7779 | 7 юни 2022 | 12:24

Мисля, че в мое лице ректорското съсловие може да намери разумен и последователен водач, който да спазва правилната дистанция и да не допуска тя нито да става прекалено къса, нито прекалено далечна, обобщава в отговорите си акад. Трайков

На 9 юни 2022 год. е насрочено Общо събрание на Съвета на ректорите, с дневен ред избор на Председател и на другите управителни и контролни органи на гражданското сдружение.

До този момент желание да се кандидатират за длъжността Председател на Съвета на ректорите са трима уважавани български професори: проф. Димитър Димитров, Ректор на УНСС; проф. Христо Белоев – академик на БАН, Ректор на Русенския университет „Ангел Кънчев“ и акад. Лъчезар Трайков - Ректор на Медицинския университет в София.

След проучване на въпросите, проблемите и мненията на ректори на висши училища и с ясно съзнание за обществената значимост на проблема, редакцията на Епицентър.бг обобщи и си позволи да зададе на кандидатите за този обществено престижен и отговорен пост няколко въпроса.

По-малко от 24 часа след публикацията получихме писмените отговори на посочените въпроси от акад. Лъчезар Трайков - академик на БАН, Ректор на Медицинския университет в София, дмн и професор по неврология.

Публикуваме въпросите и отговорите на акад. Трайков:

- Kаква позиция ще защитавате, за да не допуснете форми на политически диктат в автономията на висшите училища: как ще се противопоставите на опитите чрез фискални механизми, заложени в държавния бюджет, без обсъждане и постигане на съгласие, да бъдат решавани възлови въпроси за развитието на държавните висши училища? Примерите в това отношение са показателни: последният случай, свързан с разпределението на 20 милиона за държавните висши училища, се обвърза с критерии, показатели и методика за атестиране на академичния състав, разработени в „лабораторни условия“ според субективните представи на министъра на образованието?

- Границите и параметрите на академичната автономия са заложени неслучайно на конституционно ниво. Това е ярък израз на обществените нагласи в началото на Прехода, които решително отделиха държавата и най-вече изпълнителната власт от решаването на чисто академични въпроси. Докъде обаче се простира и какво конкретно обхваща автономията е въпрос на усещане и дебат. Напълно съм съгласен, че в случая със злополучния §17 от ПЗР на Закона за бюджета границата на намеса на държавата беше прекрачена. Радостно е, че Министерството на образованието и науката прояви разум и само констатира тежките пороци на избраното законодателно решение. Този случай е червен сигнал, че при решаването на тези въпроси следва да има широко предварително обсъждане, никакви опити да се използват подобни „вратички” и механизми, за да се прокарат политически решения, да се разчита на опит в законотворчеството. Иначе се стига до ситуация на нарушаване на диалога, а най-т ежката последица е загубата на доверие в институциите.

- Какви стъпки на законодателно ниво трябва да се предприемат за стабилизиране и развитие на научния потенциал на България? Поради ниските стойности на заплащане и остарялата материална база младите хора не търсят научна кариера, а за съжаление и част от утвърдените учени също се насочват към друга реализация. Статистиката отчита застрашително намаляване на академичния състав, като България вече е достигала критичния минимум по брой учени и рискува до няколко години да се лиши и от това съсловие. И то в условия на общество на знанието! Бихте ли настоявали, на първо време, да се отмени унизителната дискриминационна наредба с отстраняването на университетски преподаватели, които са в най-творческата си възраст между 65 и 70 години за да се закрепи, макар и временно, системата?

- Тук са смесени няколко паралелни въпроса. Няма кандидат за ръководен пост в държавата, който да заяви, че финансирането, което получава неговият ресор е достатъчно и че няма да се бори за повишаването му. Решението за привличане на младите хора в университетите не бива да бъде противопоставяно на възможността академичния състав, навършил 65-годишна възраст да продължи под някаква форма преподавателската и научната си дейност. Такива форми и сега съществуват, вероятно трябва да се мисли за тяхната оптимизация, защото масовото вдигане на пенсионната възраст в другите сектори на заетостта прави сегашната граница в закона вече донякъде изкуствена. Трябва да се състави уравнение с поне две крайни цели – осигуряване на стимул за младите учени, които да видят кариерен хоризонт пред себе си, което е въпрос колкото на финансово подплатяване на усилията им, толкова и на гарантиране, че определени катедри и факултети няма да бъдат изкуствено „запушени” от вечни ръководители, и на създаване на механизъм за справедливо и основано на обективни принципи приложение на §11 от ПЗР на ЗВО, даващ възможност за удължаване на трудовите договори.

