13381 | 19 септ. 2021 | 21:46
- Здравейте, г-жо Мурата! На какво според Вас се дължи невероятното любопитство на българите към японския начин на живот, който Вие описвате с невероятно уважение и дори нежност?
- Здравейте от космополитен Токио. Вие сама “подсказвате” с въпроса си моя отговор - помислете само, колко години вече живеем у нас във време на празни обещания и думи, които ни тласкат към болка, тъга и неудовлетвореност. Ежедневието ни е низ от безпардонност, липса на перспектива за нещо по-добро.
Уж летим към бъдещето в “новия самолет на 21 век”, с години сме го чакали, а той се оказа в ръцете на слаби пилоти, които не са имали достатъчно образование и знания, за да управляват умело машината. Даже “екипажът” не намира за нужно да успокои “пътниците” за “излизане от облаците”, да го обнадежди. Самолетът с целия ни народ пътници на борда се люшка, понякога се експериментира друг да поеме волана, хората разбират, че май “всеки трябва да се оправя сам и както може”.
Да оставим обаче алегорията настрана и да призная, че и аз бях един от пасажерите. Какво можех да направя, питах се, защото хич не ми е била и не е безразлична участта на моята България. В тревогите си и безсънните нощи осъмвах с мои кратки постове във Фейсбук (YoulianaAntonova) или блога ми. Исках да вдъхна късче надежда, че само “за малко” сме се поизгубили някъде в дъждовните облаци, но след буря обикновено идват свежи, чисти и слънчеви дни. Искам да подчертая, че никога в историите ми не съм си и помисляла да сравнявам Родината си с Япония и обратно. Историите ми бяха човешки, простички, с типичните за японците уроци по деликатност и финес. Предавах почти дословно онова, което осезателно усещах, живеейки в Токио.
Интересно ми беше да наблюдавам обикновените хора тук с тяхното изключително уважение и внимание един към друг и към мен – чуждоземката в страната им. Констатирах в дългите години прекарани в Япония, че за съвременния японец най-важното нещо е възпитанието. Да, не образованието, а възпитанието!
- След два брака с японци можете ли с ръка на сърцето да кажете, че разбирате японската душа?
- Разбрах едно – не е важно българин ли си, японец ли си, или от каква друга националност си. Защото всички ние се раждаме с божия отпечатък в сърцето да сме добри, внимателни, съпричастни – все нормални човешки качества.
Ние казваме, че най-важни за оформянето на човешката личност са първите седем години, швейцарските психолози твърдят, че са първите три години. Японците обаче са на друго мнение – възпитанието и оформянето на човек като положителна личност започва още от бебето в корема на майката – думите й, нежността, обгрижването да е спокойно и пр. Впрочем имам една истинска история в първата книга и друга в последната “Сан сан, Япония”, от които става по-точен отговора ми.
Толкова леки и разбираеми истории, веднага могат да се усетят със сърцето на всеки един читател и в този смисъл да остане и с убеждението, че да се докосне до японската душевност е нещо съвсем възможно и нетрудно, защото и неговото сърце не се различава от тяхното.
- От разказите Ви не личи да сте преживели културен шок от общуването с тази различна култура, но все пак имаше ли такъв?
- Живея в един задъхан век на технически иновации и бързо темпо. За точна информация и статистика отваряме гугъл, когато нямаме време да отидем до библиотеката. Когато през 1980 г. модерният “Боинг” ме отведе за броени часове в тази далечна източна страна, тръпнех в предположения, как ли ще се справя с “културния шок”, идвайки от малка България.
Установих почти веднага с кацането на огромното им международно летище, чрез любезните служители и желанието да ми помогнат по едни най-ненатрапчив начин – усмихнати, мили и внимателни, а после и в незабравимите срещи, вечери, визити с приятелите и голямата фамилия на съпруга ми Кей, които ме очакваха с нетърпение, че сърцето усеща “от раз” красивото, подреденото. И му се радва, а културният шок бива буквално размит, туширан!
