10046 | 9 дек. 2025 | 13:26

Докато в парламента заседават, навън скандират "Мафия", "Долу БКП" и "Всички вън" - лозунги, които със своята острота до този момент са рядкост

На 14 декември се навършват 36 години от деня, в който "умря" "ръководната роля на партията", записана в член първи на т.нар. Живковска конституция. Това е денят, в който се разбра, че замислената от върховете на БКП революция отгоре няма да се случи така, кокто я виждат тези, които организират смяната на Тодор Живков на 10 ноември.

Тогава - в последните седмици на 1989 г., почти всеки ден има митинги и затова съвременниците описват онези дни като "митингова демокрация".

Особено се сгъстява това усещане след 7 декември 1989 г., когато нововъзникналата опозиция се обединява организационно в Съюз на демократичните сили. В Съюза членуват 11 организации.

Площадите, само до месеци толкова спокойни, се изпълват с гневни хора. Издигат се най-различни лозунги, но преобладава искането за отпадане на член първи от действащата конституция - за ръководната роля на БКП, за връщане на имената на българските мюсюлмани. Доминиращият лозунг е "Демокрация, демокрация". Сцената на недоволството първоначално са стълбите на "Александър Невски", след това - площадът пред Народното събрание.

Лица на протеста са лидерите на СДС - неговият председател д-р Желю Желев, секретар - Петър Берон, и говорители - Румен Воденичаров и Георги Спасов. Тях виждаме пред катедралния храм на 10 декември. На своебразната трибуна е и певицата Ваня Костова, която изпява "Понякога съм бяла и добра" и тези, на пръв поглед лишени от революционен патос строфи, взривяват множеството. В онези дни е така - от всяка искра може да лумне пламък.

Всеки ден от онзи декември има значението на десетилетия, толкова сгъстено е историческото време.

Опозицията твори история на площадите, управляващата БКП - залага на институциите.

От 11 до 13 декември заседават нейният Централен комитет - разширеният ръководен орган. И взима решение да предложи отмяната на член първи от конституцията. На пленума Петър Младенов изнася доклад, озаглавен „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“. Управляващата партия изключва от своите редици бившия си генерален секретар Тодор Живков, а също така неговия син Владимир и Милко Балев, смятан за човек от най-близкото му обкръжение. В онези дни върховете на партията заклеймяват "Тодор Живков и неговото обкръжение" и стоварват върху тях отговорността за икономическата криза. Тогава никой не си представя, че в стопанството на страната нещата могат да станат още по-зле. Но това е друг разговор - за икономиката.

В политиката всичко е ясно - на дневен ред са промените.

14 декември 1989 г. е един от най-важните моменти на прехода, защото е един от дните, които показаха, че българският преход към либерална демокрация и пазарна икономика много лесно може да стане "кървав".

За днешните млади, които протестират на площадите, тези събития сигурно изглеждат толкова отдалечени, колкото и превратът от 19 май 1934 г., защото просто са станали преди да се родят.

Затова да припомним - какво се случи преди 36 години на площада пред Народното събрание в столицата. Всъщност това е и денят, който показа, че основните събития в българския преход ще се извършват именно в тази сграда - на фасадата, на която пише "Съединението прави силата". Не в Партийния дом, който е дом на все още управляващата Българска комунистическа партия.

Тогава, на 14 декември 1989 г., Народното събрание заседава. Това не е "демократично", а "тоталитарно" Народно събрание - деветият парламент на социалистическа България. В него няма представители на опозицията, тъй като депутатите му са избрани на 17 юни 1986 г.

Обсъжда се отпадането на член първи от основния закон. Заседанието започва в 15 ч. Председателят на Народното събрание Станко Тодоров съобщава, че има внесен законопроект за отмяна на чл. 1 ал. 2 и ал. 3 от Живковата конституция (за ръководната роля на БКП и за изграждането на развито социалистическо общество). Предложението идва от БКП - реформиращата се партия сама се отказва от конституционната си привилегия.

Но всяка конституция се променя по правила, написани в самата нея. А тогавашният основен закон предвижда измененията да станат факт не веднага, а в едномесечен срок. Новината се разчува и предизвиква гняв. Защото след падането на Живков доминиращото в обществото желание е всичко да става "сега и веднага".

СДС, който вече е обявил, че отпадането на член първи е негова главна цел, свиква митинг. Час след началото на пленарния ден - в 16 часа, на площада се появяват членовете на Координационния съвет на СДС.

Във време, когато няма Фейсбук, ТикТок и други социални мрежи, за часове се събират десетки хиляди. Хората скандират "Мафия", "Долу БКП" и "Всички вън" - лозунги, които със своята острота до този момент са рядкост. И много българи ги възприемат, както бихме казали днес, като проява на език на омразата.

"Митингът възникна и протече независимо от заседанията на Координационния съвет", разказва по-късно Петко Симеонов. Координационният съвет на СДС също заседава всеки ден.

