10133 | 16 февр. 2022 | 13:49
Автор: Анжела Димчева
В книжарница „Тракия“ в София се състоя премиерата на новата книга на Петър Андасаров „Прелиствам времето“ (изд. „Захарий Стоянов“, 2021) – в нея са събрани стихове, които поетът е писал през последните години. Читателите ще бъдат очаровани от тази просветлена, носталгична книга, с ненатрапчива метафоричност, песенен натюрел и горчив социално-политически дискурс, отразяващ тъмните страни на съвремието. В поетическите прозорчета ще видим как поетът вгражда природни картини в интимни преживявания, интерпретира живопис, музика и литературни аксиоми през дълговечната памет на народа ни, през собствените си житейски изпитания.
Събитието се водеше от издателя член-кор. Иван Гранитски, който очерта профила на автора с думите: „Андасаров е физически малък на ръст, но голям като поет, хиляди са неговите почитателки в провинцията, които идват на четенията, организирани от издателството. В книжарницата можете да видите 8 тома от неговите творби, в които са събрани стихове от последните 50 години, есета, критика, интервюта. Той е един от последните полифонично надарени писатели, не само поет, но и неуморен журналист, автор на стотици критически рецензии. Още от времето на Ботев и Яворов големите ни поети са били и литературни анализатори. Андасаров притежава точен аксиологически поглед, неговата оценъчна дейност не е само естетическа, тя е и социална. Неговият камертон не замлъква, открива нови таланти, откликва на полемики в културната област. Неговата поезия не се поддава на имитация. Възхищавам се и на тяхното приятелство с Евтим Евтимов, което удържа до края. Преди 50 години Владимир Свинтила написа: „Поезията на Андасаров има акварелна същност: мекота, ефирност, сфумато, непринуденост, нежност, прозирност“.
Боян Ангелов разказа спомени за запознанството си с Петър Андасаров в началото на 80-те, като подчерта: „Няма да забравя, че той беше редактор на първата ми книга в издателство „Народна младеж“. Той е певецът на Пиринския край – преди няколко месеца заедно с Иван Гранитски и Петър Андасаров бяхме в гр. Гоце Делчев – една крепост на българщината. Благодаря на Петър Андасаров, че защитава традициите на България и своя Пирински край“.
„Петър Андасаров е изявен общественик, който не си променя мнението спрямо конюнктурата и вятъра, духащ в момента. Той умее да събира съмишленици от различни съсловия, което е рядкост в наше време“ – обобщи проф. Ивайло Христов.
В авторския рецитал прозвучаха 10 стихотворения от новата книга.
На събитието присъстваха още десетки поети, художници, дипломати, сред които бяха: археологът акад. Васил Николов, Евгени Кирилов – дипломат и бивш евродепутат, Румен Сербезов – дипломат, художникът Анатолий Станкулов, журналистката Валерия Велева, писателите Матей Шопкин, Иван Есенски, Атанас Звездинов, Стоян Райчевски, Васил Сотиров, Енчо Господинов, Венко Евтимов, проф. Ивайло Христов, Хайри Хамдам, Виктория Катранова, Владислав Кацарски, Елена Алекова, Илко Славчев и др.
Из „Прелиствам времето”
Петър Андасаров
Музика в бяло
На Васил Петров
Навън светлее дълъг сняг –
смехът на зимата това е.
Светът като в еленов впряг
пътува бавно към безкрая.
И сякаш не снегът вали,
а бяла музика извира.
И цялата природа я боли
от красота ефирна.
И няма край, и няма брод
симфонията снежна.
И стига ти за цял живот
безкрайната й нежност...
_____
Такъв съм
На Анна
И обещание на цвят,
и плод категоричен –
живея в този свят
не винаги обичан.
Защото съм такъв –
определен и искрен:
милувка съм на връх,
плесница за неистина.
За вяра доверчив,
измяна непрощаващ.
За подвиг мълчалив,
но не зад чужда слава!
Проклятие на мъж
и бащин благослов –
очакван като дъжд,
горчив като любов
Не съм ви още казал
На Валентин Караманчев
Аз бях еленов поглед на детство беззащитно,
облегнато доверие върху огради между къщи ниски.
Видяхте ме с душа прозрачна. И без да питате
поискахте да ме превземете, поискахте
да се превия двойно, да стъпите на мене –
небето на живота си за да прегърнете.
Да си хихикате, че са смалени
и ръста ми, и сянката по стръмното.
Но от върха на вашата измама – казвам ви –
оная приказка, дошла до наше време:
Като лука в земята сме. И както да ни газите –
все повече, все повече растеме!
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи мълчаливо
с конци от слънце в слънчева игла,
за да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този слънчев блян –
да гледа как посред света минава
живота ми – и хубав, и голям –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод последен
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното мълчание се слива...
* * *
Ти можеше, татко, ти можеше всичко:
като раница облак да метнеш на рамо –
да отведеш нашата улица нейде, аз да подтичвам
и от гурбет да се върнете празнично двама.
Ти можеше зима и пролет, лято и есен
да доведеш от планините – коне с буйни гриви.
Мрака да палнеш от прахан и кремък небесен
и да разчиташ съдбата по стъпки на дивеч.
Ти можеше… ала зад бялото видело
пътят все още те търси и се не връща.
Само споменът като коня на пътник загинал
с копитото рие и цвили пред нашата къща.
СЕГА
Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.
Аз съм другаде, другаде, другаде:
изгубен елен сред гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.
И живея обречен, живея с предчувствие,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето между нас…
Само за възрастни
Как да се върна? Как да отворя царските порти
на детски години?
Преследват ме спомени, грижи обсаждат живота ми
като гарвани.
Обърна ли поглед, обратно ли тръгна –
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема – замръквам, осъмвам –
от клюки и завист заварден.
А съм извеждал от двора разсъмване. И на деня
съм отварял вратите.
До конче в ливади завързвал съм лято,
в копи от сено приспивал съм вечери.
И съм докосвал от хребет слънцето,
от него съм дърпал на облак ушите,
после по билото вятър ме грабнал,
пътя повел ме, отвел ме далече…
Как да се върна? Издухал е вятъра като глухарчета
всички години,
следите на кончето дъжд е отвлякъл,
небето не шепне с думи странни.
Обратно ли тръгна – преследват ме грижи,
препъва ме сипей на минало,
напред ли поема, обсаждат ме спомени –
пътят назад е заварден!
Мобилна верси
RSS