Колко бързо се “пренастроих” към красивото. С грозотата, нихилизма, безпардонността, омразата, страха, гнева и хулите – свикване няма, и не са предмет на описание в историите ми за Япония.
- Във всичките ви истории има елегантна и ненатрапчива поука. Как стигате до нея? Или се получава неусетно?
- В сърцето ми е заложено да се стремя и да търся добротата - слагам на белия екран на компютъра заглавието на една история и то ме “води” нататък. Усещам “сан сан” - онзи топъл лъч, който огрява сърцето, обнадеждава го, носи му нежност, любов, свобода. Финалът на всяка история идва естествено, историята “доведена” искрено и непреднамерено до него, летейки по клавиатурата с пръсти, за да опиша по-скоро да онова, което съм видяла и усетила осезателно и да го предам на читателите.
И в този смисъл поантата на финала сама “знае” в кой момент да се “появи”. Дошла е като вяра в човешкия дух, че светлината изпреварва тъмнината, че добротата е крачки преди грозотата, а любовта - няколко препинателни знака преди съмнението в нея.
- Вашият син говори и пише перфектно на български. Когато чете книгите Ви каква е спонтанната му реакция?
- Синът ми получи много добро образование в България, Япония, Германия, Китай и Англия. Това не е повод за гордост. Отбелязвам само страните, в които беше отличен ученик и студент. Стана най-младият вицепрезидент в престижната “Голдман Сакс” и направи успешна кариера по-нататък през първите десет години. И това не го споменавам, за да парадирам с отличния му образователен ценз, мотивираност, кариера, дисциплина и пр. Негови са си.
Моята заслуга е скромна, но важна – синът ми говори без акцент български, пише и се изразява все едно живее у нас - той остана в сърцето си българин. И има една огромна мечта. Ден след ден работи за реализирането й. Би искал в обозримо бъдеще да построи със свои средства супер модерна и многоетажна книжарница в родния му град София, която да работи 24/7, тоест целогодишно и без почивни дни. Да има възможност всеки посетител да слуша с най-модерни слушалки и през най-съвременна апаратура, класическа музика, джаз, музиката на 60-те и 70-те години, които е слушал вкъщи, да има досег до книги, албуми, каталози и списания на различни езици, да ги разглеждат с приятели, докато съвременни роботи ги обслужват и приемат поръчките им за чаша чай или студена напитка, да разменят тихичко мнения, да се четат книги “на място”, в които няма фалшиви и менте факти и данни, на друг етаж да са достояние аудио-визуалните книги и четци… Едно място, където може да се прекара от няколко часа до половин ден и пак човек да има желание да я посети – пак, и пак.
Да не е точно книжарница, а вид концептуален магазин, един свят, който да надхвърля представите за книжарница с галерии, обособени помещения за излагане на творби на млади талантливи художници и скулптори, зала за представяния на новоизлезли книги, друга за беседи и уъркшопи, зони за отдих,зали заретро модни книги, списания, плакати, щампи, фотографски книги и пр. Любителите на модата да могат да разглеждат старинни модни списания, с най - известните книги за фотография в света на модата като Марио Тестино, Питър Линдберг, Хелмут Нютон и други. На посетителите може да се предостави възможността да се загубят в огромната гама от фотографски книги, да разглеждат с часове литографии и ретро картини.
И любителите на анимация няма да бъдат забравени в този проект. Пожелавам му да реализира мечтата си.
- Казвате, че „изливате“ текстовете, когато Ви е развълнувала някоя случка. Не се ли случва да се терзаете в търсене на точната дума?
- Моят начин на писане е следният: сядам пред компютъра, заглавието “идва” само и ме повежда. Буквално след няколко минути съм приключила с текста. Не го мисля. Защото всяка една история е истинска. Тя е жива и е пред очите ми. Оставам краткият текст “да отлежи” за ден –два. Тогава проверявам за пропусната буква, недобавен знак в бързината. Не бих искала да дам текст с неточности – това е неуважение към мен и към читателите ми.
