187317 | 31 март 2016 | 00:59

„Гара за двама”, „Карнавална нощ”, „Пет вечери”, „Сибириада”са само част от великата й филмова кариера. С дъщеря й Маша не си говорят 19 години. Има тяло на изящна статуетка - талия от 48 сантиметра и 53 килограма тегло, извънземен талант и пълно обожан

Людмила Гурченко е истинска легенда и животът й е като на кино. Сравнявана е с най-големите световни звезди от различни периоди на XX век - Марлене Дитрих, Лолита Торес, Лайза Минели, Барбра Стрейзанд... Изиграла е десетки роли, превърнали се в абсолютна класика, и които милионите й поклонници са гледали по няколко пъти. Тя е актриса, цялата изтъкана от страст, разгаряща огън на сцената само с присъствието си. Седем брака, една дъщеря, с която не си говори 19 години, смъртта на любимия й внук – всичко това са кадри от филмовата лента на живота й, направили я непревземаема отвън крепост. Непокорна. С тяло на изящна статуетка - талия от 48 сантиметра и 53 килограма тегло, извънземен талант и пълно обожание от публиката. Какво повече! 

Родена е в Харков на 12 ноември 1935 г. И е стопроцентов скорпион. Още когато се ражда, баща й Марк Гаврилович я орисва – тя ще бъде актриса, звезда. Люся, както всички я наричат, постига мечтата на баща си. 

Тя никога не е членувала в партии. Нещо повече – става народна артистка на СССР, без да е партиен член. Когато първият човек в държавата Юрий Андропов гледа филма „Гара за двама” (1982), той е в болница. От титрите на кинолентата той разбира, че любимата му актриса още не е народна артистка на СССР. Веднага вдига телефона и нарежда: Незабавно да й се присъди! Гурченко разбира от новините, на път за поредния си концерт в страната, че е получила това най-голямо звание. 

Още от детството си тя умее да мечтае за сцената, популярността, за слушателите и зрителите си, за любовта и принца на бял кон. Всичко се сбъдва. Но преди това трябва да преживее войната, глада, студа, оглушителния успех след първата си роля в киното и мигновения провал в бездната. Много пъти тя се чувства забравена, ненужна и въпреки това гледа и върви напред. Людмила сама признава, че никога не е била истинска майка. Актрисите не трябва да стават майки, споделя тя в едно интервю. „Всичко трябва да се отдава или на професията, или на децата. Лично аз избрах професията.” 

Умира на 30 март 2011 г. На погребението й в Дома на писателя (тя е и писател – книгите й „Моето възрастно детство”, „Аплодисменти” и „Стоп, Люся!”са издадени в милионни тиражи) се стичат хиляди нейни поклонници. Затворени са улици, хората прииждат и чакат с часове, за да видят любимката си за последно. На опашката застава и дъщеря й Маша, с която не са си проговорили 19 години. В ръцете си държи любимите цветя на Люся – бели хризантеми. Погребана е в Новодевическите гробища (Москва) на 2 април с държавни почести. Цялата страна тъгува за своята любимка. Дългата карнавална нощ свърши. 

За себе си Гурченко винаги казва: „Мисля си, че никой не ме познава”. И сигурно е права. Легендите винаги остават самотни, за тях може да се говори всичко. 
***

„Жената трябва да бъде загадка. Публичният човек има два живота. Този, който е на показ, и другият, който остава зад кадър” – тези принципи Людмила Гурченко, една от малкото истински руски народни звезди, спазва цял живот. Цялата й съдба прилича на една голяма карнавална нощ. А може би голяма част отвсичко, което се говори за нея, е истина. Гурченко има уникален инстинкт за самосъхраниние и невероятна жизненост. Тя е като животинче, което се бори за оцеляване през целия си живот. 

През целия си живот Людмила Марковна ще търси собствения секрет на младостта и ще й се струва, че това й се е удало. Даже когато умира на 75-годишна възраст тя изглежда като момиче. Пластичните й операции са безброй (според лекари те са 17 или повече от 17), готова е на най-голямата болка, за да не издаде възрастта си. 

