43674 | 11 юли 2015 | 14:24

Големият мой спасител е Червената армия. Сталинградската битка, Курската дъга, десантът на съюзниците в Нормандия...

- Всички говорят само за криза, колко лошо се живее. Толкова ли е тъжен животът около нас, г-н Шинов? Вие сте известен хуморист, поне вас какво ви усмихва днес?

- Има една песничка на Висоцки „Жить хорошо, но жизнь не хороша!“. Пята е за съветската действителност, но май по най-драматичен начин можем да я отнесем и към дните на днешната ни демокрация. И все пак откритието на старите ми години е, че няма по-голямо щастие на този свят от това да поживееш дълго. Та дори токът да поскъпне с 50%, „Южен поток“ да реши да мине през Гибралтар, а в телевизионните надбърборвания всяка сутрин да ти се налага да слушаш мъдростите на Яне Янев или на известния мислител и доктор Лъчезар Иванов...

- Добре, но всички виним политиците, а ние самите не сме ли отговорни за това, което те вършат? Ето, вижте гърците какво направиха в неделя.

- Политиците ние сами си ги избираме, после сами си ги псуваме, после сами си ги сваляме, а през това време те забогатяват. Що се отнася за случващото се в Гърция, да видим как ще завърши цялата тази Троянска война. Но едно е безспорно - прочутият призрак от Комунистическия манифест отново заброди из Европа. За мен това е най-добрата новина!

- Вие никога не сте крили, че имате леви убеждения, все още правите хумористичната страница „Пардон“ в „Дума“. Левите обаче днес са натикани в ъгъла, някак трудно се чува какво говорят. Защо е така?

- Може би днешните български леви са прекалено кабинетни и отдалечени от обикновените хора, може би им липсват истинските пламенни лидери, може би прекалено много се занимават вместо с дертовете на България с вътрешнопартийните си бъркотии, може би са забравили да говорят ясно и честно с народа си? А и ако се вгледаш внимателно в днешните наши родни десни, ще откриеш в арсенала им толкова леви лозунги и начинания, че да беше жив митичният полицай отпреди Девети Никола Гешев, всичките щеше да ги набута по затворите заради болшевишка пропаганда.

- Чувала съм ви да казвате, че понякога изпитвате симпатия към камикадзетата. Защо? Толкова ли сте ядосан - на кого и за какво?

- Признавам си, много ме е яд на американеца. От една страна, велика страна, невероятни постижения във всичко, от друга страна, чудовищен култ към парата. Понеже започнах с песен, идва ми в главата и друга една англоезична песен - „Не всичко е пари, приятелю!“. Бесен съм на тези хора за това, че превърнаха света в лъскав мол, в който тъпанари и тъпанарки разхождат прически и татуировки и разговарят за конски сили и гащите на Мадона. Как да не изпиташ някакво подобие на симпатия към някакъв, който за идеала си, колкото и идиотски да е той, е готов да се опакова в експлозиви и да се раздели с живота си в негово име.

- Вие сте наблюдателен човек. Какви са хората днес? Ето, Пушкиновата Татяна с книжка в ръка отдавна вече не е на мода, а младите са съвсем различни.

- Диалектика... Да, разбира се, нищо не остава застинало и неподвижно, като на стоп кадър, но все пак този бум на технологиите ли, крушението един след друг на толкова красиви идеали ли, всеобщият атеизъм ли, изчезването на вътрешния самоконтрол ли, коя е причината човекът и обществото да са толкова потресаващо променени? Представи си, аз и Тодор Коруев, мой отличен приятел и колега, двамата с него - мъж и жена. Ама там нали държавно осветен брак, речта на кметския човек с трицветна лента през гърдите в гражданското, сватба с всичкото „Горчиво!“ и „Подаръците в пликове!“... Че и дете имаме право да си осиновим! Какво ще говори това дете един ден на съучениците си, как ще обяснява кой е майка му и кой баща му! И всичко това е защитено от закони и параграфи... Ако това не е чудовищна деградация, здраве му кажи!

