43564 | 19 февр. 2025 | 21:27

Безспорен лидер е ГЕРБ, но второто място не е отредено вече са ПП-ДБ. За него се борят "Възраждане" и ДПС - НОВО НАЧАЛО. Партията на Пеевски задминава промяната с близо процент

Настоящата 2025 година за българите започна с ключово политическо събитие - избирането на редовно правителство от Народното събрание. След четири години на политическа и партийна криза очакванията на гражданите са съсредоточени не толкова върху предложенията за политики, колкото върху това да има действащо правителство. 

След произведени девет избора: парламентарни – на 4 април, 11 юли и 14 ноември 2021 г., на 2 октомври 2022 г., на 2 април 2023 г., на 9 юни и на 27 октомври 2024 г.; президентски – на 14 ноември 2021 г. и местни - на 29 октомври 2023 г., картината на протестираща България от 2020 г. се промени радикално. 

Това пише в свой анализ на политическата ситуация у нас през януари 2025 г. социологическа агенция "Галъп". Разработката е част от традиционния месечен анализ на „Галъп интернешънъл Болкан“, който може да видите ТУК. 

Гражданската енергия и активизъм са заменени с политически искейпизъм и рекордно ниско участие в изборите. Високият градус на емоции и надежда се сведе до единственото искане – просто да има работещи институции: Народното събрание да избере председател и да конструира своите постоянни комисии; да има работещо парламентарно  мнозинство и избрано от Народното събрание правителство. 

Кой, как, колко власт и в името на какво, са въпроси, които просто не очакват своите отговори, защото за българите те изглеждат очевидни – държавата липсва, институциите не функционират, а проблемите се трупат. Хоризонт, перспектива, стратегически цели в политиката са заменени от необходимостта тук, днес и сега, да се справим с проблемите на ежедневието, родени от години на управленски грешки и бездействие. 

Изтощено и объркано е не само общественото мнение, но и самите политически субекти. Очакването отвън да бъдат решавани вътрешните ни проблеми, е някаква съвременна гротеска на годините след драматичния преход през 1990-те, който не удовлетвори надеждите на българите – години, които бяха белязани с надеждата, че членството в  Европейския съюз ще създаде някакъв ред и ясна посока на политическите действия на страната. 

Протестите срещу правителството на ГЕРБ начело с Бойко Борисов през 2020 г. можем да определим като начало на политическа криза, комбинирана с криза на основните политически партии. Тази криза продължи четири години. 

Възможно ли е да определим 2025 г. като продължение на тази криза или сме изправени пред преобръщане не само на картината, но и на нейното съдържание? Отговор на този въпрос могат да дадат процесите на трансформация, които преживяват българските партии. 

Протестите през 2020 г. рисуваха картината на една България с напълно различна партийна палитра – възникнаха няколко нови политически проекта, от които само “Има такъв народ“ (ИТН) успя да канализира енергията на протеста, да заеме първото място, след което обаче тутакси да загуби властта. На практика нито новите партии успяха да формират и стабилизират електорална подкрепа, нито старите в лицето на „Демократична България“ (ДБ), успяха да се възродят след годините, в които не успяваха да получат стабилно парламентарно присъствие. 

Едва комбинацията на нова партия с енергията на мажоритарния вот за президент създаде нов политически играч – партия „Продължаваме промяната“ (ПП). Тази партия се опита да комбинира едновременно два успешни модела на възникване на нов политически субект. Първият, моделът „партия без партия“, характерен за възникването на НДСВ, но  без фигурата на Симеон Сакскобургготски. Вторият, моделът на „новата надежда“, която ще измете старите партии, но без да разполага с фигура като Бойко Борисов. 

Липсата на собствен политически образ, компенсирана от опита да се създадат нови политически лидери и водачи на нацията в лицето на  Кирил Петков и Асен Василев, постоянно спъва развитието на ПП като партия и се отразява на мястото й в политическите процеси. 

През последните четири години въпреки привидната липса на нещо ново и различно изборните резултати, като че ли просто се повтаряха. Повтаряше се и безсилието да се състави правителство, след което  следваха нови парламентарни избори. 

На този фон началото на 2025 г. показва доста различно състояние на основните български партии. 

ГЕРБ излезе от комфортната позиция на партия, създадена за власт и пребивавала единствено във властта. Парадоксално, през 2021 г. за първи път партията на г-н Борисов, получила властта с посланието за промяна, беше свалена от власт от ППДБ със същото послание. Оказала се за втори път в рамките на една година с електорална загуба след  цели 12 години в управлението на страната само 3 години по-късно ГЕРБ се завърна на власт, без да успее да пребивава в опозиция. 

Краткото време на съществуване на коалиционното правителство на ПП,  ДБ, ИТН и БСП, оглавено от Кирил Петков, вместо да доведе до поставяне на ГЕРБ в обичайната позиция на всяка партия, която преминава от управление към опозиция и обратно, просто отрази една електорална загуба, но не и реално извеждане от структурите на властта, или както гласеше партийният жаргон по това време - т.нар. „изчегъртване“ от властта. 