Месеци преди смъртта си Людмила се среща с 35-годишния стилист Аслан Ахмадов (казват, че той бил последната й тръпка, но кой знае). Тя му показва любимата си бяла рокля, както и обяснява някакъв особен грим. Аслан решава, че това е нейна идея за нов концертен номер, но накрая Гурченко го моли: „Искам така да ме погребете.” 

Дали актрисата не е предчувствала собствената си смърт? Въпрос без отговори. Но е факт, че изследванията й преди това показват прекрасни данни, че сърцето й е като на... 18-годишно момиче. 
***

„Искам да играя на сцена. А всички хора да плачат и да се смеят.” Това е най-голямата мечта на кокетката Люся от украинския град Харков. И цял живот тя работи за нея. Дори тогава, когато повече накъде няма, защото отдавна е станала факт. И Людмила Гурченко е блестяща, велика и обожавана от цялата страна. Тя е богиня. Тя възхищава, изумява, носена е на ръце. Роли, слава, аплодисменти – всичко, което е искала, го е получила напълно. Всеки, който я познава, който я е видял на сцената и екрана, може да каже за нея – тя е стопроцентов фойерверк! Притежава огромен в сибирски размери талант. Има една единствена диагноза - актриса. 

Звезда или просто Люся 

1956 година е. И на екраните в Съветския съюз излиза новогодишната музикална комедия „Карнавална нощ”. Става чудо – няколко дни след премиерата почти всички момичета в страната си шият същите бели маншони за ръце като на Леночка Крилова – героинята на Люся. И като нея стягат талията си в корсет. Но не при всички се получава този поразителен ефект - изпълнителката на главната роля Людмила Гурченко по природа има много тънка кост и невероятно тънка талия – 48 сантиметра. 

За Гурченко това е втора роля в киното (първата е същата година във филма „Пътят на истината”) и веднага такъв грандиозен успех - милиони поклонници в цялата страна. Но актрисата не бърза да отговаря на писмата им (по нейни признания всеки ден е получавала по над 300 писма) – та тя е само на 21 години. Но вече е успяла да се омъжи и да се раздели. Гурченко не е просто млада и красива, и тя знае това. Още в детството й нейният баща Марк Гурченко - сътрудник в Харковския Дворец на културата, й е внушил – тя е най-добрата, тя е звезда. 

Именно баща й си остава най-важният мъж в живота на Людмила. Когато започва Втората световна война (б. а. - руснаците я наричат Великата отечествена), той я завежда в Москва. Въпреки бомбардировките и въпреки отчаяните молби на майка й да не прави това . Защото според него детето трябва да види всичко с очите си – и хубавото, и страшното. И така детството й приключва, когато е на пет и половина. След музиката следват бомбите и глада. Войната я учи да пее, признава по-късно в книгата си „Моето възрастно детство” Людмила. Баща й заминава на фронта, а двете с майка й, която е само на 24, трябва да се справят сами. Харков е превзет от немските войници. В двора на къщата им се събират хитлеристи и тя пее с цяло гърло пред тях – така, както татко й я е учил. Има и награда – гореща супа, най-вкусното нещо на света. Така музиката ги спасява. 

Ще се окаже, че това не е за последен път. Точно в най-светлите и най-тъмните моменти на живота й ще звучи по някоя песен. Ето как още от малка Люся пораства, развива качества, присъщи на зрелите хора. И жаждата й за живот я държи през всичките години. Точно заради тази непоколебима черта от характера й тя ще съумее често да се оттласка от дъното, да издържи всички превратности на съдбата. 

Здравей Москва, здравей живот! 

