32642 | 14 март 2015 | 14:04

Централният столичен булевард “Витоша” не трябваше да става пешеходна зона

- Арх. Стоилов, били сте кмет на София преди повече от 40 години, как ви изглежда днес столицата, гледате ли я с критични очи?

- София се разраства, строи се - сега по-малко заради кризата, но кметицата се старае много. Облагородяват се централните улици и тротоари. Е, до периферията още не са стигнали... Не ми харесва обаче запушването на тази важна артерия, каквато е главната улица „Витошка“. Тя не биваше да става пешеходна зона, това е абсолютно недоразумение.

- Защо мислите така? На много от хората им харесва да се разхождат, необезпокоявани от трамваи и коли?

- Улица „Витошка“ за София е като „Шанз-елизе“ за Париж, макар и в умален вид. Кой голям европейски град като Лондон, Париж или Рим е затворил главната си ос? Тръгваш до Съдебната палата, после обикаляш по разни улички - това е ужасно. „Витошка“ можеше да се асфалтира, да се пуснат градският и личният транспорт, да се направят хубави тротоари със зеленина. Не искам да стъпвам на тази улица и от доста години не съм го правил. Парвенющината взе връх и така бе убита визията за София.

- Как дойде към вас предложението да станете кмет?

- По мое време кмет беше Георги Пет­ков, но го махнаха. Бях 38-годишен, председател на Съюза на архитектите, когато ме извикаха в ЦК на БКП и ми казаха, че ще ставам градоначалник. След като ме избраха, първото нещо, което погледнах в общината, като отидох, бе бюджетът - 400 милиона лева. Жалка работа! Какво ще направя с тези пари? Обадих се в ЦК на БКП, а те ми викат: „Ти действай, ние ще плащаме.“

И аз започнах... (смее се). По едно време пристигна бележка, че може да се разпростра до 2 милиарда - чудесна сума. София се разрастваше, вече се чувстваше напрежението в централните улици, усещаше се, че те не могат да поемат цялото движение. И започнахме да търсим друго решение - подземно, и „отгоре“ разрешиха...

- Ами ако ЦК на БКП беше казал, че метрото е скъпо удоволствие, какво щяхте да правите?

- Не, те ми имаха доверие, защото знаеха качествата ми. Тодор Живков също, думите му бяха: „Каквото кажеш, действайте!“ Проектът беше много сложен, създадохме концепцията за трите лъча. Е, Софиянски по-късно обърка схемата на метрото - трасето вместо да върви по „Цариградско шосе“, той отклони диаметъра изток-запад на юг, като го изпрати към сградата на БНР и бул. „Драган Цанков“. По мое време арх. Кирил Бочков направи проектите на големите квартали „Люлин“ и „Младост“, построихме комплекса „Дружба“.

- Вие имате няколко забележителни за София сгради, които всички познават - една от тях е радиото. Как се стигна до направата на сградата на БНР?

- В края на 60-те при мен дойде Тодор Стоянов, тогава председател на Комитета за радио и телевизия, и ми каза: „Трябва ми сграда, няма къде да сложим техниката, която сме купили.“ Отговорих му, че нямам, но му предложих да построим нещо ново. „Нямам нито проект, нито терен“, поясни той. „Ще ти дам проект без пари“, му казах аз. Тогава трябваше да имаш проект, за да ти дадат пари, но без пари нищо не може да проектираш... Проектът стана много красив.

- Сградата е обърната пирамида, това трябва да е било новаторство, по-модерна архитектура от сталинския тип сгради преди това?

- Така е, започнахме да правим модерна архитектура. В ЦК се примириха и казаха: „Нас не ни касае, нито ни помага, нито ни пречи, архитектите да правят каквото искат.“ Когато сградата беше построена, казах на директора на радиото да си вземат бюрата от старата сграда. Журналистите обаче решили, че тия стари трошки не подхождат на новия блясък и поръчали нови. Тогава последва тежка проверка от Държавния контрол и стана голям скандал. След радиото последваха хотели по Черноморието - първо в курорта „Дружба“ (сега Константин и Елена) - три хотела. Колективът ни от 18 човека получи Димитровска награда. После - сградите на хотел „Рила“ и „Орбита“ в столицата, Националният център за въздушен контрол на летището, чуждестранни проекти и т.н. Преди това всичко трябваше да следва съветската архитектура - там бях направо цар. Нали съм завършил в Москва. Дипломната ми работа беше свързана с Министерския съвет на България.

