18032 | 14 юли 2018 | 16:38
Проф. Александър Маринов в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”.
Водещ: Насъбраха се теми от тази седмица и повечето от тях – с евроатлантически привкус. Започваме с представянето на доклада на министър-председателя Бойко Борисов за европредседателството. Акцентите от дебата: показахме отговорност и професионализъм в работата ни за европейската кауза, според министър-председателя Борисов; за лидера на БСП управляващите са пропуснали да си вземат поука; война между институциите с нов импулс привижда Мустафа Карадайъ от ДПС; но поантата принадлежи на Волен Сидеров – и сме по-хубави, и сме по-добри.
Кой от тези акценти най-приляга на това, което се случи през последните 6 месеца? Следва анализа на проф. Александър Маринов.
Александър Маринов: Ако трябва да продължим шеговия тон, сещам се веднага за знаменития израз на героя от „Карлсон, който живее на покрива“. Той казва така: „Че съм хубав, хубав съм, че съм умен, то е ясно, ама защо съм толкова скромен.“ Та общо взето, вече влизам на сериозна вълна, мен ме безпокои и мисля, че и с вас говорихме на тази тема, сега това са последните отзвуци, последните акорди на пиар симфонията. Но след тези хвалби и самохвалби най-вече идва време за сериозния анализ. И тук наистина е много важно, дали българската държава, тези, които управляват сега, които ще управляват в бъдеще, ще направят верни изводи и от положителните неща, защото и такива има, разбира се, и от слабостите. Някои от тези слабости бяха неизбежни. Поради факта, че ние го правим за първи път. Като имаме предвид, че формулирането на стратегически цели и приоритети въобще е много слаба характеристика на българското държавно управление, вероятно не е толкова трудно обяснимо защо приоритетите бяха несполучливи. Но оттам нататък идва вече времето за много прецизния, трезв, рационален анализ. Аз чух в това въодушевление, чух в доклада на министър-председателя преценки, които силно ме изненадват, меко казано. Например, не можах да разбера, в какъв смисъл европредседателството е било предизвикателство за нашата европейска идентичност. Не мога да разбера, какво означава това нещо. Нали все пак един министър-председател трябва да говори смислени неща. Това не е някакво дърдорене така, просто за да се запълва времето. Мисля, че освен това е нужен много реалистичен поглед и анализ на реалните резултати от това, което ние наричаме приоритети. Аз се опасявам, че в тези официални твърдения, документи поради обясними причини има доста неверни, пресилени, пристрастни оценки. Да кажем, много е рано да се говори за това, че е утвърдена европейската перспектива на Западните Балкани. Ние дори нямаме пълна яснота, какво ще се случи с договора между Македония и Гърция. Не бива да се избързва. А да не говорим за това, че пък да се приписват на България някакви специални заслуги за този развой е много, как да кажа, много пресилено, много пресилено. Има и много други неща. Вярно е, че има свършени добри неща. Има досиета, които са затворени, за което реален принос имат екипите, които са работили от българска страна или които са координирали работата на европейските институции. Но точно затова е важното да отделим реално свършеното от тези измислени, пресилени хвалби за успехи, които не е ясно, дали са успехи, а в някои отношения са неуспехи. Нека отново да припомним, че от гледна точка на мобилността имаше някои положителни стъпки, имам предвид командированите работници, но знаем всички, какво се случи с българските превозвачи. И се наложи, както се казва на футболен език, да ритнем топката в трибуните, да бавим, за да се отложи приемането на иначе доста лоши решения за България и не само за България. Тоест аз продължавам да се надявам, че не само експертите, но и политиците ще намерят начин да достигнат до истинската същност на това, което се случи. Няма как, не можем да бъдем наивни, няма да се постигне преобладаващо единство в преценките, но ако все пак ние наистина пропуснем възможността да извлечем уроците от това първо председателство, ще бъде жалко. Защото искам да подчертая, тези уроци не са валидни само за следващото ни председателство след сума ти години. Тези уроци са валидни за начина, по който ние бихме могли да участваме в процеса на подготовка, приемане и реализиране на политиките на ЕС. И което е още по-важно, което е може би най-обезпокоително от гледна точка на неадекватност на преценките, да разберем природата на противоречията, на новите засилващи се противоречия в ЕС и да отговорим на въпроса къде е нашето място и каква е нашата тактика в тези много трудни, много противоречиви и много усложняващи се отношения. Всичко това е възможност да извлечем допълнителна полза след приключването на председателството.
