69617 | 8 ноем. 2025 | 17:12

Най-жалкото за новата политическа класа и за новата българска образована общност е това, че тя не си знае собствената история на прехода. Не знае какво се е случило в Европа през това време. Който дойде на власт, мисли, че всичко започва от него. Всичко!

10 ноември 1989 година дава на българите една голяма новина – на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на Комунистическата партия и тя е приета.

 На 17 ноември Народното събрание го освобождава и като председател на Държавния съвет на НРБ.

На следващия ден е първият свободен митинг пред храма „Св. Александър Невски“.

Оттук нататък събитията се завъртат на бързи обороти, като следват създаването на СДС, Кръглата маса, първите свободни избори за ВНС, спечелени от БСП, протести, второ правителство на Андрей Луканов и още, още. На 29 ноември 1990 г. Луканов подава оставка и е формирано първото програмно правителство, начело с Димитър Попов, в което участват представители и на БСП, и на СДС. 

За значението на 10 ноември 1989 година, което отвори вратата за прехода, разговаряме с проф. Димитър Луджев, вицепремиер в правителството „Попов“, активен участник в събитията през 90-те, военен министър в кабинета на Филип Димитров, депутат от ОНС в 36-ото и 38-ото Народно събрание. Историк и автор на редица изследвания, като годините на прехода са анализирани в двата тома „Революцията в България 1989-1991“ и в двете книги „Преходно време. Личности, идеи, събития“. 

Акценти от първата част на интервюто:
- На България й липсваше политически интелектуално лидерство! В политическите партии и организации, които създадоха СДС, навлязоха всякакви хора. 

 - На нас ни липсваше онзи интелектуален опозиционен елит, който можеше бързо да формулира, да създаде и да представи пред обществото алтернативата за бъдещото развитие. 

- СДС не беше готов да управлява самостоятелно – нито през 1990 година, нито през 1997-а. 

- При Иван Костов приватизацията се превърна в ликвидация. Костов и компания извършиха такава приватизация, че 83% от активите бяха ликвидирани. 83 процента!

- Основната ни цел беше промяната да бъде мирна и много се страхувахме да не си стигне до сблъсъци и кръвопролитие. 

- СДС и преди всичко премиерът Костов и неговото тясно обкръжение никога не са били реформатори в същинския смисъл на думата. 

- Грешка беше рецентрализация на административния апарат.  От 9 области Костов създаде 30 области. Защо? Заради представата, че като назначи там синия актив, ще консолидира властта на партията во веки веков. Или като даде собствеността на този или онзи, ще създаде синя буржоазия, която ще крепи СДС. Пълна илюзия!

- Проф. Луджев, 36 години вече изминаха от началото на промяната  в България. Промяна, за която в първите години след 10 ноември 1989 година вярвахме, че води към демокрация, правова държава, пазарна икономика. После тази вяра сякаш изтъняваше, изтъняваше... Наивни ли бяхте първите демократи? Защо ви надвиха кариеристите, комунистите, колаборационистите?

- Казвате „промяната“. Уви, наложи се това понятие, а не революция. Всички автори – и западни, и източноевропейски, дори комунистическите ръководители тогава, говореха за революция -  за революцията в Източна Европа, в България. 
На 10 ноември 1989 година в България започна революция! Да, започнала с „дворцов преврат“, вярно. В Полша пък започна с Кръглата маса. В Унгария - с решенията на комунистическото правителство за създаване на многопартийна система. В Берлин започна след решението за отваряне на Бранденбургската врата. Няма значение как е започнало. Важното е, че се слага началото на един процес, който реално е революция, защото започна смяна на системата. 
На 10 ноември и след това, през цялата 1990 година, комунистическото ръководство искаше да направи промяна, за да промени социалистическата система и да създаде нещо неясно, което наричаше „демократичен социализъм“. Нещо, което бе в духа на съветската перестройка. Даже западните журналисти се шегуваха, че в България всичко носи щемпела Made in USSR. 

Докато ние, след формирането на СДС и началото на заседанията на Кръглата маса, говорехме за смяна на системата. Сблъсъкът на Кръглата маса беше между тези две позиции. Ние, от СДС, искахме решения, които да водят до смяна на политическата и икономическата система.

- Тоест, комунистите си представяха 10 ноември като продължение на перестройката? 