Основният организатор са студентите от Независимото студентско дружество, водено от Емил Кошлуков. Привечер се формира жива верига около парламента. Живите вериги също са нещо ново за българското общество, но бързо стават всекидневие.

Ескалацията на напрежението достига връх привечер. Основната маса се групира пред официалния вход на Народното събрание пред паметника на Цар Освободител.

Председателят на движение „Гражданска инициатива“ (една от 11-те организации в СДС) Любомир Собаджиев предлага да се действа радикално - да се щурмува сградата. Лидерът на СДС д-р Желев е твърдо против. Призовава за спокойствие. Тръгва с мегафон сред хората, успокоява ги, призовава да не се нападат полицаи. Качва се на един от балконите на Студентския дом. "Ние ще победим със своята политическа култура, със своето превъзхождане на противниците на преустройството", казва Желев. След него за нежна революция говорят Петко Симеонов и Ивайло Трифонов - и двамата от новите лица на промяната. Трифонов дори предлага на гражданите да се разотидат "мирно, без ексцесии, защото между нас има майки с деца".

В това време пред сградата на парламента се появява председателят му Станко Тодоров, придружен от прославената треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева, която е и една от първите десидентки в страната, обичаната актриса Цветана Манева, безпартийният акад. Благовест Сендов. Те също призовават гражданите към спокойствие. Но става нещо неочаквано - посрещнати са с викове "Оставка!" и "Вън от парламента!".

Идва и Петър Младенов, който е сменил Живков като генерален секретар на БКП. "Другарки и другари, братя и сестри, призовавам вашето чувство за отговорност пред съдбата на народа и на България. С този екстремизъм вие тласкате България към пропастта!", казва Младенов. Пита хората какво искат: кръв ли?!. При опита си да влезе обратно в парламента казва репликата, станала знаменита половин година по-късно - в предизборната кампания. Става думи за изречението, което заснелият кадрите режисьор Евгений Михайлов твърди, че е "По-добре е танковете да дойдат". Младенов отрича да е казал това.

В същото време в страната започват стачки. Организира ги "синият" профсъюз - "Подкрепа", част от СДС.

На 26 декември синдикатът свиква стачка с искане за временно правителство.

Напрежението се сгъстява и по друга линия - в населените предимно с мюсюлмани селища в цялата страна започват протести с искане да им бъдат върнати рождените имена.

На 29 декември БКП на извънреден пленум взима решение за връщане рождените/фамилни имена българските мюсюлмани.

Днес тези събития изглеждат далечни, независимо че по-голямата част от българите са техни съвременници. Всичко се е променило, особено технологиите. И времето е друго - днес темпетатурите в столицата са не само положителни - но около десет градуса. Преди 36 години това не е така, по площадите е студено, с минусови температури.

А повечето лица на тогавашния гняв днес са в периферията. И дори забравени. Някои, като д-р Желю Желев, са в историята, защото той бе първият демократично избран президент. Други минаха активно през политиката, не само през площадите - като Емил Кошлуков, който днес е генерален директор на БНТ, и Мирослав Севлиевски, който бе депутат от НДСВ.

Когато сравняваме онзи декември от преди 36 години и днешния прави впечатление демографията. И тогава, и сега, площадите са пълни с хора от всякакви възрасти. Населението тогава е близо 9 милиона, днес - малко над 6,4 милиона. Средният българин тогава е доста под 40 години, днес - над 45.

Тогава на площадите доминира "зрялото поколение" - хората на възраст между 30 и 50 години. Днес гневни са младите. Но в съвременното българско общество делът на младите хора е много по-малък, отколкото е бил тогава - в началото на прехода.

Политическата буря в началото на прехода не го направи "бърз", едва ли днешната политическа буря ще предизвика някакво невиждано обществено ускорение. 

Въпреки наситеността на политическия дневен ред.

Само за тази седмица се очакват поне три прояви - на 9 декември митинги "в защита на стабилността" в 24 областни центрове, организирани от ДПС-НОВО НАЧАЛО под надслов "Не на омразата". На 10 декември, когато се очаква да са разискванията по шестия вот на недоверие към кабинета на Росен Желязков, ПП-ДБ свикват национален протест на площад „Независимост“ с искане за оставка на правителството. И акцията на "Възраждане" на 10 декември срещу еврото.

Очакванията са правителството да оцелее, защото в парламентарната демокрация решенията се взимат в пленарната зала, не на площада. А в парламента със сигурност „за“ вота ще гласуват вносителите от ПП-ДБ, АПС и МЕЧ – сумарно 62 гласа. Ако към тях се прибавят „Възраждане“ и „Величие“, стават 105. Дори и с гласовете на четиримата независими депутати вотът не може да мине, защото няма 121 гласа.

През декември 1989 г. се решаваше накъде ще върви страната. Днес този въпрос изглежда решен. На 1 януари приемаме еврото, с което европейската интеграция на България завършва. Всъщност един от лозунгите преди 36 години, бе такъв - за "Път към Европа".