12627 | 28 май 2015 | 12:54

Знамената на реформите гордо плющят във високото, а в ниското има застой.

Апатия на избирателите, казват. И то от толкова години. Броят на гласуващите в България неустойчиво, но еднопосочно намалява от вот на вот, за да падне в последно време под половината от електоралния корпус. Колко от тях пускат бюлетината по съвест и колко са мотивирани от пари, кебапче, работодател, местен вожд или елементарен политически натиск, нека не гадаем. Отделните изследвания разкриват крайно неутешителна картина по места. Телевизионните репортажи всеки път ни запознават с обезверени хора, които не виждат особен смисъл в упраж­няването на свещеното си гражданско право. За когото и да гласуваш, получаваш едно и също, обясняват те.

Данните на социолозите също са ни подръка. Доверието в държавните институции, в партиите, в самия изборен процес стои на тъжно ниски нива и не отлепя нагоре. Членството в партии се свива. Политическите новини се гледат все по-рядко. Цяла поредица от видни политици остават практически непознати за широката публика дълго време след като са огрели екраните. Политическите страници на вестниците по традиция се пропускат. В интернет изданията политиката възбужда интереса най-вече на троловете. Те неуморно действат като в историята с краставицата. За каквото и да става дума - коментарът е един и същ. „Затова да подкрепим...“, „Няма ли най-сетне да се отървем от тази сган...“, тези са „комунисти, които ограбиха страната“, а онези са „мутри и бандити“. Усещането на публиката за просветеност едва ли нараства след досега с нестихващото тролско грухтене.

Хитроумната идея на властта училищата да остават затворени в понеделника след изборите сякаш е призвана да информира гражданина, че все пак има избори, понеже може и да не е научил. Защо детето няма да ходи на училище в понеделник? Някакви избори имало предния ден. Вероятно преувеличавам, но не съвсем. Може да си поговорим с когото искаме и ще се убедим в и без това очевидната истина. На хората не им се слуша за политика, а от появата на политиците не запомнят нищо освен пикантериите. Онзи се напил в студио, тази е облечена като за Околовръстното, трети без малко да се сбие с колегата си. За нас, анализаторите, няма какво да коментираме. Щом ни съзрат, сменят канала.

Политиците продължават да изглеждат изненадани от тази толкова добре позната картина.

Да се обидиш на народа

че не те е разбрал, е стара грешка в техните среди. Явно далеч по-неприятно е народът да не ти обърне полагаемото се внимание. Значи, трябва да бъде накаран да го направи. Да бъде принуден да бъде свободен, както се казваше. По тая писта заваляват идеите за задължително гласуване. Така, разясняват неговите защитници, на гражданите ще се наложи да се запознаят с партийните оферти и ще се реинтегрират в политическото общество. Нищо че системно негласуващите още повече ще се отвратят от досадния политически елит, който им бърка във всичко и ги кара да поемат отговорност за неговите действия. Или пък идеята

да се смъкне прагът за гласуване на 16 години

Ако някой смята, че по такъв начин ще изцеди малко електорален ентусиазъм от смачканата туба на доверието, навярно ще се разочарова. В лошата демографска ситуация лицата между 16 и 18 са малко на брой и огромното мнозинство от тях наистина не се вълнуват от политиката в нейния традиционен образ.

Проблемът с апатията на избирателите действително е тежък, натрупан с времето и мъчно излечим с някоя проста законодателна рецепта. Не знам дали е успокоително, че той далеч не е чисто български проблем. В една или друга степен го изпитва цяла Европа, която десетилетия вече говори за криза на представителството. Без да обобщаваме за целия континент, можем да си останем на българска почва, за да се убедим, че медалът има две страни. Апатията на избирателите не е някакво свръхестествено явление, напълно отделено от свръхактивността на елита. Това, което наблюдаваме у нас, за съжаление може да се опише и като апатия на политиците, пряко кореспондираща с апатията на техните потенциални гласоподаватели.