- Как си представяхте правителствената сграда във вашия проект - тогава сте били студент?

- Носех идеите на тогавашната съветска архитектура и продължих да пресъздавам тези грандиозни фантазии и след като се върнах тук. Новата правителствена сграда се предвиждаше да е зад двореца на улица „Московска“. Това, което предложих, беше толкова грандиозно, че и по време на Римската империя не можеше да се роди. В композицията имаше огромни колонади на 24 метра. Само ще вметна, че най-високите колони на храма на Зевс Олимпийски са 18-метрови. Моите бяха с диаметър 3 метра. Получих първата премия, но беше ясно, че това чудо не може да се изгради. Създадоха колектив от зрели архитекти, скоро дойде Априлският пленум и тези идеи бяха оценени като утопични.

- А защо ви беше да правите Съюза на архитектите - тогава сте имали изключителна реализация и във властта, и в творчеството?

- Влечеше ме обществената дейност и започнах да работя за създаване на творчески съюз на архитектите. През 1964 г. бях избран за първи председател на организацията. При една среща с Тодор Живков, който тогава беше министър-председател, поисках да ни развържат ръцете да работим проекти в извънслужебно време. Аргументът ми бе, че така със същите хора ще направим два пъти повече проекти. Част от хонорарите ще останат за съюза. Живков каза: „Много хубава идея - давай, пиши предложение.“ Така направихме първия пробив за пазарна система в проектирането. Той се прехвърли и в други изкуства, и в други социалистически страни. Даде ни ресурси. Съюзът помогна много за утвърждаване на архитектите като гилдия. С натрупаните средства купихме имоти - станахме най-богатият съюз с бази в Копривщица, Боженци, Смолян и на много други места, в „Свети Кирик“...

- Вие сте били две години министър на архитектурата и благоустройството. Статистиката сочи, че това министерство ту го има, ту го няма. Т.е. често попада под шапката на Министерството на строежите. Каква е причината?

- Имахме жестока битка с Министерството на строежите и тя беше на тема жилищно строителство. Ние твърдяхме, че има и други технологии, достатъчно производителни, извън панелното строителство. Знаех, че на Запад бързо го ликвидираха и преминаха към монолитно изливане на сградите на място. Доказахме, че има и други методи. Да, но в ЦК на БКП вярваха на Строежите, а не на нас. И нашето министерство беше ликвидирано. Затова като шеф на отдел в ЦК на БКП, където работех след министерстването ми, предпочетох да се заема с внедряване на научно-техническия прогрес.

- И как усвоявахте високите технологии, нали така се наричаше?

- Точно така. Помня случай с един пластификатор (добавка към бетона за якост - б.р.). За да се направи, заводът щеше да струва 18 млн. долара. Не че беше проблем за държавата да ги даде, но реших ние да разкрием този секрет. Поисках да ми донесат оригиналната смес. Дойде в едно шише, направихме анализи и скоро произведохме цял варел. За този пластификатор построихме линия в Димитровград. Въпреки че СССР си бяха купили завод от американците, ни го поискаха. Всъщност без тези материали не беше възможно да се развива съвременната архитектура.

- След идването на демокрацията в страната се разрушиха и съсипаха доста знакови сгради, заводи... Кога ви заболя повече, когато разрушиха хотел „Интернационал“ на „Златни пясъци“, или като видяхте състоянието на монумента „Бузлуджа“ - и двете са по ваши проекти?

- „Интернационал“ беше изоставен да се саморазруши, за да го купят за стотинки. Това се случи с хиляди български обекти. Една престъпна схема за приватизация, измислена от Андрей Луканов. Дори беше подготвен взривът, за да гръмнат сградата. Написах писмо до главния прокурор, който моментално изпрати проверка и спря това безумие. Новият собственик възложи на мен да направя реконструкцията. И сега хотелът е на суперстандарт.

- Монументът на Бузлуджа е в окаяно състояние, но как ви дойде идеята за тази чиния?

- Бузлуджа е един от проектите на живота ми и случилото се там наистина е престъпление. Оставиха го на нехайността, която бавно и сигурно го руши. Когато получих картбланш за строежа му, предварителният проект, който беше доста по-различен, трябваше да бъде ревизиран. Тогава бяха на мода летящите чинии. Скицирах някъде около 2-3 месеца и на финала се получи комплексът със сферичното тяло с петолъчния пилон. Отидох при Живков с фотомонтаж на паметника. Той веднага се вдъхнови и нареди строежът да започне. Направихме инженерните планове и цялостната инфраструктура на комплекса.