Всички помисли на Люся от Харков са отправени към Москва – към ВГИК (първият в света държавен киноинститут). Изненада няма - приета е от раз в класа на знаменитите Сергей Герасимов и Тамара Макарова. И никой не се е съмнявал, че ще успее. Тя е кестенява, симпатична, с пухкави скули и на високи токчета. Лесно влиза във ВГИК, лесно получава и роля в киното в знаменития филм на Елдар Рязанов „Карнавална нощ”. Да изиграе ролята на Леночка Крилова е избрана първо актрисата Людмила Касиянова, но тя се отказва заради друга роля - на Дулсинея в „Дон Кихот”. В коридорите на „Мосфилм” внимание й обръща директорът на киностудията режисьорът Иван Пиреев. И разпорежда – ролята да се даде на 21-годишната студентка Гурченко, която е утвърдена без никакви проби. 

В тази музикална новогодишна комедия Люся се вихри както само тя умее. Пее, танцува – цялата е в страст и зрителите онемяват. Тя е толкова зашеметяваща, че буквално за едно денонощие след премиерата на филма в Москва и страната, харковчанката става истинска звезда. И разбира се Гурченко няма как да знае, за няколко десетилетия тя ще бъде национален мит. Целият Съветски съюз се влюбва в стройната като тръстика красива девойка с пленителна усмивка и бляскави очи. В Леночка Крилова с черната рокля и белия маншон. Героинята на Люся напълно съответства на времето на зараждащото се „размразяване” в политиката. Времето, в което момичетата повече не искат да изглеждат еднакво „като всички”, и жадно гледат към западните идеали. Още от детството неин кумир е Марлене Дитрих. Тя репетирала пред огледалото погледа й, обръщането на главата, всичко. 

Месеци след главозамайващия успех във филма „Карнавална нощ” за Люся започват и големите неприятности. В страната смятат, че тя вече е кинозвезда, което означава, че тя е едно богато момиче. До нея дори идват много писма с молба за финансова помощ. А всъщност никой не знае, че Люся е бедна студентка, че има само едно палто и се вози на тролейбус. Разбира се тя иска да работи. Отвсякъде към нея започват да валят покани за концерти. И всички искат да изпее любимата им песен „Пет минути” от филма събитие. В пощенските пликове твърдят, че имало и рубли...

Казват, че самият министър на културата тогава Николай Михайлов е отсякъл: „Такава фамилия Гурченко, повече не съществува, ще я изстрием.” В московските вестници започват да се промъкват статии за „нечестната и жадна за пари актриса”. В харковските газети пък я наричат „Парвенюто от улица Клочкова”, обвинявайки я, че е започнала да се държи като звезда. Чашата, която прелива всичко, е писмо, в което някой написал на Гурченко: „Защо ни опозорихте, землячке?” 

И тогава Гурченко решава – в родния град кракът й повече няма да стъпи. И без това родителите й идват при нея в Москва. И с гордост казва: „Щом те плюят в гърба, значи вървиш напред!” 

Людмила не престъпва това свое решение цели 40 години. В Харков тя отива чак през 1996-а, когато настоятелни молби от кметството на града най-накрая разчувстват актрисата. Кулминационният момент тогава е излизането й на сцената в града - цялата зала става на крака и ръкопляска на своята Люся 10 минути. А тя просто стои пред харковчани и плаче. Да, това е помирението. После тя още няколко пъти идва в града на гастроли или просто да се разходи. Винаги има само две изисквания – да се настани в една и съща хотелска стая и да бъде посрещната с полски цветя. Нищо повече. 

След „Карнавална нощ” Гурченко продължава с още един филм – „Момичето с китара” (1958), и всичко е дотук. Предната година в Москва се е провел Световният фестивал на младежта и студентите. Точно тогава от КГБ (съветските тайни служби) пробват да вербуват красивата и своенравна артистка. Тя обаче категорично отказва да доносничи. И кариерата й вече влиза в застой. Партията я порицава, критиката също. Задълго в характеристиката й пише – „несериозна, еднодневка, не съветваме, нежелателно, престанете да я снимате, забравете я.” И в Москва престават да я снимат. Престават да я търсят и от други киностудии. Гурченко е забравена. 

Оттогава тя винаги е смятала, че точно отказът й да сътрудничи на КГБ е „виновен” за „унищожаването й за много години”. Люся започва да се бори сама. Тя участва на ден в по три концерта, за да може да преживява. Обикаля цялата огромна страна, стъпва във всички затънтени места, в заводи, фабрики и изнася своите концерти. Борбата за оцеляване е жестока. 