Нормално е човек на моите години често да говори несправедливи неща за новите и младите, но все пак, като слушам музиката им, цялата в тупани и чукала, като им гледам разголването, татуировките и танците, като им слушам разговорите с по не повече от петдесет думи, като забелязвам половата им разюзданост, като гледам по телевизиите какви ги плещят разни там вещерници и магьосници - ами, не виждам извисяване, напротив, стреснат съм от това показно подивяване, връщане назад край племенния огън в пещерата... Какво като всеки има в джоба си по една радиостанция, с която може да разговаря от автобус 76 директно с Австралия?

- Няма начин, светът върви напред, но да ви върна назад в онези луди години, когато същият този свят се е въртял около вас. Правехте ли си някакви сметки какъв да станете?

- Човек съдбата му сама го нарежда. Не съм правил никакви сметки и планове как да живея и какъв да стана. Но сякаш животът сам решава как и къде да те настани. Раснах заедно с група хора, които през годините показаха, че са били свестни, защото всички реализираха себе си, направиха каквото можаха за обществото ни... Аз бях съученик със Станислав Стратиев (един от най-големите наши драматурзи), всички му викахме Станко. В училище ми викаха Главуна, щото бях слабо момче с голяма глава, а на Станко - Топчето, неговата глава пък беше малка. С него ходехме навсякъде заедно - двамата бяхме съавтори. Първите фейлетони ги пишехме заедно като Илф и Петров и ги печатахме във вестник „Средношколско знаме“. Играехме в един и същи баскетболен отбор. Станко също беше едър и висок като мен. Дори бяхме влюбени в едно и също момиче - Милка. Често се изпращахме дълго време след училище и разговаряхме, разговаряхме, разговаряхме... И четяхме! Боже, колко се четеше едно време!

- Вие сте от емблематичните имена, работили във в. „Стършел“. В онези години преди 1989-а хумористичният вестник беше един от най-четените в България. Спомняте ли си първия ден там, всъщност как ви назначиха?

- Купих си пишеща машина „Ерика“ и започнах да давам материали в „Стършел“. Отидох сам - напрегнат, все едно влизам в храм. Качих се на третия етаж в Полиграфическия комбинат и си казвах наум - ето това е живият Тарас, това е Марко Ганчев, Генчо Узунов, ето го Велин Андреев... „Стършел“ беше много чакан и четен вестник, една могъща трибуна за критика. Първият ми фейлетон в него беше, разбира се, огнярски, защото, между другото, като студент работих и като огняр. Една зима дори съм топлил Народния театър. Та казваше се фейлетонът „Топлина за хората“. Иначе преди това имах доста фейлетони, в казармата даже спечелих национален конкурс за разказ.

- Има ли нещо, което да се е запечатало в съзнанието ви оттогава?

- Ама, разбира се. Помня, че като отидох първия ден, изведнъж виждам Генчо Узунов по... пижама. С четка за зъби отива в клозета. Той тогава се развеждаше с жена си и живееше в стаята на заместник-редакторите, където пък имаше едно канапе. Представяте ли си какво е да видиш в храма големия Генчо Узунов по чехли, все още рошав и сънлив, с четка за зъби в ръка! И като ме видя, каза: „Така е, Чавдарчо, тука се работи денонощно!“...

- Вие сте сценарист на едни от най-обичаните български филми - „Да обичаш на инат“, „Маневри на петия етаж“, „Петък вечер“. Как всъщност започна всичко около „Да обичаш на инат“?

- Преди режисьорът Николай Волев да направи филма „Да обичаш на инат“, първо излезе книгата „Да се любим на инат“, която беше получила годишна награда за роман. Заглавието на романа е по стих на Радой Ралин: „Знам, че иска да те жени майка ти за дипломат, ти не си съгласна Жени, с мен се любиш на инат.“ И Волев направи филм по него. Тогава Радой направо ми стопи телефона: „Чавдаре, искам да махнеш това заглавие. Смени името, защото ние с Юри Ступел ще правим мюзикъл по него.“ Аз си мислех, че този стих е или на Любомир Пеевски, или на Георги Ивчев, и затова не бях му се обадил. Разбира се, изпълних неговото желание, макар мюзикъл да не се появи, но авторът си е автор.