Силните позиции на ГЕРБ в местната власт, създадената банка кадри с политически и административен опит във всички институции и сектори на държавата и обществото, както и агресивната позиция на политическия опонент ПП-ДБ, изразена в категорични опити за фактическа и символична лустрация, позволиха на партия ГЕРБ да запази и втвърди своето електорално ядро от твърди избиратели, които в следващите две години гарантираха на партията първото място на изборите. 

Ниската избирателна активност допринесе за това битката за оцеляването и връщането във властта да се решава основно от твърдите избиратели. Така за ГЕРБ остана задачата да задържи това твърдо ядро и да не позволява умората от изборите и невъзможността електоралната победа да се реализира в управление на страната, да доведе до  срив. 

След съставянето през януари 2025 година на правителство с мандата на ГЕРБ и доминирано от ГЕРБ, тази партия остава основен елемент на българската партийна система. Новият етап в нейното развитие се състои в доказването й като партия на властта, защото за нея, нейните активисти и партиен елит, дрехата на опозиция е не само неудобна – тя е непозната и нежелана за усвояване. Тази стратегия е фактор, който максимално ще влияе върху поведението на ГЕРБ във властта. Гарантирането на достатъчно време, за да се постигнат резултати и да се реализират интереси, ще определя действията на партията както в управлението, така и в парламента. 

Следователно новото правителство ще работи по конкретни проблеми, по които е възможен компромис между партиите, които го подкрепят и участват във властта. Решаването на проблеми, които могат да предизвикат активизиране на протестен потенциал, недоволство и негативизъм в общественото мнение, ще бъде максимално отлагано във времето, защото енергията е насочена към удържане на ГЕРБ в  управлението на страната до получаване на полезни за електоралната битка резултати. 

Поредицата от избори стабилизира електоралната йерархия в партийната система. На този етап тя е структурирана на три нива. На първото ниво е ГЕРБ, който е далеч преди останалите три формации, с около 10% електорална разлика. На второто ниво, в своеобразен пакет и в остра конкуренция за второто място в бъдещи избори, са „Възраждане“, ДПС-НОВО НАЧАЛО и ПП-ДБ (аранжирани според социологическите данни на „Галъп интернешънъл болкан“ за м. януари 2025 г.). 

На третото ниво в момента имаме три партии (с възможност и за повече в бъдеще), които са в зоната близо до 4-процентната бариера. Две от тях – БСП и ИТН, са част от управляващата коалиция, докато втората формация, а АПС е позиционирана като част от правителственото мнозинство в Народното събрание. 

БСП и АПС са не просто заети с решаването на тежки организационни, лидерски и вътрешнопартийни проблеми. За тях на преден план е решаването на въпроса за оцеляването и съществуването им като  политически формации. Защото и двете са партии, които черпят сила от местните организации и своите активисти, които са в разнебитено състояние. 

Възстановяването им е свързано и с решаване на лидерския проблем. Като част от властта, тези партии ще използват мястото си в управлението като ресурс за решаване на въпроса за оцеляването – действие, което в българските условия рядко води до нещо повече от решаването на персонални проблеми. 

Другата партия на това ниво е ИТН, която се намира в тенденция на застой. Те имат около 6% електорално влияние, което биха могли да запазят заради участието във властта. Дали обаче това ще се случи  не е ясно, поради наложилата се от участието в управляващата коалиция рязка промяна на политически позиции. Така че при тях големият въпрос е дали режимът на оцеляване, в който функционират през последните три години, ще продължи или ще приключи с участието им в това правителство. 

Важна характеристика на настоящата парламентарна конфигурация е, че заявените като опозиция на правителството партии са в същото време и  ожесточени съперници помежду си. Те са идеологически разнородни и изглеждат политически несъвместими. Борбата между тях доминира над  атаките срещу правителството, което създава допълнителен комфорт на управляващата коалиция. 

Към настоящия момент изглежда почти невъзможно дори внасяне на вот на недоверие към правителството, защото той изисква подкрепа от 48  народни представители, докато всяка от опозиционните партии поотделно има по-малък брой депутати. Показателно е, че първите опозиционни атаки към правителството са насочени към несъвместимостта на партиите в мнозинството. 

Това в същото време лишава от сила аргументите за евентуално обединение на опозицията и общи опозиционни действия срещу правителството. 

Състоянието на опозиционните партии показва необходимост от време, за да решат свои вътрешни проблеми, което е фактор в полза на стабилността на правителството. 

„Възраждане“ е партия, която преминава през преструктуриране на електоралното си тяло. То е свързано с превръщането от типична несистемна партия, в системна, но радикална партия, която е част от радикалното европейско семейство. От началото на поредицата от предсрочни избори през последните години, се наблюдава тенденция към стабилизиране на резултатите. Необходими са обаче повече данни и  по-системен анализ, за да се определи възможната електорална граница на тази партия. 

Първо, защото тя отдавна е излязла извън рамките на обичайния за България антисистемен вот, който е между 7% и 10% - това са резултатите на една или няколко партии, които влизат в парламента поради вот „срещу“, а не „в подкрепа“. 

