Интервю на д-р Антон Панчев
Албулена Халили е завършила магистратура по дипломация и международни отношения с дипломна работа „Версайската система – един неустойчив международен ред”. Тя е докторантка по международни отношения в Тиранския университет. Нейната област на изследване е концентрирана основно върху трансатлантическите отношения. Работи в сектора за изследвания в Университета на Югоизточна Европа в Тетово от 2007 г. Редовен автор на аналитични статии във всекидневния и електронния печат. Сред нейните последни научни издания са: „Албанският национален въпрос – последната част от неподредената балканска мозайка”, „Европа след Лисабон: външната политика на ЕС към Западните Балкани”, „Изграждането на международната система според доктрината на Удроу Уилсън”, „Нерешените въпроси, които препречват пътя на евроатлантическата интеграция: случаят на Западните Балкани” и др. Също така, в съосновател на Мрежата ПанАлбаника (panalbanica.net)
- Референдумът в Македония не премина с успех заради ниското участие. Албанските гласоподаватели бяха по-активни, но и те не достигнаха до очакваното ниво. Защо, според Вас, референдумът не успя?
- Обичайно, създаването на модерните национални държави, като най-разпространената форма на държавна организация, е резултат от един исторически и социологически процес, който се случва като необходимост на една група от хора за колективна самоидентификация. Хора, които имат общо минало, език и национална и културна идентичност, които споделят общи ценности и които изразяват общата воля да живеят заедно. „Една нация е един дух, един духовен принцип”, пише Ернест Ренан в лекцията си озаглавена “Qu'est-ce qu'une nation?”, представена през 1882 г., „общите славни моменти в миналото и общата воля в настоящето”. При всички опити за създаването на една македонска нация, създаването на една държава като Македония не представлява нищо такова. Македония се създаде като държава от Тито, заради геополитическата необходимост да съществува по това време, отдели се от бивша Югославия толкова лесно, без волята на албанците да живеят заедно в една държава с македонците и това е raison d'être (б. ред. - причина за съществуване), която държи Македония все още жива като държава.
В правото съществува един принцип, който е известен като „необходимото зло”. Стоенето на Македония извън НАТО застрашава и самата Стратегическа концепция на НАТО за стабилността и сигурността на Балканите. Една Македония извън евроатлантическите структури, от една страна ще бъде източник на неразбирателства между държавите на Балканите, а от друга страна - една плодородна почва за разпростирането на руското, китайското и турското влияние.
Така, НАТО е заинтересовано Македония да бъде част от него, но това не е истина за Македония. Пречка за неприсъединяването на Македония към НАТО не е само двустранният въпрос с Гърция за името. Между македонците винаги е присъствало и присъства едно отхвърляне спрямо НАТО. И тук не изключвам нито един македонски политически блок. Големи протести срещу НАТО се организираха в много градове на Македония по време на бомбардировките на НАТО в Косово през 1999 г. Дори това, което учуди, е, че протестите, проведени в Скопие срещу НАТО, на 50-годишнината от неговото основаване, се организираха именно от някои от тях, които до вчера протестираха срещу режима на ВМРО-ДПМНЕ, обаче днес са част от изпълнителната власт и начело на кампанията за влизане в НАТО.
Нямаше нужда албанците да се убеждават за тяхната евроатлантическа перспектива. Те винаги са искали това. Дори, албанците са единствените сред балканските народи, които, без да се взема предвид в коя държава живеят, без тяхната воля, са били непоклатими в аспирацията си да станат част от НАТО и ЕС. Евроатлантическият интерес на албанците идва естествено и заради членството на Албания в НАТО и присъствието на НАТО в Косово. Геополитическото подреждане на Македония, без желанието на албанците, в други съюзи или към други сили в противопоставяне на Северноатлантическия съюз, за албанците е било и остава завинаги неприемливо и решаваща причина за търсенето на други алтернативи вместо статуквото.
- Парламентът на Република Македония гласува на 19 октомври с мнозинство от 2/3 откриването на процедурата за конституционни изменения въз основа на Договора от Преспа. След провала на референдума много хора бяха скептични във връзка с това гласуване. Какво се случи според Вас?
- Самият негативен резултат на референдума, който представя израз на волята на народа по един въпрос, логично доведе до едно такова очакване, въпреки че депутатите са представители на този същия народ. Затова все повече се увеличаваше реториката за една нова политическа криза и провеждането на нови избори.
Трябва да имаме предвид и още нещо, когато става дума за Македония. Основните процеси в страната традиционно се характеризират от принципа на легалността, но никога от този на легитимността. Това е един от онтологичните проблеми на Македония. Самото съществуване на Македония е една концепция на реал-политиката, където целта оправдава средствата. Регионалната геополитическа среда само подпомага тази концепция. През призмата на тази концепция виждам и офертата на министър-председателя Заев за прошка на терористичните актове от 27 април в парламента на Македония, която оферта само ще увеличи нелегитимността на този процес и недоверието на гражданите във върховенството на правовата държава и справедливостта и в тяхното равенство пред закона. Затова смятам като доста умишлени последните декларации на хора с тежест в албанското пространство, че едно такова действие ще отвори пътя за легитимни искания за амнистия за албанците, осъдени във всички монтирани срещу тях процеси, още от независимостта на тази държава.