- Какво е отношението Ви към тезата, че българските висши училища са прекалено много и че трябва да се обединяват. При положение, че европейската практика показва, че редица държави с население, съпоставимо по брой с българското, поддържат двойно повече висши училища. Постановката за закриване или обединяване на висшите училища се отнася само до държавните, а те играят важна роля, изпълнявайки непосредствени задачи за развитието на българските региони. Предложението на министъра на образованието и науката - държавните висши училища да се намалят драстично (като уж се обединят) отново бе направено „на тъмно“ без дискусия и обществен дебат в Съвета на ректорите!

- България безусловно има нужда от всички свои висши училища! Заявявам това открито и считам, че всеки опит по недоброволен начин този въпрос да бъде решаван, няма да срещне моята подкрепа. Същевременно с това българската образователна система се среща с първата вълна на непозната по своите мащаби демографска катастрофа. Сегашният брой висши училища, не е тайна, че е наследен от края на социализма, когато България очакваше 9 милионния си жител.

Преброяването от миналата година ще даде много мрачна картина и тя е, че не само е налице драстично намаляване на населението, но има и коренна промяна на възрастовата му структура. Съчетано с процесите на отвореност на образователната ни система, настъпили след влизането ни в Европейския съюз, това означава, че „гориво” от млади хора за нея просто няма да има! Това е въпросът на въпросите – изкуствено поддържане на брой висши училища е невъзможно за дълъг период от време. Дълг е на всички нас да погледнем и изговорим тези проблеми, да потърсим решения, да ги предложим на обществото, защото ние съществуваме именно заради него, а не заради самите себе си.

- Какви действия ще предприемете при решаването на един от основните проблеми на университетите, а именно привличането и задържането на млади преподаватели?  Не считате ли че, показателите в някои групи от минималните национални изисквания са завишени и биха възпрепятствали задържането на млади учени във висшите училища, което е един голям проблем, особено в областта на Информационните и комуникационни технологии?

- Осигуряването на възпроизводството на кадри в българските университети е ключово при наличието на толкова много предизвикателства и възможности в другите икономически отрасли. Особено видно е това в областта на информационните и комуникационните технологии, но същото е валидно и за медицината, правото, някои инженерни направления. Решението за привличане на специалисти от практиката за работа в университетите е първата добра стъпка в тази посока, но за съжаление, то не е проведено докрай и синхронизирано с други задължителни мерки. Това е важен разговор, който трябва да се проведе между представителите на практико-приложните университети, отрасловите съсловни организации на бизнеса в тези сектори и държавата. Съветът на ректорите може да е подходящ инициатор на подобен дебат. Що се отнася до наукометричните изисквания – Вие давате още един аргумент защо те не трябва да бъдат идентични в направленията, развиващи фундаментална наука и в практико-приложните.

- Как ще защитите българския национален интерес - правото на българските учени да работят в научни направления, решаващи предимно български въпроси? Тоест в областите на хуманитаристиката, социалните науки, юридическите науки, географията, геологията и т.н.? В новите промени на ППЗАСРБ се наблюдава фиксиране върху публикации в списания, отразени почти единствено в две бази данни (Web of Science & Scopus), което по своята същност е унищожително за българската хуманитаристика и социални науки. Тук възниква въпросът къде тогава е смисълът в обособените критерии по области, след като има направления, чиято видимост в базите данни е почти невъзможна?! А бихте ли казали нещо и за фаворизираните издателства, които „като му дойде времето“ ще разберем кои са?

- Отиването в крайности не е добра политика в никоя област. Да, двете споменати бази данни са световнопризнати и използвани и осигуряват голяма степен на обективност. Същевременно обаче те имат и големи недостатъци, някои от които посочихте. Те силно фаворизират определени научни области и са почти изцяло базирани на англоезични публикации, платения им характер също е обект на критика. Аз бих насочил усилията на българската академична общност и в друга посока – защо не направим усилие за създаване на единна българска научна база данни, която да предоставя сходни наукометрични и аналитични данни за публикуваните у нас научни трудове? В подобно усилие има смисъл. Резултатите от него няма да видим веднага, но след време бихме имали продукт, който обективно ще предоставя допълнителна оценка на качеството на българката наука.