Любов, любов – искам те без остатък 

Но любовта не я оставя. Винаги, когато се влюби, тя се отдава на мъжа до нея без остатък. На характера й обаче трудно се издържа – всеки трябва да е готов и да знае, че тя е капитанът. Внушената от баща й увереност в собствените сили, красотата и талантът слагат отпечатък на личния живот на актрисата. Тя винаги търси мъж, който да се отнася към нея като баща – да я боготвори, да я обича, да се грижи и да я поддържа във всички начинания. Затова всички мъже в живота си тя нарича „татко” и всички, с които творчески се свързва – също. 

Първият й мъж „татко” става режисьорът Василий Ордински – с 12 години по-голям от нея. Вася се влюбва мигновено в 18-годишната първокурсничка от класа на Сергей Герасимов, която показва актьорски етюди. Сред поканените е той - сериозен и надежден режисьор. Людя отвръща на чувствата му и ...отиват в гражданското да се разпишат (1953). Омъжвайки се за Ордински, Людмила разчита не само на квартира в центъра на Москва, но и на главни роли във филмите му. И естествено съпругът веднага иска да снима жена си във филма „Человек родился” („Човек се роди”). Но строгият художествен съвет по правило не утвърждава за роля съпругата на режисьора. И Люся е отхвърлена. Някои смятат, че точно този факт е пречка в отношенията им. Възможно е съпрузите да са имали и непоносимости в характера... Ардински все пак не оставя Людмила – главната роля тогава играе Олга Гван, а Люся я озвучава. 

Гурченко разбира, че по-нататъшния живот с Вася няма да се получи, че той не е в силата и възможността си да стане неин личен режисьор. И след година иска развод. Василий Ордински със сълзи на очи седи на стълбите на московското общежитие, където обаятелната му жена се връща. А там я чака следващия роман и поредния мъж-татко и мисли, че това ще е любов за цял живот. 

С Борис Андроникашвили те се срещат случайно в столовата на ВГИК. Виждайки го, тя онемява – истински Лоурънс Оливие, мъжът на нейните мечти. Той се появява пред нея като на поднос. Той пък вижда пред себе си самата Лолита Торес (много популярна в цял свят аржентинска певица през 50-те , участва във филма „Във възрастта на любовта”). Като млада Люся много прилича на нея. Романа си с Андроникашвили Гурченко не крие. Тя дори се гордее с него. Те са най-блестящата двойка във ВГИК и всички наоколо ги гледат с възхищение. Е, често примесено със завист.

Борис учи във факултета за сценаристи. Красавец, умен, интелигентен, талантлив, с изискани маниери, хладен, ироничен – всичко, за което е мечтала от детството. Той е син на известния писател Борис Пиелник и грузинска актриса с княжеска кръв, негови близки роднини са популярните режисьори Георгий и Елдар Шенгелая. Във втория брак (1958) Гурченко се втурва с главата напред. В Борис тя вижда идеала за мъж и баща. И макар Люся винаги да е пазела фигурата си, решава да роди. 

Реалният живот обаче продължава с друг сценарий – карнавалът остава назад, но с дъщерята Мария, която тя ражда в Харков, не всичко е добре, родена е със заешка уста. Необходима е лека козметична операция, всички минава без проблеми. Но когато актрисата пристига в Москва с двумесечната Машенка на ръце, никой не ги чака на гарата. 

Какво прави бащата съпруг, помага ли, как се държи в трудните моменти? Людмила все мисли, че той я обича и продължава да живее с розови очила. Очите й все пак виждат лъжата - свидетелство за това е писмо, написано от нея, в навечерието на 8-ми март до нейна приятелка, която тя пази половин век. „С Боря съвсем се разминахме. Аз му вярвах, а докато бях на концерти в Свердловск, той е живял с актриси. От него не съм очаквала такава подлост, противно ми е това, че той дълго ме е мамел...” Гурченко пише това писмо в силно емоционално сътресение. 

