32040 | 3 авг. 2026 | 12:19

Няма български драматург, който да е стигал до такива психологически дълбини при създаването на персонажите си, и който да отразява така мощно и проникновено разломния дух на днешното време.

 СТЕФАН ЦАНЕВ – НЕКА ВЕЧНО ИЗГАРЯМЕ КАТО ЗВЕЗДИ

акад. Иван Гранитски

90 години от рождението на Стефан Цанев

 Последният от фалангата големи български поети, чието творчество озари втората половина на XX век и началото на сегашното столетие – Стефан Цанев навършва на 7 август  90 години.

За радост на българската литература, той продължава неуморно да твори и през последните години, освен блестящата си поезия, поднася на изтерзаното българско общество и редица пиеси, които по-скоро бихме определили като малки трагедии, ако си спомним примера на Пушкин.

Няма български драматург, който да е стигал до такива психологически дълбини при създаването на персонажите си, и който да отразява така мощно и проникновено разломния дух на днешното време. Трябва да се радваме, че този тъй талантлив творец, продължава неуморното си служение в Храма на българското Слово.

Сред поетите, дебютирали в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, има неколцина, които още с първите си книги властно и категорично доказаха, че иде нова вълна в българската лирика, етап на нови естетико-художествени търсения, продължаване, и разгръщане на плодотворните тенденции, заченати от поетите на 40-те години. Особено ярко тук се откроиха Стефан Цанев, Любомир Левчев, Иван Динков, Никола Инджов, Владимир Башев, Андрей Германов...

Първите творби на тези поети отразяваха не само духа на обществените раздвижвания, но и даваха ярка заявка за обогатяване на художествената палитра на авторите. Любомир Левчев в първата си книга дръзко заявяваше, че звездите са негови, героят на Никола Инджов с харамийски устрем с бяла риза обикаляше света, Иван Динков вече съставяше личната карта на своя нравствен ригоризъм, а Стефан Цанев в стихотворението си „Движение към абсолютното или тост за Новата 2000 година“, обръщайки се към своите съвременници, формулира гражданската и творческата си позиция с манифестно предизвикателните стихове:

                  Само

                  не се стремете към безсмъртие.

                  Не завиждайте на камъните.

                  Нека вечно да изгаряме като звезди с надеждата,

                  че лъч от нас

                  ще разкъса завесата на космическия мрак.

                  Светлината

                  винаги ще бъде следствие на изгаряне.

 Разбира се, дързостните пози и смелия патос на поетите от 60-те години бяха окрилени и от общото политическо размразяване, настъпило при промените в бившия Съветски съюз след XX конгрес на КПСС. Не е тук мястото да разсъждаваме върху процеса на сложните и противоречиви политически трансформации в бившия Съветски съюз и отражението им в България, но е важно да отбележим, че без тях едва ли щяха да настъпят и толкова радикални промени в мисленето и творчеството на писателите. 

Споменатите поети по различен начин реагират на социалните разломи и пертурбации. При едни от тях внушенията са по-дискретни и завоалирани, при други откриваме почти публицистична директност и заостреност на посланията.

Несъмнено обаче най-яркият изразител на протестното мислене, на антидогматичната нагласа е Стефан Цанев. Неслучайно в своето есе „В защита на свободния стих“, той прогласява: 

         „Свободният стих е откровен и прям до голота, но това не е голота поради бедност. Свободният стих предпочита мисленето, но не измислянето. Депоетизацията не означава липса на поезия.

         Свободният стих не се отказва разбойнически от класическия стих. Той е свободен от догми. Той обединява всички годни поетически средства, както театърът на Брехт обединява всички изразни средства на театъра и другите изкуства.“

Стефан Цанев никога не е демонстрирал дисидентско държане, а и след промените, започнали на 10 ноември 1989 година, не се принизи до поведението на някои свои колеги, които раболепно обслужваха предишната власт, а след това се самопровъзгласяваха нагло и с плебейска настървеност за жертви и мъченици на тоталитарната система.

Но ако внимателно препрочетем не само поезията на Стефан Цанев, но и драмите, както и многобройните му публични изяви, интервюта, статии, есета, филипики и пр., ще се убедим в неговата последователност и категоричност в отстояването на смела гражданска позиция. Той следва Ботевия завет, че почтеният човек трябва силно да люби и мрази. И в стихотворението „Молитва“  (1956) заявява:

                  Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

                  Към всички си еднакво мила:

                  треви и хора, зверове и птици…

                  Земя, дари ме с твойта сила –

                  да мога да обичам всички хора,

                  да вдъхна чест на подлеците,

                  герои от еснафите да сторя

                  и скромни люде – от глупците.

                  Земя, дари ме с малко сила –

                  да мога да повалям всеки,

                  забравил, че е сукал твое мляко

                  и е дошъл по твоите пътеки…

3.