- Филмът имаше огромен успех и днес хората го гледат с интерес. Играеше големият Велко Кънев. Него ли имахте предвид за ролята на бащата в началото?

- За тази роля първо се обсъждаше Руси Чанев. Но той не беше този типаж. Някак си не се покриваше Руси с образа на шофьор, който вечер крещи на жена си, ако тя не му сложи ракийката... Друго излъчване има Руси. Него и досега режисьорите не го обичат, защото е много умен актьор. Мисля, че „Мяра според мяра“ на Георги Дюлгеров стана толкова хубав филм точно заради участието на Руси в общата работа. Между другото точно той е предложил Велко Кънев за ролята на бащата шофьор на Николай Волев.

- Малко хора знаят, че сте имали друго име. Каква е тая история със смяната на името ви, защо се е наложило да го правите?

- Роден съм през 1941 г. в София, а до 1946-а съм бил копеле. Тогава майка ми - еврейката Ернеста Аврам Леви, и баща ми - шопът Стою Ангелов Шинов, не са могли да се оженят, защото Законът за защита на нацията забранявал българин да се жени за еврейка или обратно. Пазят нацията! Казвам това специално за тези, които днес твърдят, че в България никога не е имало фашизъм. Айде де! Та, бил съм осиновен от бащата на майка ми, дядо Аврам, който е бил разсилен в еврейското училище в София, и съм се казвал Чавдар Естер Леви. Майка ми е направила всякакви усилия, за да преодолее това, покръстила се и приела християнството от т.нар. Червен поп - брат на Славчо Радомирски. Тогава той заедно с патриарх Кирил, с българското духовенство, застават в защита на българските евреи. Големият мой спасител обаче е Червената армия. Сталинградската битка, Курската дъга, десантът на съюзниците в Нормандия - това са събитията, изиграли главната роля в спасяването на българските евреи. Вече на всеки е било ясно как ще завърши тази война и че скоро ще дойде Видовден и народите ще потърсят сметка за зверствата.

- Значи сте от спасените 50 000 български евреи?

- Бил съм интерниран заедно с майка ми в Дупница и там сме чакали да бъдем натоварени на ешелоните към Аушвиц. Заедно с още двадесет и една хиляди беломорски евреи качват Чавдарчо и майка му във влакчето и оттам направо в газовите камери. Тригодишните не са имали никакъв шанс. Газът „Циклон В“ и край! Еврейският въпрос трябваше „Да бъде решен окончателно“!

- Имате много силни и верни приятелства, един от близките ви на сърцето е поетът Валери Петров, светла му памет. Как се запознахте с този необикновен човек?

- Валери Петров е едно от най-хубавите неща, които се случиха в живота ми. За него в главата ми има такива думи, че направо ми е неудобно да ги изговарям, толкова са пълни с преклонение и любов. Това беше един изключителен човек! Дето казва колегата му Шекспир - „Венец на творението!“. Толкова бях привързан към него, че го чувствах като свой баща. Боже, като се сетя - когато се развеждах, бях подлудил всичките си приятели. А Валери направо го бях побъркал всяка вечер до малките часове да разчоплям пред него семейната си драма. Имаше моменти, когато той, уплашен да не се пропия, ме караше да оставам да спя в дома му.

- Още ли се губите в мола срещу вас, ако използвам името на последната ви книга „Изгубени в мола“?

- Да, има в заглавието на книгата и този символ - че ще се изгуби съвременникът ни в този храм на парата, но не! Но не! Не се губи лесно българинът! Ще се повърти той из целия този лъскав лабиринт, ще му свикне, ще го разчете и ще му скрои шапката, няма да се изгуби! Вярвам в здравия му разум.

Да, много тревоги и ядове ни създаде това наше преходно време, много мрачни думи май и аз изрекох в това интервю, но сигурен съм - днешният човек в края на краищата ще намери верния път и колкото и да изглежда удавник, ще изплува сред всичките тези хелoуини, покупко-продажби, ескалатори, конски сили, биг макове, бестселъри и телевизионни игри на късмета...

Черен гологан се не губи!