Дали Люся не е станала жертва на трагична грешка от своя страна или жестока женска интрига, не е ясно. Може и да не е имало никаква измяна, но тя не иска да се унижава, да задава въпроси и да търси обяснения. Затова веднага иска развод. Този брак продължава само две години. „Тя е максималист – или е черно, или е бяло, няма полутонове”, казва Маша за майка си. Самата Людмила Марковна ще напише след години в една от книгите си: „Не мога да повярвам, как този човек, в когото бях толкова влюбена, можа да произнесе думите: Маша ще живее без мен и поради това в нея няма да има нищо от мен, следователно тя няма да е моя дъщеря”. Заради постоянните си ангажименти из страната с концерти, Люся няма никакво време и Маша често е сама, отгледана е от баба и дядо. 

За личната драма на Людя знаят само най-близките, за другите е щастлива. Решава – жертвената любов не е за нея, повече никаква вяра на мъжете. И главното - никакви деца. Следват аборти, но второ раждане – не. Борис Андроникашвили тя изхвърля не само от живота си, но и от живота на Маша. Майката съзнателно изкоренява всичко от дъщерята, което смята за чуждо, дори фамилията му. 

Депресията – трудно е да бъдеш изоставен 

След края на двугодишния й брак с Борис започва голямата депресия за Гурченко и в личен, и в професионален план. Без любов Люся не може да живее. През това време за кратко е в известния московски театър „Съвременник”, където не получава никаква значима роля. Но там тя преживява нова страст - поредния любовен роман в живота си заедно с известния актьор красавеца Игор Кваша (1930-2012), който също си загубва ума по харковчанката. По думите на Люся, той е бил готов да се оженят и този евентуален брак е можело да се окаже твърде изгоден за нея. Защото в това време тя няма за какво да се хване, на никого не е нужна, а същият този Игор е толкова представителен и красив. Но Кваша остава при жена си. 
Роли за нея няма, тя играе само в масовката на някоя пиеса. И Люся напуска „Съвременник”. Следва депресия, дори веднъж й минава мисълта да изпие цяла опаковка сънотворни. Но това е само за миг.

И ...Гурченко отново се втурва в живота. За личния й живот вече се носят легенди. Дъщеря й Маша все по-често ще остава сама и ще контактува с баба си. Вкъщи започват да се появяват различни мъже. И първият й нов баща става актьорът Александър Фадеев-младши. Той е доведен син на един от най-знаменитите съветски писатели Александър Фадеев (автор на романа „Млада гвардия”). За нея Саша е добър човек, който обаче е сгрешил професията си и затова е непрекъснато неудовлетворен. Фадеев се оказва пияница и ревнивец. Семейният им живот едва не завършва с трагедия, когато той стреля по Люся и по случайност всичко се разминава. Но това е истински кошмар, който приключва след по-малко от две години брак.

Следват още връзки, в които Люся се втурва непрекъснато с нейната влюбчива натура – през 1964-а тя има връзка с актьора Анатолий Веденкин, а на следващата година се омъжва за художника Борис Диодоров. Бракът им не изтрайва и година и дори не се споменава от биографите на актрисата. Твърде кратък е, но е факт, че Диодоров и Гурченко се разписват в гражданското.

Творческата криза е очевидна, а за Люся най-характерното нещо в такъв период е, че обикновено се омъжва. В този момент по думите й тя прави една от най-големите грешки в живота си – през 1967-а се появява съпруг номер 5. Избраникът й се казва Йосиф Кобзон. И Машенка пак има нов баща – мъжът, който става диктатор на съветската естрада. Певецът мечтае за дете и умолява Люся да роди, но тя е категорична – не! И започва да го ревнува от неговите мнобройни поклоннички. През годините и двамата винаги са избягвали да говорят за отношенията си, може би за да запазят достойнството на всеки от тях, но е факт, че двете големи звезди на Русия никога повече не се срещат и не си проговарят. За по-малко от три години, в които са заедно, те успяват да си кажат доста тежки думи.

