- Запозна ни Григор Вачков. През годините с Любо се сприятелихме и в паметта си пазя много общи преживявания. Понякога той ме водеше със себе си на различни места.

Един ден тръгнахме към Смолян. Помощникът му беше забравил доклада и се притесни, но за Любо това не беше проблем. Често съм бил свидетел колко ефектно говори без предварително написан текст, както се случи в Габрово за изложбата на Алиенде. На втория ден от смолянската командировка тръгнахме на лов за зайци. Той стреля, а аз снова насам-натам. Една от слабите сачми ме одраска и раната леко прокърви.

Излъгах го, че съм се порязал, когато ме попита какво е това. На този лов много се смяхме, от него имам и снимка – моя милост с ловджийско яке, трандафори и утрепаните зайци.

- Имате традиция всяка година да каните най-близките приятели на рождения си ден 18 ноември – чудя се обаче как събирате на едно място толкова много хора. Кой от всичките ви лични празници е специален и незабравим?
- Всички са такива. Ще ми се обаче да отделя един от тях – този през 1989-та., когато станах на 60 години. Поканите надписах още на 1 ноември, знаел ли е човек какво ще стане на 10 ноември... На масата седнаха 100 души – един до друг бяха хора, които не можеш да видиш на едно място заедно – артисти, политици, финансисти, журналисти...

Започнахме в 12 ч. на обяд, защото повечето в 18 ч. щяха да тръгнат за първия митинг на опозицията тогава. Петър Младенов ми прати по охраната си цветя и подарък, липсваше и един от любимите ми приятели Кеворк Кеворкян. Същият ден той подготвяше възобновената „Всяка неделя”, а на следващия ден събеседник по желание щеше да бъде Блага Димитрова. Бях много щастлив, защото в смутното време приятелите ми бяха до мен...

- В първите години след 10 ноември особено тежко е било на един от най-близките ви – Стефан Данаилов. Обвиненията към него за това, че е останал в червената партия, бяха стигнали до още по-страшно – до клетви.
- Стефан – може би най-обичаният български актьор, понесе несправедливи обиди. И ги изрекоха хора, на които той е помагал от сърце. Грозни думи преживя той, но успя да остане „на върха”. Защото там го държи изключителния му талант.

Той има и друг талант – да забравя обидите. На юбилея ми първо говори той, после Гец (Георги Георгиев), Венчето... Гец ме развълнува много като ме нарече Странджата, който става на 60 години...

- Доколко е вярно, че Политбюро на ЦК на БКП е можело да нареди на коя актриса или актьор да се даде роля?
- Това е смехотворно твърдение. Никой тогава не се е бъркал кой каква роля да получи. На директора Дико Фучеджиев никой не смееше копче да му каже. Режисьорите си избираха артисти, но одобрението им минаваше през 40-те души Художествен съвет, в който освен 10-12 артисти, бяха още Юлиан Вучков, Владо Каракашев, мастити театрални критици.

Аня Пенчева е другата ми много близка приятелка. Нея пък през годините все се опитваха да я изкарат фаворитка на тогавашните партийци от Политбюро. Това обаче бяха пълни глупости. Познавам я от 1981 г. Тя дойде в Народния театър през 1987 г., когато имаше вече 15 роли в Младежкия. Там я бяха взели заедно с Ваня Цветкова от ВИТИЗ (сега НАТФИЗ, б.а.).

- Защо Живков не е харесвал Радичков?
- По едно време Живков беше критично настроен към писателя. Искаше дори да сменя Дико Фучеджиев от поста директор на театъра заради това, че Младен Киселов постави пиесата на Радичков „Опит за летене”.

Филмът на Бинка Желязкова по пиесата „Привързаният балон” беше спрян. Живков не поиска да дойде на премиерата, но пиесата се игра дълги години. Иначе той смяташе, че пиесата правела българина „малко гламав”. Живков казваше: „Българинът не е прост.” А това просто беше вид сатира.

- Много близък приятел сте с Юрий Ангелов, който доста години игра в Народния театър, но по време на демокрацията се отдръпна от сцената и отиде да живее в едно бургаско село Фазаново. Преди 3-4 гозини той буквално изригна отново в ролята си на Господин Распутин в тв сериала „Седем часа разлика”. Той ми е разказвал, че вие сте „виновен” за срещата с жена му. Как стана това, бихте ли споделили?

- Това се случи по време на гастрол в бившата Чехословакия. С пиесите „Големанов”, в която Юрий играеше, и „Тази малка земя” замина грамаден състав от 120 души. И в Братислава Юрката се запозна с една хубава словачка. Тогава аз и Черкела (Георги Черкелов), Бог да го прости, бяхме в една стая в хотел „Девин”, доста луксозен хотел. Юри и по-голямата част от трупата бяха в по-малкия „Киев”... Тогава отстъпих стаята си в хотела на Юри и той взе, че направи белята (смее се). Сега има двама пораснали сина, макар че словачката се върна в родината си.

В театъра не е само да се вдигне завесата и да получиш ръкопляскания. А всичко онова, което е подготвено преди това – от работниците и техническия персонал, осветителите... всичко това е свързано като добре смазана машина и без нито едно от тези болтчета не може да има успех. В театъра едно време имаше над 80 души артисти и 220 души персонал.