Каква апатия, ще възрази някой. Всеки ден бушуват скандали. Правят се разкрития. Дават се изявления и интервюта. Внасят се - и се изтеглят обратно - законопроекти. Текат преговори. Правят се срещи с неправителствени и полуправителствени организации. Министри и

партийни фигури търчат из страната

и изникват ту тук, ту там. Част от тях намират време и да се коментират един друг във Фейсбук и Туитър. Международният диалог е интензивен. Не минава ден, без някой виден чужденец да намине насам или някой от нашите да не зарадва с присъствието си глобалната аудитория. На моменти всичко това обаче може да напомни за вица с влака, на който цялата му пара е в свирката. Въображението на българския политик все по-стабилно навлиза в криза на дефицита.

Хората неслучайно имат усещането, че въпреки многообразието от новости им се случват едни и същи неща. Знамената на реформите от толкова време гордо плющят във високото, а долу, в ниското, има застой. Все си говорим как образованието и здравеопазването трябва да станат по-ефективни и обърнати с грижа към ученика и пациента. Как съдебната система трябва да стане „некорумпирана“, каквото и да значи това. Как трябва да намалеят бюрократичните пречки пред бизнеса. Как изобщо трябва да се насърчава бизнес средата и да отглеждаме магнити за инвеститори. Как самата администрация трябва да стане по-малка и същевременно по-добре работеща. И т.н. Не казвам, че нищо не се предприема, нито че предприетото само ни тегли към дъното, но не се създава впечатление, че някой има идея какво точно иска да се случи и какви последици би имало то. Инерция в мисленето и процедура в действието. Сами можем да преценим колко сме разбрали за евентуалния ефект от съдебната, здравната и която се сетите реформа. Разбираме, че ще има законопроект или че ще бъде отложен. Събрани са подписи или още малко остава да се съберат. Ако не мине, едни ще напуснат управлението или ще поискат други да го напуснат. Ще се водят напрегнати дискусии за благословията на синдикати или работодатели. Ще има готовност за компромиси или за безкомпромисност. Дотам, че все по-рядко журналистите питат политиците какво предлагат и с какво то ще промени живота ни и все по-често се интересуват „на какъв етап“ е приемането на реформата и има ли подкрепа на лидерите и групите.

Когато чуваме от различни посоки констатацията „няма политика“, не е далеч от истината. Политиците действат апатично и почти по рефлекс - да си пазим гърба, да не изпаднем от властта, да се разберем с тези или онези. Несъмнено обиколките, заседанията, медийните изяви, дискусиите, административните въпроси са задължителен елемент от битието на един сериозен политик. В някакъв момент обаче той затъва в инерцията, дълбоко е убеден, че нещо прави, но вече не е в състояние да разкаже какво и с каква цел. Да спечелим изборите. Ами то кампанията става именно това. Идеи нямам, политика не предлагам, мога да намеря пари, да осигуря пиар фирма за клипове и слогани, да организирам събрание, да намеря пев­ци и манекенки, да ида на пазара или в кръчмата при хората, при нужда да купя този или да заплаша онзи. В подобна ситуация и опозицията вирее трудно. Тя не противопоставя на политиката на управ­ляващите своя политика, а отговоря на тяхната процедура със своя.

Реакцията на европейския избирател е търсене на път извън статуквото. След като традиционните леви и десни партии за него не само не предлагат визия за бъдещето, но и си приличат в посланията за доходи, безработица, справедливост, растеж,

той се обръща към новите формации отляво и отдясно

Наричат ги популистки, защото говорели онова, което хората искат да чуят, пък не било изпълнимо. А те всъщност остават назад процентите, кредитните рейтинги и прочее, за да кажат простичко, че искат друг Европейски съюз, друга роля на държавата, други отношения с бизнеса. „Прагматизмът“ на политиците все по-слабо изкушава, той е маската на тяхната апатия. Обществата търсят идеи, надежди, поглед напред. Важи и за българските местни избори.

„Управление, което не кара хората да мечтаят, е обречено“, твърди Франсоа Митеран.