- Абсолютно. Но в БСП/БКП имаше различни крила. Живковистите си представяха процесите като преустройството на Живков, но без Живков. Десетоноемврийците – Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров и всички, които извършиха дворцовия преврат, си представяха нещо близко до перестройката на Москва, но с по-силно изявени пропазарни елементи и по-бързо преминаване към пазарно стопанство. Луканов, специално, така си представяше процесите. Българското комунистическо ръководство остана много тясно свързано с Москва и Кремъл. 

- И декември 1989 година вие ги изненадахте на онзи митинг, провокирал знаковата реплика на Петър Младенов „По-добре танковете да дойдат“. 

- Този митинг беше спонтанен, нямаше такъв замисъл. На 7 декември създадохме СДС, а нашият голям митинг беше на 10 декември. На 14 декември бе организиран студентски протест, който спонтанно прерасна в изключително остър сблъсък, което за първи път уплаши комунистическия елит, събран в Народното събрание. До този момент този елит не можеше да си представи, че някой ще им вика „вън“. Това са хора, които 45 години са имали един послушен народ и изведнъж площадът се изправя срещу тях с викове за оставка! За тях беше шок!
Но подчертавам отново - протестът на 14 декември бе стихиен, от него нямаше изход. Нито хората възнамеряваха да нахлуят в Народното събрание, нито ние имахме сила да привлечем хората да излизат на улицата и да се увеличават с всеки изминал ден. В Прага излизаха по един милион души! На 14 декември около Народното събрание – и аз бях там, имаше 20-25 000 души. На следващия ден, въпреки нашия призив да се съберем отново, имаше 2-3000 около БАН и площада пред храма „Свети Александър Невски“. Още нямаше революционна ситуация. 

- Като историк сте автор на двутомниците „Революцията в България“ и „Преходно време“. През ръцете ви са минали много документи, анализирали сте събитията, в които бяхте и активен участник. По какво българският преход се различава от този в Унгария, Полша, Чехия? Белязани ли бяха процесите от факта, че промяната тук бе провокирана от „дворцов преврат“, а не дойде отдолу под формата на масови протести и активно дисидентство? Казвате, в Прага имаше 1 милион, у нас 20 000 протестиращи. 

- Разлики има, разбира се. Една от тях е в мащаба и в скоростта на революционния процес, който се разви в Полша, Унгария и Чехия. Особено в Чехия всичко стана много бързо, за един месец. Към Нова година те имаха нов президент – Вацлав Хавел. 

Друга съществена разлика е, че в Унгария и Полша имаше много мощни опозиционни структури – партии и организации. „Солидарност“ в Полша имаше дългогодишна история. 

Трета съществена разлика – на нас ни липсваше онзи интелектуален опозиционен елит, който можеше бързо да формулира, да създаде и да представи пред обществото алтернативата за бъдещото развитие. Между 10 ноември 1989 и началото на Кръглата маса протече процес на стихийна ферментация, през който в политическите партии и организации, които създадоха СДС, навлязоха всякакви хора. Навремето Ахмед Доган правилно го каза: който можеше по-силно да крещи на площада „долу, комунистите“ ставаше лидер. Създаваха се партии с измислени членове и дисидентското ядро в СДС, което и без това не беше особено силно, се загуби в потока от хора, които нарекохте кариеристи. Аз ще ги нарека хора, тръгнали към властта. А някога ги определяхме като втората вълна антикомунисти, Петър Дертлиев пък ги наричаше антикомунисти със задна дата. Те, за жалост, нямаха капацитета да свършат нещата, които трябваше да се свършат. Да се направи смяна на системата изискваше определени знания – за икономика, за гражданско общество, за правови институции. Липсата на политически интелектуално лидерство беше ключова разлика!

- Да, и нашата „нежна революция“ някак се проточи. Защо?

- Както отбелязва британският политолог Тимоти Аш мирните революции в Източна Евроха бяха и реФолюции, защото бяха революции на реформите. Нежната революция не може да бъде друга освен реформаторска и то става въпрос за реформи, които се реализират отгоре надолу. А някой трябва да ги прави. Реформите са интелектуално упражнение. Искат се много знания, много капацитет. 
Поради разликите, които очертах, нашият революционен процес наистина се проточи по-дълго – около година. Правителството на Андрей Луканов падна на 29 ноември 1990 – това беше краят на политическата революция. 