Причините за краха им са различни, зависи от гледната точка. Людмила си позволява да напише в книгите си за него: „Представете си да заварите мъжа си в колата, която той лично ви е подарил, с улична проститутка! Що за любов може да е това! Това е гадост! А и той умееше да ми причинява болка. Например с думите: „И какво, всички се снимат, а теб никой не те кани”.

„Чудовището” Кобзон обаче е доста по-толерантен от бившата си съпруга. „Живях три години с прекрасна и невероятно талантлива жена, която много ме обичаше, но не пожела да роди дете. За мен този брак бе като фронт, на който трябваше да воювам, а не дом, в който да се чувствам спокоен. При толкова много страст, една връзка винаги се разпада.”

Който и да се докосне до бушуващата от страсти Гурченко знае – остане ли с нея, трябва да забрави за себе си. Трудно се намира мъж, който да издържи дълго на нейната всеотдайност към професията, на темперамента и на свободолюбието й. А ако някой само си помисли, че може да я контролира, трябва да знае, че това е абсурд! По-скоро Людмила Марковна ще свикне със самотата си... 

Гурченко продължава да бъде встрани – получава по една роля на 3-4 години, но никой не й предлага онази, която само тя може да изиграе. През 1969-а преживява тежка загуба - умира баща й Марк Гаврилович. Мъжът, който остава най-важният човек в нейния живот. Бащата, който й внуши да вярва, че тя ще бъде Звезда. 

И така - роли няма, но съпрузи – бол 

Две години след тежката загуба тя среща пианиста Константин Купервайс. Първоначално е убедена, че баща й от отвъдното й е изпратил този добър и скромен човек. Когато сключват брак през 1973-а той е на 24, а тя на 37 години. Бракът им продължава 19 години, през които по признания на Купервайс той просто забравя местоимението „аз”. Превръща се в неин мениджър, финансов директор, продуцент, секретар, компаньон и ...съпруг. 

Именно него Маша нарича татко, когато е на 14 години. Макар таткото в този момент да е само с 10 години по-голям от нея. Той е талантлив музикант, с когото Люся се запознава по време на Московския кинофестивал. Голямата разлика във възрастта – Гурченко е почти 14 години по-стара, не са пречка за брака им. След като Константин я моли да се оженят, Люся споделя учудването си пред приятелка: „Защо всички искат да се подпишем в гражданското? Глупаци!” 

В началото на съвместия им живот е казано ясно от Людмила – никакви деца. Отнемайки му едно, тя е твърде щедра в друго – Купервайс става неин постоянен акомпаньор. Всички програми те подготвят съвместно в дома им. Така се появяват знаменитите цикли: „Песни за войната” и „Любими песни”. В домашния майсторски клас взема участие и Маша. Тя по природа е много пластична, танцува прекрасно, а мама е наблюдателна. Момичето също има някакви зачатъци на талант. Увлеченията й обаче винаги са странни за Гурченко.

Маша първо получава юношески разряд по стрелба, а после страшно много се увлича по конния спорт. Мария бързо расте и става все по-хубава. Тя е изключително симпатична – с рижави оттенъци на косата, не е типична красавица, но има потресаващи очи. И Гурченко често притичва до хирурга, който да я разкраси, да изпъне веждите й или да пооправи някоя издайническа бръчка. 

Да съперничи с майка си Маша никога не е искала. Тя бърза да се омъжи за бившия си съученик Саша Корольов. Бъдещият зет учи в институт за преводач от английски и шведски. Скоро Люся става баба и в началото е доволна от новата си роля. Ражда се внукът й Марк, който обожава. Към края на 19-те години брак нервите на Купервайс започват да не издържат, през цялото това време той се е превърнал в неин роб. Има момент, когато за известно време отношенията им дори прекъсват. И точно в този момент (средата на 70-те) тя се сближава с Владимир Висоцки. Какво има между тях никога не излиза на бял свят, но всички предполагат, че това е поредният й любовен роман. А снимката на Володя ще остане цял живот на видно място в дома й. 