Водещ: Очертахме ли границите на българското европредседателство? Какво можахме да покажем на ЕС от него? Кои проблеми изпъкнаха, кои туширахме, а при кои някак бяхме спасени, за да не излязат наяве?
Александър Маринов: Знаете ли, това е много съществена група въпроси. Аз смятам, че ще можем да разискваме така солидно тези въпроси, когато чуем друга категория мнения извън България. Защото мненията на Юнкер, на Туск, на няколко политически европейски лидери те са такива, те не могат да бъдат други. Не е имало случай да се раздават негативни оценки. Изключвам тук, разбира се, това е друга тема за Тръмп, който просто счупи всички правила. Но ще дойде време, много скоро, и то не заради България, а заради общия ход на процесите в ЕС, ще почнат да се анализират, да се дават по-задълбочени оценки от други европейски източници, от други европейски страни на това какво се е случило през тези месеци. Разбира се, България не може да бъде упреквана или хвалена изцяло за това, което е станало, или не е станало, или е станало лошо. Но мисля, че ако ние бяхме намерили по-прецизни, по-съответстващи и на способностите ни, и на интересите ни приоритети, тогава може би щяхме реално да си осигурим наистина трайно завоювано по-добро отношение. Защото аз знаете ли за какво се опасявам сега? Че председателството ще отшуми и отношението към България ще се върне към предишното положение, тоест няма да има вече такива похвали. От това се опасявам и е много вероятно.
Водещ: Не получи ли България и своеобразна оценка с отказа да бъда приета в Шенген и новата пътна карта за членството в Еврозоната, която е уникална в кратката история от съществуването на организацията?
Александър Маринов: Ами знаете ли, ще започна от второто. Европейските институции и европейските политици започнаха да измислят едни нови, оригинални политически трикове, когато не казват открито „не”, казват „да”, но по начин, който прави невъзможно положителното решение. Така беше при европейската перспектива на Западните Балкани, така беше по отношение на изискванията към Македония и Албания и сега така е с България. Защото ние тепърва ще видим, че чакалнята на чакалнята, както се използва този израз тези дни, тази предварителна система от условия и критерии тя вероятно ще бъде трудно преодолимо предизвикателство за България, ако подходим към тези изисквания. Защото просто трябва да отговорим на нечии задължителни очаквания. Между другото, проблемът е друг и тук е голямата слабост на Европейския съюз и липсата на европейското лидерство. Значи, вместо да се прегръщат, целуват, тупат по гърба и се хвалят, европейските лидери би трябвало да намерят начин да поощрят, да стимулират, ако щете дори в някаква степен да принудят ръководствата на тези европейски държави, които имат сериозни проблеми, да се справят с тях сами заради себе си. Виждате ли, това е проблемът. Нашите недостатъци, които пораждат основателни опасения, дали ние сме за там, за Шенген, за еврозоната и т.н., това са наши проблеми, които ние би трябвало да решим, независимо от това дали ще ходим в еврозоната или не, независимо дали ще бъдем в Шенген или не, защото това са проблеми, които засягат на първо място българските граждани, а после нашите партньори в съюза. Но вие виждате, че и тук имаме една имитация. Защото, ако проследим внимателно какво се е случило през всичките тези години, когато говорим и за Шенген, и за еврозоната, има много приказки, има шумни и еуфорични отчети, обаче ние виждаме, че действителността много малко се е изменила, а в някои отношения не се е изменила към по-добро.
Водещ: Чакалнята на чакалнята – това нов инструмент за натиск за реформи у нас ли е? Явно се изчерпаха възможностите на механизма за наблюдение и минаваме към чакалня на чакалнята.