И унгарската, и полската революции ги наричат договорени революции, защото реформите бяха договорени от управляващи и опозиция. Нашата също беше договорена революция. Дори и чешката беше договорена, въпреки че стана в по-кратък срок!

- На Кръглата маса ли договорихте реФолюцията в България?

- Кръглата маса беше началото на този процес на договаряне. Както казва един известен кореспондент на Би Би Си тогава, на Кръглата маса СДС успя да постигне чрез различни споразумения това, което не можа да се постигне чрез щурм. Тоест, чрез споразуменията за промяна на политическата система, за медиите, изборите, президентската институция и прочее започнахме смяната на системата по договорен път. 

- Договорихте тогава и изборите за Велико народно събрание. Още се спори обаче дали Кръглата маса беше грешка, дали решението за ВНС беше грешка. Така, казват, сме загубили време за икономическите реформи и това се отрази негативно на характера на българския преход. 

- Как ще е грешка Кръглата маса?! Тези, които спорят, как си представят, че би могло да се извърши една мирна революция? Как би могла да се конституира свободата според израза на известния политолог Ралф Дарендорф? Кръглата маса не сме я измислили ние. Кръгли маси имаше в Полша, Унгария, Чехия. 

И второто твърдение не е вярно. Аз съм авторът на идеята за Велико народно събрание. На мен ми беше ясно, че трудно може да имаме мнозинство при едни избори през юни. Създавайки Велико народно събрание, дори да нямахме мнозинство, ние щяхме да държим – и държахме, както наистина се получи, ключовия вот в парламента. Без нашите гласове, на СДС, не можеше да се приеме основния закон – Конституцията. Затова беше важно да се приеме Конституцията. Тя беше обвързана с редица други важни въпроси, които пак зависеха от гласовете на опозицията. Ако се стигнеше до положение, при което комунистите да наложат своята воля, ние можехме да напуснам Народното събрание и да отидем на нови избори. 

Това беше едната причина. Втората: мнозина забравят, че изрично бе договорено, че ВНС ще действа и като обикновено Народно събрание. 
Икономическите реформи започнаха преди приемането на Конституцията, през януари 1991 година. Луканов не смееше сам да направи реформите. Когато създадохме правителството на Димитър Попов, можехме да стартираме промените в икономиката. 

- Правителството на Димитър Попов е първото програмно правителство, в което участват и БСП, и СДС. В него вие сте вицепремиер. Как стана възможно то след месеците на яростна конфронтация между сини и червени? След градовете на истината, пожара на Партийния дом, протестите. 

- Правителството на Луканов падна на 29 ноември 1990 и последва месец на преговори. Там се видя какъв е блокажът. Какви бяха алтернативите? 
Първата: разпускане на ВНС и отиване на избори, което никой не искаше. БСП не искаха, защото проучванията показваха, че СДС имаше по-висока подкрепа. Ние също не бяхме готови, защото трябваше да управляваме през зимата при пълна икономическа катастрофа. Ако бяхме тръгнали към избори, след това лодката щеше да се обърне. Основната ни цел беше все пак промяната да бъде мирна и много се страхувахме да не си стигне до сблъсъци и кръвопролитие. 
Ние разбирахме и това, което Луканов разбираше – че икономическите реформи не могат да се правят на куц крак. Тоест, не можем да ги правим с подкрепата на една трета от населението. Дори да имахме 40 или дори 50 на сто доверие, такива тежки и сурови реформи изискват наистина широка подкрепа.

 
Затова тръгнахме към правителство, чиято програма да има подкрепата на парламента. Друг е въпросът как стана всичко  това. Програмата лично аз я написах, но през септември не я приеха. Приеха я на 16 декември, защото комунистите бяха в изключително тежко положение вече. Така програмното правителство доби съвсем друг вид. 
То формално беше коалиционно, включително представителството беше поравно, но дефекто изцяло беше дониминирано от СДС. Димитър Попов се водеше, че е безпартиен, но Попов аз го посочих за министър-председател и пред президента д-р Желю Желев той пое ангажимента да бъде лоялен към СДС. Министърът на отбраната – ген. Мутафчийски, беше от БСП, но Желев беше президент, а аз отговарях за силовите министерства. 

