12192 | 16 май 2015 | 16:22

Режисьорът на филма Димитър Димитров е събирал своята история, за да я разкаже с надеждата, че анимацията му може да въздейства върху хората

Заглавието звучи тревожно, а не е. Можеш да го гледаш още и още, да откриваш истини, които са и твои. Разбираш, че и други хора, живеещи в далечни оттук страни, се чувстват като теб. Причината - темата на анимационния филм „Денят на кървавите венци“ е наднационална, човешка, лична. „Това е първият ми филм след студентството. Първият, защото не бях готов досега. За да правиш филми, преди всичко трябва да разкажеш нещо на хората, да имаш наблюдения, да си изучил в универсалност човешкия опит и реакции. Не бях сготвена манджа…“ - споделя режисьорът на филма Димитър Димитров-Анимитър, който преди месец стана на 40 години. Днес, почти точно 365 дни след създаването си, филмът му свободно преминава граници и интернет пространства, провокира зрители и журита, трупа награда след награда, рискувайки да стане най-цененият български рисуван филм досега. И като на всички гениални неща и тук историята е простичка, някаква съвкупност от случайности и възможности. А те са открит в интернет разказ на приятеля Дилян Еленков, наличие на добър смартфон с възможност за рисуване в него, откраднато свободно време в чакане на пицата или малкото дете да се събуди. Парченце по парченце Димитър е събирал своята история, за да я разкаже с надеждата, че анимацията му може да въздейства върху хората. „Знам, че мога да променя света и хората с филмите си, само ако филмите ми са откровения, резултат на разбиране на натрупания невидим духовен опит на човечеството. А какво ще се промени у хората, видели тези филми - като начало, ако почувстват лека тишина в себе си, за мен ще е достатъчно.“

За приликите и разликите с героя

Много общо имам. Аз само по този начин мога да направя филма. Живял съм много хаотично и идиотски, преди да се укротя. Преживял съм хиляди неща. Бохемски истории. Не можех да си намеря мястото.

За нещата от живота си

Исках да уча илюстрация. Не ме приеха. Явих се на изпита за анимация в класа на Доньо Донев. Приеха ме и през цялото време се чудех какво правя там. После започнах от най-долното стъпало - да „почиствам“ рисунките на аниматорите, обиколих всички студия, работех какво ли не. Просто се оставяш и гледаш накъде те води течението. То и досега не съм типичен аниматор. Този филм е като изповед.

За следващото стъпало

Стремя се да срещна тишината, вътрешната. Да я намеря и да не ме плаши. Да мога да оставам с нея и да не се страхувам. Хората постоянно бягат, за да не останат насаме със себе си. Искам да изгоря всички лъжливи суети и шумове. В най-големия шум трябва да усетиш тишината.

За следващия филм

Казва се „20 ритника“. Историята отново е на Дилян Еленков. В нея парите са заменени с ритници и шамари. „Основната идея е, че човек плаща определена цена с духа или с тялото си за това, че е жив, че се сдобива с някакви материални неща.“ За този филм Димитър иска всичко да направи сам - анимацията, музиката, гласа зад кадър. „Много енергия изтича, ако работиш с други хора. Не може двама души да пишат едно стихотворение.“

За пътуванията

Това е най-добрата инвестиция на парите, които изкарваш. Отиваш и виждаш това, което хората са измислили, самите хора как изглеждат, разширява се твоят вътрешен свят. Чувствам се много по-голям и благороден, когато се прибера.

За любимите места

Старият град на Созопол, Камен бряг и Тюленово. Такова място като Созопол няма никъде по света, тези смокини и вълни. Върнахме се от Испания, миналата година бяхме във Френския Прованс, но никъде ги няма старите рибарски къщи на Созопол.

За изгревите и залезите

Денят започва с плач на детето, а после с отиване на работа. Голям кеф ми е. Работя на три места - в Нова телевизия, във фирма за гейм игри и вкъщи. Обичам лятното свечеряване. Все едно че съм в кино, преди да угасят лампите. Някои се приготвят да си тръгват и оставам сам по някакъв начин. Денят е натрупал своите емоции…

За чудесата…

За да познаеш чудото, трябва да можеш да го отсееш от нормалните щастия. Напоследък все повече ми се случват. Е, не са гръмки като шестица от тотото, по-скоро са знаци за неща, за които съм се помолил.

… И златната рибка

Нищо не ми трябва. Ще й кажа да си ходи. Всичко е прекрасно около мен. Не може да поискаш от рибката нещо, което не си пропътувал…(пауза). Може би само душевен покой, за да мога да влизам в дребните неща. Не може да се искат материални неща - тухли или яхта…Това може само да те отдалечи.

За финал

Слушаш Димитър и се замисляш. В грохота на преминаващия трамвай и самолет си правиш бърза равносметка. Като в анимационен филм ти изплува образът на сврачка, която си беше направила скривалище под дървените траверси на един трамвай. Радваш се, че и ти все още виждаш малките неща и усещаш фината им енергия. Настройваш се в режим „очакване“ на следващия анимационен проект на Димитър Димитров-Анимитър.