- В онези години пари за такива обекти не са жалени, колко струваше този огромен комплекс?

- Когато трябваше да се строи, ми казаха: пари има, не се безпокой. Аз обаче се противопоставих - бях убеден, че монументът трябва да се построи с народни, не с партийни пари. Всеки да даде по един, два или пет лева. Народът трябва да построи Бузлуджа - ето това казах на Тодор Живков и той се съгласи: „Правилно!“ Проведе се акция - пуснаха се марки и за кратко време събрахме 16 милиона лева. Оказа се, че цялото нещо струва 14 милиона. Двата милиона, които останаха, ги дадохме за детски заведения.

Човекът, който отговаряше за строежа и го осъществи, бе ген. Делчо Делчев - голям мъж, голям българин и строител. Преди това не го познавах. Той беше командир на Старозагорската бригада на Строителни войски. Сега вътре в монумента мраморът и мозайките - всичко е разгромено. В разруха е цялата държава, та един паметник ли?

- Вярно ли е, че сте дарявали всичките си хонорари?

- Да, всички до стотинка.

- Личният ви живот също е изпъстрен с доста любопитни неща. Първата ви съпруга е една от най-известните български поетеси - Лиляна Стефанова, как се запознахте с нея?

- Запознахме се още като ученици, учехме в една сграда - аз във Втора мъжка, тя в Четвърта девическа гимназия. За първи път ме видяла на първа страница на един вестник („Заря“) от септември 1944 г. - мой портрет, нарисуван от художника Борис Ангелушев. На нея съм във войнишка куртка с петолъчка на кепето, с шмайзер, синеок, с рус перчем. И кратък надпис: „Куриерът на легендарния партизански командир Славчо Трънски - Гошко от Кондофрей. Той, навършил 15 години, вече е доброволец на фронта. Ще громи фашистите...“ Вътре имаше очерк за мен, Лиляна го прочела и написала писмо още същия ден с обръщението: „Мило партизанче...“. Запознахме се след няколко месеца. После заминахме да следваме в СССР - аз в Ленинград (сега Санкт Петербург), тя - в Москва. Влагата на север не ми действаше добре и се прехвърлих в Московския архитектурен институт. Там се и оженихме. Венча ни българският посланик в Москва Стела Благоева. Стела е дъщерята на Димитър Благоев-Дядото. Наши кумове станаха поетесата Блага Димитрова и арх. Петър Ташев.

- Как се стече животът ви след това?

- Кина е втората ми съпруга - тя е инженер-химик и работеше в системата на народното здраве. Стана научен сътрудник, сега е академик на Нюйоркската академия. Синът ни Георги е скулптор, имаме трима внуци и един правнук.

- С какво се занимавате в годините след 10 ноември 1989?

- Продължих да работя - от 1987-а досега продължавам да съм президент на Международната архитектурна академия. Сега от 17 до 20 май в София предстои да се проведе 14-ото световно триенале на архитектурата „Интерарх 2015“. Форумът ще е под патронажа на ЮНЕСКО

и кмета г-жа Фандъкова. Участие ще вземат едни от най-известните имена на съвременната архитектура като Фумихико Маки, Том Мейн, Даниел Либескинд, Доминик Перо и много други.

- Участвате ли в конкурси?

- Разбира се, продължавам да правя проекти и да участвам в конкурси в България, Русия и Средна Азия. Имах подписан договор в Астана, столицата на Казахстан, той беше за един огромен сферичен мол с две кули зад него (виж вляво). Вече беше излят бетонът, когато дойде директорката на мола и ми каза: „Президентът Назърбаев иска това да бъде квадрат.“ „Не, не може“, бях категоричен. „Но той също е категоричен.“ Изглежда, тя помисли, че ще стана и веднага ще козирувам, но аз отказах да променям проекта.

- Защо не се случи онова, за което милиони българи мечтаеха след промените през 1989-а?

- Защото се разбра, че свободата е да се граби. Всеки искаше да падат големи пари. Махнаха бай Тошо и изпълзяха разни дървеници - Луканов и още други. Съсипано бе всичко. Боли ме, че няма държава, всичко е разорано, изсичат горите, стават наводнения, хората гладуват. Навремето всеки имаше работа. Като кмет започнах със заплата от 500 лв., после стана 600, а като министър таванът ми беше 800 лева. Толкова.

Алчността след 10 ноември взе връх и тя изяде България. Всеки се спусна да печели големите пари, вместо да си гледа работата, хората забравиха професия­та си.