Създадохме конфигурация, при която икономическият блок беше изцяло под контрола на СДС. Реформите се осъществяваха от наша гледна точка, позиция и политика. 
Пренебрегва се една теза, която аз съм излагал – СДС не беше готов да управлява сам! Честно казано, като си представях, че Координационният съвет може да се окаже в положение на правителство, косата ми настръхваше. Докато чрез програмното правителство на Попов ние успяхме да вкараме в управлението експерти, хора с капацитет, които имаха качествата да провеждат реформите и да бъдат убедени в тяхната необходимост. В известен смисъл това правителство се еманципира от своите партии-майки и действаше от позицията на своите разбирания за реформите. Като добавим Тристранната комисия, която създадох, мога да кажа, че с нейна помощ правителството диктувахме на партиите какво трябва да се прави. 

- С програмното правителство ли селектирахте първите свои кадри?

- Първата работа беше да реформираме държавния апарат, защото много добре разбирахме, че не можеш да правиш реформи със стария държавен апарат. Трябва да вкараш нови хора, с модерно мислене. 

- В рамките на „Попов“ имахте ли различия с Иван Костов, който бе финансов министър?

- Не. Аз бях по-склонен към либерализация и дерегулация на икономиката, той бе по-склонен към централизация и администрация. Но оглаждахме различията в рамките на спора. Като екип работихме добре. 

- А беше ли готов СДС да управлява през 1997 година, когато Костов стана премиер?

- Категорично не.

- Какви грешки допусна Костов през четиригодишния мандат, за да детронираме СДС след това и НДСВ на царя да стане първа политическа сила?

- СДС, и преди всичко премиерът Костов и неговото тясно обкръжение, никога не са били реформатори в същинския смисъл на думата. Наши водещи икономисти като Румен Аврамов например, са посочвали, че Костов винаги е бил привърженик на по-строгата държавна регулация срещу дерегулацията и освобождаване на икономиката. Те нямаха нито нагласата, нито капацитета да извършат истински либерални реформи и истинска приватизация. 

Основна грешка бе, че приватизацията се превърна в ликвидация. Приватизацията в разбиранията на МВФ, на Световната банка и на нас, реформаторите от 1990 година, беше не просто предаване на собствеността от държавата в частни ръце, а форма на модернизация – технологична, търговска, конкурентна. 

Костов и компания извършиха такава приватизация, че 83% от активите бяха ликвидирани. 83 процента! Това се отрази върху всичко – социална структура, население и т.н.

Друга грешка: рецентрализация на административния апарат.  От 9 области Костов създаде 30 области. Защо? Заради представата, че като назначи там синия актив, ще консолидира властта на партията во веки веков. Или като даде собствеността на този или онзи, ще създаде синя буржоазия, която ще крепи СДС. Пълна илюзия!

Резултатът сега е днешната система: огромна корупция на един прояден отвсякъде държавен апарат, една централизирана и тежка бюрократична система.
През 1991 година, пак с Иван Костов, сведохме лицензионните режими до 25 групи стоки, включително специалното производство. По време на управлението на Костов те отново станаха от порядъка на 200-300, ако не и повече. Лицензията е хранилката на корупцията. 

- Кой спечели най-много от прехода, проф. Луджев?

- То се вижда. Новобогаташите спечелиха. Но да бъдем честни – много голяма част от населението също се замогна. Погледнете – имаме сега една нова София. 

- Но може би не оценяваме постигнатото и може да го загубим.

- Да, не го оценяваме. Българинът е голям мърморко, все се оплаква, но рядко се замисля какво прави самият той. Кой ги избира крадливите политици? Кой гласува за тях? Същите тези, които после най-много мърморят. 

- Има ли митове за прехода, които искате да опровергаете задължително? 

- Митове има. В България са много популярни конспиративните теории. Всичко е Държавна сигурност, всички са били ченгета. Както казваше бай Йордан Радичков – на българина по тавана все му ходят вампири и таласъми. 
Най-жалкото за новата политическа класа и за новата българска образована общност е това, че тя не си знае собствената история на прехода. Не знае какво се е случило в Европа през това време. Който дойде на власт, мисли, че всичко започва от него. Всичко! 

Очаквайте втора част от разговора с Димитър Луджев: кога дойде Джордж Сорос в България, с кого се срещна, на кого помагаше? И още: защо са в конфликт Сорос и Тръмп и защо се въоръжава Европа? Има ли днес лидери в Брюксел?