В ранните стихотворения на Стефан Цанев усещаме духа и благородното влияние на Владимир Маяковски (неслучайно някои от най-вдъхновените преводи на поезията на Маяковски са дело на самия Стефан Цанев). Разбира се, влиянието е само условно, фокусирано през оригиналния поетически окуляр на автора, но общото е в предизвикателното и скандално, често пъти, отхвърляне на еснафската уютност, спокойничкото живуркане на обществото, в отказа да се правят не само естетически, но и компромиси със съвестта и чувството за дълг и почтеност на мислещия индивид. 

Поетът не крие своето презрение, а даже и отвращение, към  приспособленците, към хората с лакейски манталитет, към наглите страхливци, които той сполучливо нарича „жадните за власт хомункулуси“. Духът му е движен от постоянния порив към неизвестното, от предизвикателствата, които времето предоставя на безстрашните личности.

През същата година, когато пише своя манифест „В защита на свободния стих“, Стефан Цанев създава и стихотворението „Истинската смърт“, което звучи като житейска програма на нравствено-извисената и безкомпромисна личност:

                  Но ако все пак умра…

                  Не търсете куршуми в черепа ми.

                  Не търсете нож в корема ми.

                  Не търсете цианкалий в кръвта ми.

                  Обърнете внимание на коленете ми.

                  Ако откриете белези от пълзене –

                  това е моята смърт!

Темата за жертвоготовността на героя, за убеждението му, че смъртта трябва да се посреща спокойно и с гордо изправено чело, е водеща и при Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков и Пейо Яворов, и при всички имена на големи лирици от началото на миналия век до средата на 60-те години. 

След Ботевото „и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!“ истинските поети винаги фокусират своето лирическо вдъхновение върху моралната чистота и способността за саможертвеност на героя. Но и не само на героя, а просто на почтения, достойния, честния човек. Трубадурите на 40-те години, облъчени от гордата вяра на Вапцаров, изваяха образа на такива достойни личности. И дори когато пишеха за малкия човек, клетника, несретника, босяка, захвърлен в преизподните на големия и бездушен град, те откриваха, че той не е загубил най-важните си човешки качества. Жаждата по нравствено чисти и смели личности усещаме и при поети като Георги Джагаров, Павел Матев, Станка Пенчева, Иван Давидков… Ето защо мотивът за достойнството, за нравствената храброст и неподкупност, за смелостта и дързостта на свободния дух, минава като лайтмотив през творчеството на споменатите автори. 

Поезията на Стефан Цанев е заредена с енергията на несъгласието, протеста, възмущението от пълзящата в обществото демагогия.

Чувствителната духовна мембрана на поета усеща задаващите се разложителни тенденции в социалната тъкан и реагира с остри изблици. Но тревогата на Стефан Цанев не се отнася само до процесите в любимото му Отечество, а и до общия гибелен път, по който върви човечеството, като заменя любовта, състраданието към ближния, милосърдието, добротворството, изконните човешки добродетели със зломислието, омразата, жестокосърдечието и постоянните войни:

                  И ние – хората.

                  Ний също сме галактики.

                  Ний също имаме спътници.

                  Ний също имаме пръсти.

                  И тези пръсти ловко държат нож.

                  И в тази минута – когато се целувате или когато

                           режете хляб, или когато слушате музика, или

                           когато четете тези стихове –

                  някъде убиват някого,

                  някого убиват някъде.

                  Вий не казвайте, че някой убива н я к о г о.

                  Ний всички убиваме този някого.

                  Онзи н я к о й

                  убива всички нас!

                                                      (Хамлет XX)

4.

Почти във всяка лирична творба на Стефан Цанев звучат тревожните Хамлетови въпроси. Той заявява, че поетът не е слуга, „а меч на народа си“, възприема се като стряскащия вик на мъртвите барабанчици, които тревожат гузните съвести. В стихотворението „Традиция“ възкликва: „Аз съм за гнева, а не за апатията“, и предупреждава правителството, че не трябва да се вярва на всяко ръкопляскане и не трябва да се смесват ласкателите с поетите. Предаността към една идея няма нищо общо с робската покорност, със слугинажа към силните на деня. Поетът се тревожи, че думи като чест, дълг, достойнство, почтеност, все повече се изпразват от съдържание.

А в „Апология на живото слово“ призивно прокламира:

                  Поети,

                  изпълзете от библиотечните рафтове!

                  Слезте

                  от пиедесталите на своите постове!

                  Изкачете се на естрадите

                  като на барикади –

                  човечеството има нужда от апостоли.

В цялото творчество на Стефан Цанев като че ли присъства един невидим, но страшен въпрос: къде са нашите нови апостоли? Нищо ли не е останало в кръвта ни от огъня на поборниците, дейците на националното освобождение, онези светли личности, които са жертвали всичко – имот, пари, роднини и себе дори, заради нравственото възкресение и освобождение на Отечеството? И в поезията, и в драмите, през последните години в гласа на поета зазвучават все по-песимистични нотки.

В лириката на Стефан Цанев си дават среща два движещи принципа за конструиране на поетическия рисунък, почерпени от Никола Вапцаров и Атанас Далчев. Става дума за така характерния за Вапцаровата поезия разговорен стил, за вмъкването на изрази от делничния език, даже жаргонни словосъчетания, редуването на високи и съзнателно огрубяващи интонации.