След това го изпращам за четене и редактиране (ако има нужда) на моята слънчева приятелка Маги и отличен професионалист Магдалена Гигова) – редактор на “Сан сан, Япония. В книгите ми няма съвети. И опити за такива няма. Има надежда. И много любов.
- Какво бихте отговорили на онези, които ви казват, че прекалено идеализирате японското общество и няма начин там да няма лоши хора и подлеци?
- Искам моите истории и героите в тях да докосват сърцата. Да оставят чувството за оня топъл слънчев лъч на надежда, на любов– сан сан.
Искам историите за японците, които са над 126 милиона на един изключително малък архипелаг да продължат да ми дават своите уроци по уважение с изключителната им учтивост, подреденост, точност, скромност и финес. И всичко това с тяхното деликатно усещане за красота – ненатрапчива и нежна.
Тези уроци споделям с моите читатели и приятели. Защото както писах и по-горе, радостта е крачки преди грозните и обидни отношения, преди страха, преди злословието и недоволството, преди критиките, обидите…безнадеждността. А какво ще ми донесат те и какво биха научили читателите, дебнейки за такива истории с моменти на тъга, смърт, страх. Не е ли достатъчен светът с тях?
- Може ли да се каже, че трилогията ви от книги за Япония е Вашето обяснение в любов към втората Ви родина?
- Моята Родина е една – България. В Япония, където съм от дълги години съм обградена с уважение, внимание и любов – на първо място от прекрасния ми съпруг Тии и разбира се от близките и приятелите ни. Сещам се за Кей – моят първи съпруг, с когото живяхме години наред у нас в София. Любима песен му беше “Моя страна, моя България” и е пред очите ми с микрофона в ръка в хола на софийския ни дом. Той ми е казвал – “България е моята втора родина”. Често съм си мислела за тази негова изповед.
А за Тии и неговото отношение към моите сънародници и България разказвам в история, с която започва последната глава от “Сан сан, Япония”.
От тяхното отношение на респект към мен и приятелите ми, преклонението към природните красоти на страната ни мога само да се радвам. Но не мисля, че Родината са трамваите в София, с чиито романтичен шум съм свикнала от дете, не е и да науча детето си на “Аз съм българче”, а да не може да говори майчиния си език, не е и “сухата земя”, дето са “корените” и един ден се наканвам и си идвам да я посетя (любима експлоатирана тема от мнозина автори)…, Ами не, не припознавам в изброеното моята България. Моята Родина е в сърцето ми. И си я нося навсякъде, където и да съм.
- Има ли вероятност трилогията да прерасне в четирилогия?
- Все се заричах, че с трилогията слагам край на моите истории за Япония, страната, в която остарявам бавно и с много любов. Но ето че в днешния неделен ден чух не една, а две истории. На едната си поплаках. Толкова ме разтърси – нежна, ефирна, красива човешка история. А как да я отмина. Чудя се. Как?
- Какво е Вашето послание към читателите Ви, които поради пандемията не могат да се срещнат на живо с Вас?
- Споделянето прави живота осмислен. Нека сега сме по-мъдри в този труден момент – епидемията от вируса. Нека си даваме взаимно кураж и да вярваме, че тя е почти на финала си и предстои да бъде победена. И нека споделим следващия момент – този на радостта и доволството от една красива среща в София и после и в други градове, когато ще можем да говорим за историите от “Сан сан, Япония” (от първите две книги „Моши моши, Япония“ и „Уки уки , Япония“ - също) и да вярваме, че “дните ни като баснята се ценят не по дължината, а по съдържанието.” (перифразирам Сенека).
Линк към книгата: https://knigomania.bg/san-san-japonija.html
Линк към специалната промо страница за „Сан сан, Япония“ с допълнителна информация за книгата:
https://knigomania.bg/san-san-japonija.html
Мобилна верси
RSS