Александър Маринов: Аз се опасявам, че не е остен за подтикване на реформите, а е бариера. Една красиво оформена, не се вижда бодлива тел, има хубав жив плет, но през него не може да се мине. Според мен това е замисълът, за да не се обезкуражава България, за да не се срути репутацията на верния съюзник, да не кажа думата васал, не се казва твърдо не, или поне институциите не казват не, а казват – изпълнете тези, тези и тези условия, с пълното съзнание, че ние не можем да ги изпълним или най-малкото ще намерят кусури, че не сме ги изпълнили. Между другото, в същото време, докато европейските институции и техните ръководители казват добре, ето чакалня на чакалнята, определени държавни ръководители на страни от Европейския съюз казват: не, просто не сте за там. И имаме говорене на два гласа, което всъщност се превръща в двуличие. Защото е ясно, че каквото и да си приказва ръководството на Европейската комисия, ако няколко важни европейски държави са против, явно или неявно, нищо няма да се случи.
Водещ: За това исках да ви попитам, проф. Маринов, за двуличието на европейските институции, които се прикриват зад умелата дипломатическа фразеология. Това двуличие на какво се дължи? На липса на европейско лидерство, на липса на европейски перспективи, на безгръбначност, която можа да се види сред европейските държави и на срещата на върха на НАТО? Доналд Тръмп може би счупи целия протокол, но, меко казано, нагледно ни изнесе урок как трябва да се разговаря с тях. По-точно на тях им изнесе, въпросът е те дали са го разбрали.
Александър Маринов: Да, това е много симптоматично. Не как е говорил Тръмп, той си е такъв, просто той едва ли може да ни изненада, но страхливото гузно поведение на европейските т.нар. лидери, просто за нас, за европейците би трябвало да бъде обидно, защото никой никога не си е позволявал така да говори на европейските държави и на тяхното обединение. Той, разбира се, за себе си е прав. Неговата политика е ясна – Америка фърст. Той с това спечели. И впрочем, се стреми да изпълни своите предизборни обещания. Но въпросът е, как реагират европейците. Той ги подритва, той ги мачка. Ами какво направи след това ужким с най-верния си съюзник, с Тереза Мей? Та да се върна на вашия въпрос, защото той наистина е важен. Вероятно една такава много отровна смес от ниска класа, малодушие, такъв един политически, а и административен кариеризъм от ниска проба, не на последно място обстоятелството, че ние вече почти нямаме европейски лидер, който да има силна, стабилна подкрепа в своята държава, говоря за големите страни. Има някои по-малки държави, в които лидерството е много силно във вътрешен план, но на повечето места – нито Меркел е толкова стабилна, нито Макрон дори, в сравнително кратък период след изключителната му победа, за Великобритания да не говорим, в Испания е ясно какво е положението, италианското правителство е ново съвсем, там стана пълен обрат. Тоест където и да погледнете, виждаме, че политическото лидерство няма своите здрави устои в някакъв национален консенсус. А няма как лидерите на отделните европейски държави да заемат ясна, твърда, понякога непопулярна позиция, ако нямат доверие в собствените си страни. Поради тази причина повечето от тях започват да се оправдават с другите, да се опитват да прехвърлят проблемите на тяхната глава и това вече е на път да разруши самата възможност да съществува ЕС. Защото вие виждате, така се случи и на последния Съвет на Европейския съюз. Най-голямото облекчение дойде от това, че не се скараха и не се сбиха на място. Всъщност никакво решение не беше взето, просто беше отложено и най-вероятно това ще бъде в близките месеци така, и така ще стигнем до края на мандата на Европейския парламент, на Европейската комисия. Тоест европейското политическо лидерство, а оттам и ЕС е маргинализиран. Той не смее дори да назове проблемите, просто ги отлага. И лицемерието, за което говорим, се изразява най-видимо в страха, в неспособността да се нарекат нещата с истинските им имена. Някои ги наричат, разбира се.
Водещ: Въпросът е ние да осъзнаем, че това е лицемерие, а не е действително оценка. Лицемерие, което се дължи на паническа невъзможност за справяне със ситуацията. Да не се успокояваме, да не лежим на него, защото то е хлъзгаво.
Александър Маринов: Разбира се. Естествено, това не означава, че абсолютно всяка положителна оценка за България е сто процента лицемерна. Но да се прави от това капитал, още повече да се вадят категорични еуфорични изводи, би било много погрешно.
Цоня Събчева
Мобилна верси
RSS