В живота може да има и второ раждане 

Второто раждане на Людмила Марковна в киното е през 1973-а, когато на екрана излиза филмът „Старите стени” на режисьора Виктор Трегубович.

От „Карнавална нощ” дотогава са минали 17 години. „Колко са ме подхвърляли житейските вълни! И затова в новата вълна в киното аз дойдох с нов дъх, не просто така, а преминала през собствените си грешки, провали, търсения, извисявания, падания, болести и търпение”, обяснява Люся. 

В „Старите стени” всичко е отново – но с други похвати, с други щрихи, с друг темперамент, различна от предишната Гурченко. Навярно й е струвало много усилия и напрегнат труд, за да преодолее красивия етикет, донесъл й някога славата на девойката с белия маншон и китарата. Висок професионализъм, натрупан опит или просто отприщване на таланта в буйна река! На онзи изумителен талант, който търпеливо чака 17 години, за да докаже своето истинско, завидно майсторство като драматична актриса. 

Филмите класика с нейно участие следват един след друг – „Двадесет дни без война”, музикалният „Мама” (в процеса на работа тя си счупва крака на няколко места, но въпреки това не проваля снимките), „Сантиментален роман”, „Идеалният мъж”, „Полети насън и наяве”, за да се стигне до „Сибириада” на Андрей Кончаловски, „Пет вечери” на Никита Михалков, „Любимата жена на механика Гаврилов” на Пьотр Тодоровски, и разбира се до страхотния „Гара за двама” на Елдар Рязанов. Но как да не бъдат споменати и „Любов и гълъби”, „Аплодисменти, аплодисменти...”, „Старите кранти” и още, и още... Хубавите роли просто следват една след друга при нея. Във всички тя разкрива освен онова, което всички знаят, че може – да пее и танцува, но и изумителния си драматичен талант, който толкова дълго е пазила, заради нежеланието да снимат „еднодневката” Гурченко. Наградите също идват една по една, а признанието на публиката се изразява в любов и обожание към Людмила Марковна. Тя се превръща в гранд дамата на съветското и после руското кино, става истинска кинолегенда. 

Всички тези филми са показвани и в България при голям успех, но ролята й на сервитьорката Вера Николаевна Нефедова в „Гара за двама” е тази, с която Гурченко остава завинаги в сърцата на българския зрител. Това е знаков филм на т.нар. „руско перестроечно кино”, който още с появата си се превръща в световно събитие. Невероятното актьорско трио – Людмила заедно с Никита Михалков и Олег Басилашвили в ролята на пианиста Платон Громов, е изключително силно и завладяващо. Незабравима ще остане финалната сцена на филма, когато след отпуска Громов закъснява да се върне в затвора, а Вера свири с акордеона, само и само надзирателите да чуят, че той се връща. 

Провалената роля на майка – 19 години тя не разговаря с дъщеря си 

В живота си Людмила Марковна има още една роля – на майка и баба. Роля, в която така и не се разкрива докрая. Роля, която не й се получава. Защото тя отдава всичко в името на изкуството. Майчинството остава повечето зад кадър. 

Двете с дъщеря си Маша не разговарят 19 години. За това, че майка й вече я няма, тя узнава от новините. В последните години двете разговарят само в съдебните зали и не успяват да си кажат една на друга най-важните думи – на прошката. Три години след смъртта на Людмила Марковна (2011) Мария Корольова се съгласява на откровено интервю. Чак тогава хората виждат другата съдба на звездата. 

Една от трагичните страници в живота на семейството е смъртта на единствения й внук. Марк умира на 16 години от свръхдоза хероин. Гурченко неведнъж е говорела, че дъщеря й е скрила от нея зависимостта на внука й от дрогата. Той успява трудно да се пребори с това. Изпратен е да учи в английски пансион. И през декември 1998-а той пак е в Москва, вижда се със стари приятели, весел е и пълен с планове. Не може обаче да откаже случайна доза. В последния му път го изпращат стотици хора. Идва и Людмила Гурченко. 