Второ, защото тя формулира конкретни политики и аргументи по отношение на предложени от политическите опоненти политики, което я превръща в опозиционна, но и системна партия. 

Трето, учредяването на нова европейска партия, която избра за свой лидер представител на „Възраждане“ в Европейския парламент показва възможност за прехвърляне на авторитет и външна легитимация на  тази плоскост. Електоралната трансформация и привличането на нови групи избиратели компенсира загубата на обичайните, гласуващи „анти“ избиратели, което е другото валидно обяснение за липсата на забележимо нарастване на избирателите на „Възраждане“. 

Знаменателното разделение през 2024 г. на последната оцеляла в електоралните си размери партия на прехода – ДПС, доведе не само до спор за абревиатурата ДПС в навечерието на парламентарните избори, но и в остра конкуренция за избирателите на партията, доказали своята вярност и подкрепа за нея в продължение на 35 години. 

ДПС-НОВО НАЧАЛО демонстрира много енергично политическо поведение и действие, успя да получи по-голяма подкрепа в последните избори и понастоящем продължава усилията изцяло да спечели корпуса на традиционните избиратели на ДПС, прибавяйки към тях и нови. Лидерът на ДПС-НОВО НАЧАЛО Делян Пеевски, демонстрира амбиция да превърне партията във втора политическа сила при следващи избори и да играе ключова роля в развитието на политическите процеси и при сформирането на бъдещо управление. 

Резултатите от изборите през 2024 г. и повишената политическа активност на партията, са показателни, че такова развитие на електоралния потенциал е възможно. Позиционирането като опозиция в  настоящия парламент, опитите на формацията активно да задава теми за обществена дискусия и политическо действие, съчетани с критиката към правителството, са в състояние да генерират обществено внимание и подкрепа. 

В коалицията ПП-ДБ има вътрешни разногласия и съперничество, но и ясно разбиране, че разпадането на коалицията може да има само един резултат – свеждане на парламентарното присъствие на всяка от партиите до незначително. Тенденцията от серията избори е към намаляване на електоралната подкрепа, която в този момент се изразява в 37 депутатски мандата. 

Стратегическата цел тук е запазване на коалицията и възможност за гарантиране на второто място чрез неуспеха на правителството. На практика ПП-ДБ има нужда от време, в което правителството да успее да се провали, за да може това да способства за стопиране на отлива на избиратели от тях. За три години те успяха да загубят повече от половината си избиратели, заради невъзможността да се справят не само с управлението, но и с политиката като дейност. 

Остава да наблюдаваме как ще се справят като опозиция, защото при тях електоралният резултат не произтича от вътрешни фактори – сила на организацията, авторитет на лидерите, ефективност на политиките, а от външни – желание в обществото за промяна, с която те все по-трудно успяват да се идентифицират. 

Ролята на опозиция е напълно нова за ППДБ, които още от индивидуалното си участие в протестите през 2020 година до днес предлагат едни и същи общи послания – битка с корупцията, защита на евроатлантическите ценности и съдебна реформа чрез смяната на главния прокурор. Това по същество е посланието на месията, който води хората към нови светове. Ролята на опозиция обаче налага формирането на ясни политики и конкретни политически решения, които да бъдат противовес на предлаганото и правеното от правителството. 

Това е роля на сравнението, а не на водача. Всичко казано дотук, заедно с липсата на какъвто и да било опит да структурират организационно действие на терен, включително в София, Варна и Пазарджик, където имат спечелени кметски места, показва, че ПП-ДБ сами ограничават ресурсите си за развитие и електорална подкрепа. 

Разместване в така очертаната структура на електорално влияние може да се получи по-скоро в дъното, което може да се разшири, но може просто една партия да замести друга в парламента при следващи избори, за които партиите ще са готови не по-рано от година. Тази картина показва, че на практика е завършил цикъла на разтърсване на партийната структура, без все още кризата на партиите да е намерила своето трайно решение. 

Онова, което се случи през януари 2025 г. с формирането на редовно правителство, представлява по-скоро завършване на процеса на трансформация, започнал с протестите през 2020 г., преминал през четиригодишна политическа и партийна криза и завършил с промяна в структурата на партийната система и функционирането на политическите партии. 

Обобщено казано, развитието на партийната система след демократичните промени започна с битката между два силни политически субекта, както беше през 1990-те години (СДС и БСП), премина през ситуация с една водеща политическа сила като център на партийната система (НСДВ през първото десетилетие и ГЕРБ второто десетилетие на XXI век), за да стигне до настоящето раздробяване, при което  наблюдаваме една силна партия на върха, която обаче е достатъчно слаба, за да бъде самостоятелен гравитационен център на системата. 

Наред с това, има три средни партии/коалиции, които са постигнали възходящо развитие, но все още имат неясно бъдеще в борбата за второто място на избори, а накрая се разполага аморфна група от нововъзникващи политически субекти и стари партии в режим на оцеляване.