21866 | 22 авг. 2024 | 17:01

Той си тръгна много отдавна, но почина едва вчера. Беше мит на великолепния стил и символ на отиващата си красота

Автор Елена Кондратиева-Салгеро, politconservatism.ru

Той си тръгна много отдавна, но почина едва вчера. Беше мит на великолепния стил и символ на отиващата си красота.

Тръгна си много отдавна, но почина едва вчера. Изпари се безвъзвратно над всичко това, което веднага тръгнаха да пишат провинциалните познавачи и което предстои да напише златната орда на почитателите. За легендата и символа, мита и епохата, любовта и предателството. За мафиоти и самураи, за неотразими бандити и безразсъдни търсачи. За полицаи и отмъстители, за Висконти и Антониони, за Габен и Вентура. За лошия характер и френската елегантност. За дружбата с Жан Мари Льо Пен и обедите с Франсоа Митеран. За сложните отношения със съвестта и самооценката, с децата и семейството, с политиката и идеологията.

Трябва да се предполага, че отношението на познавачите и ордата към всичко горепосочено е просто, затова те ще пишат по тази тема до свършека на света, и на сюжетите.

Ако нещо пропускам, позволете ми да обобщя: става дума за триумфа и разплатата в живота. Както при всички нас, но не и при него.

Най-устойчивият от все още живите митове за него гласи: всичко, което е получил в живота си, го е получил само и единствено благодарение на невероятната си, до спиране на дъха, красота.

Този мит не си струва нито да се потвърждава, нито да се опровергава. Както не си струва да се впускаме в колкото безкрайните, толкова и безсмислени битки относно това дали покойният е бил наистина добър актьор или само е блестял и покорявал с неотразимата си външност. Фактът, че и до сега само при споменаването му се чупят копия, зъбни колела и стереотипи, свидетелства за най-важното: той успя.

Също толкова безполезно е да се разсъждава и спори по темата бил ли е покойният високо нравствен човек, щом като е изоставил жена си, оказал се е замесен в убийство за отмъщение (делото „Маркович“), нееднократно се е показвал самонадеян и невъзможен, високомерен и непримирим, но същевременно смело е отстоявал традиционните ценности, никога не се е отричал от приятелите си и е обичал кучетата.

Още по-безполезно е да се гадае или твърди, кого всъщност е обичал, за кого е тъгувал, по кого си е губил ума и с кого се е утешавал при липсата на нещо по-добро.

Жените, които са го обичали до самозабрава, чак до непредпазливостта да му го покажат, бързо са го охлаждали, а онези, които с привидното си равнодушие са разпалвали у него истинска страст, бързо са го предавали. Затова, притиснат от личните си катастрофи, облечен в блясъка на официалното признание за себе си като за неуморима легенда на гламура и успеха, той постепенно понижи както летвата, така и отскока, докато не достигна до нивото „от тук само назад“. Но не му позволиха „назад“, затова той се опитваше, отново и отново, и отново и отново плащаше сметката за онова най-първо и най-тънко предателство.

Към края на живота му го предаваха на практика всички – децата, приятелите, прислугата, пресата. Както и силите, здравето, паметта и обстоятелствата. Не го предадоха само кучетата.

Но основното е, че се предаде най-важният негов бастион: избледняващият и скован в немощ разум. Пред тази последна битка всички предшестващи отоци на възрастта и на съдбата, планомерно и неумолимо разрушавали красотата му, на която се крепяха и легендата, и репутацията му, отстъпиха и изоставиха съпротивата. Но не се предадоха.

Не се предадоха: още докато беше в ясен разсъдък и трезва памет, той успя да каже, че не желае повече да живее в свят, в който го няма „неговото кино“. Неговото кино е самата Франция, която днес, вече повече от трийсет години, усърдно и истерично е изтривана от лицето на земята, както и от умовете и спомените на трудно преживяващите, но упорито оцеляващи земляни.

Той си тръгна сам. Тръгна си отдавна и далеч преди да стане ясно, че Акела толкова много пъти е губил, че вече е слаб въпреки живата легенда за себе си и вихрената репутация, която я съпътства. Легендата е това, което успяваш да създадеш у зрителите, въпреки старанията на режисьора, грешките на гримьора и смешките на сценариста. Репутацията е това, което остава, след като плътоядната преса е конвертирала останките ти в оборотна валута. Репутацията може да се прекупува и препродава, в зависимост от политическата необходимост и идеологическата конюнктура.