Потресена от болка тя не може да преживее загубата на любимия си внук и обвинява за това дъщеря си. Защо не са й казали за проблема, защо са мълчали за него. Масло в огъня налива през годините и новият й мъж - седми поред, Сергей Сенин. Той е продуцента и бизнесмен и с него Люся се запознава през 1991-а по време на снимките на филма „Секс-приказка” по разказ на Владимир Набоков. Остава с нея до смъртта й. Отношенията между него и Маша обаче не потръгват още отначало. И много години те ще бъдат врагове. 

Гурченко работи непрекъснато – нито ден без да снима, нито година без нов филм. Еротична сцена на 65 години – кой освен тя може да си позволи това? Постепенно звездата става истински недосегаема. Дори за собствената си майка, която още през 1968-а се премества от Харков в Москва, за да помага на Люся да отгледа Маша, а после и за внуците. Гурченко не намира време да отиде на погребението на Елена Симонова през 1999-а. А когато идва време за подялба на имуществото на светло излиза ужасна история - народната артистка съди за апартамент собствената си дъщеря. 

Драмата се следи в цялата страна. И целият този цирк е за едностайно жилище. Но в центъра на Москва. Журналисти започват да преследват Мария – те навсякъде са по петите й. И когато на телевизионния екран се появява тя – дъщерята на Гурченко, повечето са шокирани. Зрителите не вярват, че жената в този запуснат ужасен вид е дъщерята на обожаваната актриса. Ръцете й постоянно държат цигара... Опитва да се крие от репортерите, иска да разговаря с майка си и да я попита – защо прави това, след като баба й малко преди да почине е завещала апартамента в престижния квартал на внучката си Маша. Но не успява. Съдът отсъжда - жилището е на актрисата и 1/3 от него тя трябва да изплати на дъщеря си. Тя обаче се отказва от парите. Следва 19 години мълчание между двете. 

На прага на 70-годишния си юбилей актрисата се обръща към своите зрители – с признание за единственото нещо, което със сигурност е имала и има в този живот, отлитащ като дим: „Живея и работя за вас! Когато съм в кадър, аз предчувствам кога ще се усмихнете и кога ще заплачете, гледайки екрана. А когато изляза на сцената и чуя вашите аплодисменти - о! Това за мен е като полет в небето, като наркотик, като водка, като адреналин.” 

Актрисата си отива от тоя свят съвсем неочаквано за всички. На 75 години в силен пристъп на остра сърдечна недостатъчност. Вечерта на 30 март 2011-а Людмила неочаквано се хваща за сърцето и се свлича на пода в безсъзнание, като успява да каже само, че изпитва силна болка и не може да диша. Извиканата от съпруга й Сергей Сенин „Бърза помощ” пристига с 22 минути закъснение заради задръствания. Повече от половин час лекарите се борят да върнат сърдечния й ритъм, но не успяват. Умряла е мигновено без да се мъчи. Час преди своя край тя дори се шегува в телефонен разговор с кореспондент на „Российская газета” за смъртта. 

Според близки на актрисата, а и според лекари, причина за смъртта е натоварване на сърцето й от претърпяната наскоро операция на тазобедрената става. Тя я счупва лошо месец и половина преди това – на 12 февруари пада пред дома си, когато тръгва да разхожда кучетата си. Като друга причина се изтъкват и многобройните пластически операции, на които Гурченко се подлага, за да изглежда поне 30 години по-млада. В завещанието на актрисата е написано – цялото й имущество да се подели на половина – между дъщерята и последния мъж на Гурченко На него остава тристаен апартамент в центъра на Москва, който оценяват на 20 милиона рубли, а на дъщеря й – автомобил и прекрасна вила извън града в Ново Глаголево. Прошката между двете се е състояла. 

Людмила Марковна не контактува и с внучката си Елена. Не успява да види нито правнука, нито правнучката си Таисия, родена през 2008-а. Но всеки, който я е зърнал, е убеден, че това е Люся. Игрива, кокетна, артистична. Кой знае, Съдбата винаги си знае работата...