А от Далчев Стефан Цанев наследява стремежа към предметността, съчетанието на възвишени поетически конфигурации с публицистичния патос на прокламацията, на лозунга. Най-ярка илюстрация на тези особености ще открием в стихотворението „Плач по Ботев“. Поетът е убеден, че обществото има отчаяна нужда от герои, от смели и нравствено-извисени личности и жали, че са забравени, а даже и направо предадени заветите на великия поет-революционер. Конформизмът, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, завладява обществото и убива светлите пориви на малцината, които се осмеляват да вървят срещу течението:

                  „Опасна е всяка крачка напред!

                  Всеки мечтател метежник е,

                                                      глупак е всеки поет.

                  Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.

                  Умни сме – излишно е да бъдем смели!...“

                  Тогава все едно – живи ли сме, не сме ли.

                  Защото и за днешните – и за времената бъдни

                  ще бъдат нужни хора безразсъдни:

                  не за изгода тлъста, а за гола правда

                  срещу куршум да тръгват,

                                                      да лягат под брадва!

Любопитно е едно сравнение между поезията на Никола Вапцаров, както и някои от поетите на 40-те години – например Александър Геров, Богомил Райнов, Иван Пейчев, от една страна, и от друга – лириката на Стефан Цанев по отношение на най-често използваните думи и символите, с които те са натоварени. Ще видим, че те са едни и същи и носят близък емоционален заряд, заредени са с благородната тревога на протеста, на несъгласието с филистерския дух, с разяждащите нотки на колебанието, страха, нагаждачеството, раболепието, конформизма. Говорим за – вяра, дълг, чест, достойнство, борба, идеали, душа, героизъм, предателство, епоха и т.н., все думи, излъчващи полифонични валенции.

                  Защото време е, време е да разберем,

                  че на тоя свят дошли сме

                                                      не само да ядем;

                  че повече отвсякога  д н е с  подвигът е нужен –

                  до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;

                  че по земен и във всяка глава

                  боят не е стихнал –

                                             рано е за тържества;

                  че не по кръстопътищата – в душите са разпятията

                  и бягство е уюта, предателство – апатията;

                  и епохата наша всекиму два избора сочи:

                  трийсет сребърника –

                                                      или Околчица!

И при други поети от поколението на 60-те години ще открием нотките на разяждащия съзнанието скепсис, нарастващото отчуждение и социална апатия. При Любомир Левчев най-категорично това прозвучава в „Интелигентска поема“, за която поетът е обвиняван от едно високопоставено лице в сомнамбулни и шизофренни настроения. Иван Динков разгръща своя социален критицизъм в стихосбирките „Лична карта“ и „Антикварни стихотворения“. А Андрей Германов направо заявява, че самоубийствено живеем и дразни самодоволната тълпа с трагичните послания на своите „Четиристишия“…

Но именно Стефан Цанев достига най-високите ноти на нравствената безкомпромисност. Като жестока присъда над продаващите идеалите, над негодниците и подлеците, над подлизурковците и нагаждачите, звучи финала на стихотворението „Притча на Бинка Желязкова“:

                  Утихна вятърът. Под божията стряха

                  нещата следват свой законен път.

                  Мълчат – през бурята които пяха.

                  Мълчалите тогаз –

                                             сега крещят.

Съществена черта на поезията на Стефан Цанев е органичното съчетаване на лирика и драма. Много от стихотворенията следват принципа на конструиране на една драматургична творба – въведение или завръзка, разгръщане на действието с нарастващо напрежение, кода или финал, обикновено с призивен, почти манифестен характер. Така е например в: „Отражения“, „Малка поема за барабаните“, „В музея на революцията“, „Дойдох, видях, не победих“ и поемите „Яжте есен!“, „Автореквием“. Специфична особеност на Стефанцаневата поезия е своеобразното сюжетиране на стиха, насищането със синкопи, параболи, оксиморони, внезапна смяна на ритъма, накъсване на стиха, съзнателно бягство в повечето от случаите от класическата строфа, която му се струва пранга за бравурния полет на поетическото въображение. 

Думите за поета са най-силното оръжие, когато са искрени и истински. Неговата лирика не търпи фалша, подмените и предателствата. Тя мечтае, че някой ден човечеството, а и българското общество, ще се събудят от апатията, инерцията и самодоволството и ще осъзнаят своята историческа роля за спасението на човешките души. 

Стефан Цанев е автор на заредения с много знакови и нравствени послания роман „Мравки и богове“, а в редица негови стихотворения се прокрадва драматичното съмнение – какви сме ние хората, мравки или богове? Или по-точно какви трябва да бъдат хората – Богове или мравки? Позналият, обичащият и жертващият се за Свободата – убеден е поетът – носи божествения огън у себе си, а робът, отдалият се на покорство, раболепие и низкопоклонничество  е вече продал безсмъртната си душа.

И за това в стихотворението си „Апокалипсис“, заредено с трагични и почти есхатологични внушения Стефан Цанев възкликва:

         О, мъчна участ – да си свободен…

         Спасете

         нашите

         души!