-Как големите актьори приеха Юрий Ангелов? Неведнъж е ставало дума за тежкия им характер и звездната болест, от която някои трудно се лекуват?
- Ще кажа нещо много важно за Юри. Тези колоси – Кабакчиев, ГЕЦ, Черкелов, Рачко Ябанджиев, Асен Миланов, Чапразов, Стефан Данаилов малко по-късно - те приеха само двама души от младите при тях с отворени обятия – това бяха Юри и Велко Кънев. Говоря за тяхното поколение. Те дойдоха на по 29-30 г., а всички онези бяха над 50-годишни. Но те ги приеха.

На първата маса винаги сядахме с Данаилов, с Кабакчиев. Идва Юрката и сяда при нас – мястото, където не можеше да седне кой да е. При нас не можеше да седне някой новак. А Юри и Велко бяха добре дошли. Дето викаше Радана – Юрката само трябва да го научиме да играе табла. Иначе Велко я играеше по-добре от него.

- Щатът не унищожава ли актьорите? Някои от актьорите не са играели на сцена по няколко години, но са се водели на щат. Вашият приятел Юри Ангелов ги бе нарекъл „щатна мърша”...
- Щатът би могъл да унищожава вътрешно актьора. В онези години 1975-1995 г. в Народния имахме точно 83 души актьори на щат, от които 48 бяха жени. От тях само 15 играеха. И когато Бранко Плеша постави пиесата „Сборен пункт”, в която имаше 15 женски роли, но да ги умножим по две, защото имаше и дубльори, Дико си хвърляше шапката и викаше: „Ура, 30 жени играят!”.

Нямаха роли за всички, имаше артистки, които 6-7 години не бяха стъпвали на сцената, а се водеха на щат в Народния театър. Юри Ангелов играеше от пиеса в пиеса, Стефан Данаилов също заедно с още няколко, а в това време другите без да играят, си вземаха заплатите.

- Имате ли обяснение защо липсва спомен за страхотните актьори – повечето от тях със звание народен артист, които играеха в Народния театър, все пак в онези години, които не са толкова далечни, наистина имаше славни роли и постановки, станали емблематични за българския театър?
- Зададох въпрос на един нашумял артист сега, няма да му споменавам името. Ставаше въпрос за моето пътуване с Радана в САЩ, Канада и Бразилия. Питам го: „Знаеш ли Георги Раданов?” Не си го спомням, ми казва той, представяте ли си? А този „звезден” сега актьор не е на 19 или 20, а е на 47 години!?

Георги Раданов, който е играл 45 години в Народния до 1990 г. (той почина 1991 г.), играеше редовно. А този „звездния” е бил 7-8 години вече артист. И това не е само за Георги Раданов, а и за много други.

- Защото духовността вече е скъсана... Кои други имате предвид?
- През октомври 1995 г. съм на летището в София. - изпращам колежката ми Йонка, която си заминава за Америка. В един момент зад мен се чува глас: „Кольооо...” Беше Гец, веднага го познах. Изпращаше сина си за Лос Анджелис. Почти ми нареди като приятел да дойда на другия ден на „Раковска” 108 и да гледам постановката на театър „Барбуков”, в която той играеше, „Хотел Плаза, Ню Йорк”. С него бяха още Кольо Анастасов, Мария Стефанова...

Отиваме с моя внук, тогава около 17-годишен, и сядаме на втория ред. Като свършиха, ние им ръкопляскаме, те обаче ръкопляскат на мене. Представяте ли си?

- Гец беше великолепен актьор. Но той изгоря точно на сцената. Какво точно се случи?
- При гостуването на театър „Барбуков” в Стара Загора през март 1996 г. Гец получи инсулт по време на игра на сцената. Кольо Анастасов веднага го хваща за ръка, следва спешно транспортиране в ИСУЛ.

Всеки ден говорех с една моя близка сестра от болницата и се осведомявах за състоянието на приятеля ми. Така няколко месеца. На 1 септември 1996-а бях във Виена и с приятели седях в прочутата сладкарница „Моцарт”. Тогава вече имаше мобифони. Както правех всеки ден от няколко месеца, отново набирам да се осведомя за Гец. Оттам обаче чувам страшната вест – Гец почина!

Още на другия ден се върнах в София. В момента, в който отключвам входната врата на жилището ми, чувам как телефонът звъни на пожар. Вдигам бързо – отсреща Цена, съпругата на Гец, която не знаеше, че аз вече съм узнал страшната вест. „Кольо, няма го вече, отиде си твоя голям приятел, за когото ти беше Странджата.” Само това успя, милата, да ми каже. Почти шест месеца в кома преживя Гец – от март до септември. Голяма личност!

Изключителен талант и великолепен човек. Няма да го забравя как се смееше и викаше - „Кольооо, Мамалев е болен. Докато водата дошла до него по душа, той изстинал и се разболял.“ Ей такива работи се майтапеше. Те бяха страхотни личности - и Кабакчиев, и Чапразов, и Асен Миланов...

- Толкова години живеете сред най-обичаните и най-големите български артисти от различни поколения. Какво най-важно смятате, че ви е дало общуването с тях?
- Живял съм и при цар Борис, после при Георги Димитров, при Вълко Червенков и при Тодор Живков. Сега живея през времето на т.нар. демокрация. Мога да ви кажа какво кога е било добре и кога не е. Но най-важното, което общуването с тези големи личности ми е дало, е усетът да преценявам хората. Много рядко съм се лъгал в преценката си за хората, знам кой колко струва.

Защото на този свят освен семейството съществуват само две неща – здраве и приятели, всичко друго е ала-бала. Най-важното е, че не бива да бъдеш предател – като обещаваш нещо, да знаеш, че трябва да го изпълниш.