- Какво ще предприемете за да намалите безпрецедентната намеса на синдикат Висше образование и наука (ВОН) в работата на Съвета на ректорите?

- Синдикатите трябва да бъдат доверен сътрудник на ректорските ръководства. Те имат определен периметър, присъствието в който е задължително, и друг, в който то е нежелателно. Аз вярвам, че синергията между синдикати и ректорски ръководства може да проработи в определени области.  Веднага бих инициирал създаването на работна група в рамките на Съвета на ректорите, за концептуално изчистване на трудовоправните правила в областта на висшето образование. Особено остро неяснотите и колизиите влияят на нас, в медицинските университети, но това е наболял проблем за всеки действащ ректор и за всеки академичен преподавател!

- Подкрепяте ли глобалната философия на министър Денков за промени в Правилника за прилагане на Закона за развитието на академичния състав в Република България, свързани с минималните национални изисквания?

- Не бих се ангажирал с обсъждането на термини като глобална или радикална. За мен решението трябва да се търси в надграждането на сега действащите таблици, а не в цялостното им прекрояване. Сегашните наукометрични правила бяха създадени за пръв път в системата преди по-малко от 4 години. Те не са действали достатъчно дълго, за да може да се прецени обективно тяхната ефективност и целесъобразност. Науката и образованието са консервативни конструкции, където скокообразна промяна на стандартите и изискванията – без предвидимост, последователност и предсказуемост не внася успокоение, а напротив напряга хората. Затова е необходимо да се направи широка обществена дискусия какво в досегашните правила работи, какво – не и какво може да бъде оптимизирано.

- Българската академична общност подкрепя БЕЗУСЛОВНОТО повишаване на трудовите възнаграждения на българските учители. Уважаеми кандидати, бихте ли ни запознали с вашите идеи за БЕЗУСЛОВНО повишаване на стартовите заплати на преподавателите във висшите училища?

- Самото решение да се заложи минимална работна заплата в системата по избрания от МОН преди 2 години начин, не е най-доброто решение. Това е така, защото е налице държавна намеса в определянето на заплатите в автономни финансово субекти, каквито са висшите училища. Имаше други механизми,които да мотивират ректорските ръководства да повишат минималната асистентска заплата. Ако бяха използвани, те щяха да активират и процеси на реформи в други чувствителни сектори като атестациите и акредитациите. Така или иначе, това е вече избран модел и сме длъжни да видим къде той работи добре и къде дава дефицити. Аз съм силно притеснен, че има висши училища, които не могат да осигурят вече заложените и приети прагове, а как  да очакваме да покрият евентуално по-високи? Има и университети, които с лекота надскачат сложената от държавата и синдикатите минимална летва. Това показва, че е налице твърде висока диференциация на финансовите възможности на отделните университети, което е повод да се направи преглед на ред други елементи, формиращи издръжката на обучението и обезпечаването на научната дейност.

- От постановките на ЗВО, а и от Устава на сдружението е ясно, че (поне на теория) Съвета на ректорите е независим орган. Какво вие и ръководения от вас Управителен съвет бихте направили и какво бихте променили за постигане на реална свобода на действията си, без по пряк или косвен начин да зависите от мнението на политическата фигура Министър на образованието и науката (който и да е той)?

- Имунната система на Съвета на ректорите не бива да бъде подценявана! Той има способността да се адаптира и променя функцията си в случай на обществена потребност от засилване на ролята му на коректив или на партньор на изпълнителната власт. По този начин той балансира и насочва в правилната посока министерството на образованието В годините съотношението на силите между ректорите и министерството вероятно е варирало, но именно в техния синхрон и взаимно зачитане се крие успехът или неуспехът на едно управление.

Мисля, че в мое лице ректорското съсловие може да намери разумен и последователен водач, който да спазва правилната дистанция и да не допуска тя нито да става прекалено къса, нито прекалено далечна.