- Какво мислите във връзка с подкрепата на измененията на Конституцията от депутатите от албанските партии? И според вас може ли да разширят своите конституционни права албанците в Македония сега, когато се открива възможността за изменение на Конституцията?
- Дилемите, свързани с подкрепата за влизането на Македония в НАТО, съществуват за македонците, съответно в голяма степен за македонската опозиция, дори без да се изключват тук нито представители на управлението и други кръгове на македонския елит, но не и за албанците. Напротив, по техния път към НАТО албанците се чувстват заложници на проблемите на тази държава и една част от нейния народ. Затова и когато се провеждаше правителствената кампания за референдума, декларирах че всякакво участие на албанските актьори, дали политически (управляващи или опозиция), академици, интелектуалци или други, в тази кампания, е изцяло ненужно, дори лицемерно.
Утвърдителното гласуване в парламента се извърши във връзка с подписания в Преспа договор между Република Македония и Република Гърция, т.е. за предложението Конституцията на Македония да претърпи промени в четири члена: Добавка в настоящето име на Република Македония с това – Република Северна Македония, изменения в Преамбюла на Конституцията, гаранция за териториалните граници на Македония и грижа за македонските граждани в диаспората и извън нея.
Самият Договор от Преспа игнорира изцяло албанския елемент в тази държава. Целият процес е моноетничен, съпътства се от едно несъгласие между самите македонци за геополитическото бъдеще на държавата, дебатите за техния произход, идентичност, техните ценности, историческите постижения, единствения официален език, македонската гордост и т.н. Това прави от албанците временна патерица към реализирането на тяхната кауза, която ще бъде изгорена щом се изпълни тази цел.
Желателно е в тази кауза албанците да се обединят и да се позиционират с една единна национална позиция, без разлика на тяхното участие във властта и в никакъв случай да не стават част от вътрешните дебати между македонците. Албанските политически представители в Македония е желателно да седнат на Кръглата маса, която е предвидена в Общата декларация на албанските политически партии в Македония (от 7 януари 2017 г. – бел. на преводача), и да изразят категорично и публично тази наша воля. Желателно е да кажат по категоричен начин, че албанците са народ с прозападна ориентация, но че тяхната подкрепа за влизането на Македония в НАТО и ЕС не може да бъде един чист и неподписан чек.
Статутът на държавотворния народ и пълното конституционно равенство на албанците в Македония са необходима предпоставка не само за аспирацията, която Македония има, за да стане част от семейството на държавите, където доминират тези западни ценности, но и за самото съществуване и за нейния дълъг живот като държава.
- През последните месеци се говори много относно възможността за промяна на границата между Косово и Сърбия. Ще загубят или ще спечелят албанците от евентуалната реализация на тази идея?
- Най-голямата грешка на ръководителите на Косово, още от неговата независимост, е че приеха да влязат в диалог със Сърбия в едно изцяло неравно съотношение. Косово смята Сърбия за държава, докато Сърбия смята Косово за своя южна провинция. Да не говорим за необходимостта Сърбия да иска извинение за геноцида, извършен в Косово, за заплащането на материалните щети от войната и моралната и материалната компенсация на жертвите, като предусловие за установяването на един възможен диалог между тях. Следователно, още от този момент, не само албанците, но и Европейският съюз, като посредник на диалога, е желателно да осъзнаят, че посредством този процес Сърбия цели да осигури своя път към ЕС, връщайки държавността на Косово на точка „нула”. Споразумението за създаването на Асоциацията на сръбските общини в Косово е само увертюра, която прави възможно връщането на Сърбия в Косово и превръщането на Косово във втора Босна.
Използваните напоследък словосъчетания, като: „промяна на границите”, „коригиране на границите”, „размяна на територии”, „болезнен компромис” или и това, използвано от Чарлс Купчан в една статия в „Ню Йорк Таймс”, „мирно етническо прочистване”, всички се евфемизми, които показват амбициите и традиционните хегемонистични сръбски проекти на Балканите. Затова, една такава идея не само, че е изцяло антиалбанска, но и опасна не само за албанците, но и за другите народи и крехката стабилност на полуострова, и като такава трябва да се отхвърли без никакво колебание.
- Как оценявате политиката на ЕС спрямо страните от Балканите? Кои са най-големите предизвикателства в процеса на европейската интеграция пред страните от района?
- Закъснението на ЕС за справяне с балканските предизвикателства е много видимо през последните десетилетия. Без НАТО и САЩ, Европейският съюз засвидетелства, че е един слаб актьор в елиминирането на реминисценциите на XIX и ХХ век и в разрешаването на конфликтите на полуострова. ЕС, заради своята вътрешна криза, се забави доста в унифицирането на политическите си концепции спрямо Балканите. Това е видимо, особено в случая на признаването на Косово.
Процесът на интеграция на балканските в ЕС несправедливо е разглеждан само като еднопосочен процес, когато в действителност той представлява един двустранен процес. Още повече, ЕС не се показва готов да реформира своя механизъм за членство на новите държави, в случаите, когато пречка за членство стават двустранните спорове от миналото, какъвто е случаят със страните от Западните Балкани.
Ангажирането на ЕС е необходимо не само за Балканите, но и за самата негова перспектива. Това би избегнало оставането на свободни пространства за доминирането на други неевропейски сили, които не служат на аспирациите на народи, които исторически и географски са европейски.
За Епицентър.бг