Той почина едва вчера, а днес вече се опитват да препродадат репутацията му. Вече пресметнаха и съобщиха от коя страна са забелязани по-искрени и обстоятелствени некролози – от дясната или от лявата. От една страна, покойният винаги пределно ясно е отговарял на сложните въпроси, заявявайки се като „убеден десен консерватор“. От друга страна, беше усилено приветстван и канен на деликатесни обеди лично от Франсоа Митеран, с когото, съдейки по възторга на всички политически коректни, е поддържал доста дружески отношения. От една страна, покойният открито и спокойно афишираше старото си приятелство с Жан Мари Льо Пен във времена, когато самото запознанство с този персонаж беше подобно на професионална смърт. От друга страна, никога не е взимал участие в политическите кампании на този човек. Нежно и крепко дружеше с Брижит Бардо, която ярко и открито поддържаше кампаниите на Льо Пен. И едновременно беше с Жак Ланг – един от най-омразните представители на френския „социализъм с черен хайвер“ (втръснал на преситената буржоазия, която страстно си въобразява, че я е грижа за „пролетариата“), който допринесе много за днешното катастрофално ниво на френското образование и култура. Уверено посочва Дьо Гол за свой кумир и се снима при Висконти с признателност към маестрото, известен с „комунистическите си симпатии“.

Тук е моментът за заключението, че актьорът е платена птица, пее на този, който плаща и изпълнява каквото поръчат. Но нали днес сме събрали тук именно по този повод – следва да допеем куплета докрай. А краят не съвпада с началото. Може би защото, както правилно отбелязва класикът, само „дупетатите“, които имаме, са прости, а творците са сложносъставни.

Макар че почина едва вчера, той си отиде отдавна и си тръгваше дълго. И докато си отиваше, нищо у него не се връзваше по никакъв начин с общоприетата доктрина на цялата политкоректност.

Още през 1969 г., след като френските избиратели се отрекоха от Дьо Гол, той пише на генерала лично писмо, в което с прискърбие съобщава, че изпитва неудържим срам „от неблагодарността и недомислието на по-голямата половина от своя народ“. И оттогава, изглежда, живее така – именно с това пронизващо и раздробяващо усещане за хора, които не знаят какво вършат. Което не му попречи самият той да направи достатъчно, за да има както за критики, така и за възторзи.

В последните години на относително публичната му активност той беше изгонен от почетното жури на конкурс за красота заради поредица от „безсрамни изявления“, като например, че мъжът и жената са два различни пола и са единствените на планетата. Както и за наглата забележка в телевизионно предаване, че в някаква си забравена от Бога Океания, при някакви си индианци, хомосексуализмът не съществува в природата, в естеството, и изобщо, защото на тези племена не са им познати прогресът и еволюцията, затова и си живеят спокойно и преживяват без еднополови връзки като дори не подозират, че такива са възможни.

Тогава него започнаха да го лишават от ефир, корици и други подобни челни страници.

Тогава той започна да отстъпва в сенките на животворящите зелени хектари на любимото си имение, зад каменните стени на селцето Души (с ударение на последната сричка), в департамента Лоара. И тогава ограничи общуването си до крайно близък кръг приятели, доверявайки се изцяло само на кучетата си, които погреба, едно след друго, също там, в имението, в малкото параклисче, независимо от забраната на френското законодателство за всякакви погребения в частни имоти. Днес неговата фраза „Характерът ми е труден, просто имам характер“ не се цитира само от заекващите. Местните власти са били наясно с това положение много отдавна, защото той е получил още приживе разрешение за собственото си погребение сред кучетата си. Искал е да бъде погребан сред малцина избрани, без официални церемонии и национални почести.

Живя дълго, обичаше рядко, но умееше да бъде приятел и да отстоява позициите си.

И всевъзможните изблици на отслабващото му съзнание, избледняло под натиска на огромните разочарования и агресивните тълкувания, бяха превърнати от ловките пиари в неразбираеми за него трагедии – крайно маловажни и катастрофално несъществени. Важното е това, което остана, а остана достатъчно, което да продължава да напомня на човечеството на какво е способна красотата в един свят, от който това понятие последователно и жестоко е прогонвано.
Той беше мита за великолепния стил и стана символ на отиващата си красота. Красотата също го предаде и напусна, както и останалите, на които той се отдаваше с единствената истинска страст.

Беше и заложник на пронизваща самота, при това още от раждането си и през целия си привидно забързан живот. Ако внимателно разгледаме биографията му, ще забележим, че самотата е негово вродено качество. Или недъг. Който както иска.

Тръгването му беше дълго и се случи много отдавна, но умря едва вчера. И още днес мрежите и рубриките се напълниха с интерпретации на неговите славни и не толкова славни дела. В диапазона от възторг до разстрел. Той живя в епоха, в която красивите хора правеха красиво кино. Гледайте и не забравяйте това.

Защото и победителите ги съдят, но не тук. А той беше победител.

Източник politconservatism.ru

Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова

Елена Кондратиева-Салгеро, politconservatism.ru