27591 | 22 февр. 2015 | 14:08

Искам да направя театрален проект „Репетиция, любов моя“ по текстове на Валери Петров и моя професор Крикор Азарян, споделя актрисата

Касиел Ноа Ашер е родена в София. Дъщеря е на актрисата Рут Рафаилова и на режисьора Красимир Спасов. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев. Има три номинации за главна женска роля „Аскеер“ и пет за Филмовата академия, както и наградата „Актриса на Европа“ от фестивала за монодрама в Македония.

Снимала се е в десетки наши и чуждестранни кинопродукции, сред които „Цахес“, „Джулай“, „Цветът на хамелеона“.

С групата „Ангелите на Касиел“ продуцира серия от концерти TOXIC. Има няколко режисьорски проекта, сред които успешният спектакъл „Клер Мадам Соланж“.

Тя се доказва с успех и като продуцент, кастинг режисьор, сценарист, писател. Известна е с текстовете си в списанията „Биограф“, „Ева“, L’Europeo и др. През 2013 г. с първия си киносценарий „Рокля Луна“ спечели субсидия за развитие по програма „Медия“ на ЕС.

- Касиел, от два месеца смайваш своите приятели във Фейсбук с необикновените си картини. Каква е тази техника?

- Аз рисувам от малка. С прекъсвания. Започвам отново, когато се чувствам изгубена, когато трябва да се преборя със страхове, съмнения в собствената си стойност. Тогава съм неподвижна - оставям света да се върти около мен.

В ето такъв ден открих една програма за рисуване в компютъра ми. Тя е била там 7 години. Чакала ме е. Е да, няма романтиката на омазването до шия с цветове, но е доста по-трудна като техника. Започнах да рисувам автопортрети - лица, които не познавам… И успокоението дойде. Терапия. Между другото имам покана за изложба, когато се съберат 22 платна.

- Кога ти идва вдъхновението?

- Пътуванията са едновременно във времето и пространството. Един нов пейзаж, една непозната улица, едно събитие провокират живот и очарование, но в същото време могат да събудят и безброй спомени и асоциации. Споменът за един поглед, разговор, за отдавна забравена мелодия… Цитирам по памет Мирча Елиаде.

Ако те нападне вдъхновение - не се съпротивлявай. Ако ще то да е за обир на банка или за строеж на космически кораб.

Окрилен ли си от вдъхновението

- победата ти е в кърпа вързана. Няма опасност да пропуснеш живота си.

- Сподели, че пак си претрупана с работа. Този път с какво?

- Аз членувам в една уникална Фейсбук група - „Препоръчай филм“, създадена от Петър Айолов. Това е общество от киноманиаци, вече над 8 хиляди души. Преди месец създадохме наши награди за световно и българско кино - CineMouse. Името е закачка от „филм“, „компютърна мишка“ и „дом“. Излъчихме наши номинации за кино. Групата се следи от хора от различни възрасти, с различно образование, професии, религии.

Впечатляващо е, че и най-младите са наясно както с класиците, с новото азиатско кино, артхауса, така и със световните бокс-офиси. Там разширявам кръгозора си, границите, вкусовете, етиката дори. Опитваме се всяка сутрин с кафето и вечер с виното да бъдем по-добри един към друг.

Подготвяме и награди CineMouse на 3 март в Студио 5. Помагат безрезервно много доброволци от групата. Едни правят монтаж, друг ще нарисува лого, трети се занимава с дипломите. Статуетките ни се изработват в Норвежкото училище за приложни изкуства. Изключителен е фактът, че трима български режисьори пробиха в класацията: Майя Виткова, Костадин Бонев, Милко Лазаров с неговото „Отчуждение“ (той е в две категории).

Преди няколко дни пък с Койна Русева участвахме в новия музикален проект „Три“ на Ирина Флорин. Песента притежава потенциала на тотален поп хит.

- Докъде стигна с филма си „Рокля Луна“?

- В средата на декември приключих неколкомесечната работа по сценария с моята менторка Христина Лазариди. Тази жена е истински звяр в сценарното писане, неслучайно е номинирана за „Оскар“. Много неща научих от нея.

Личната история на моето семейство е огромна отговорност за мен. Тя не търпи посредственост и компромиси от никакъв вид. Не търпи политическа демагогия и ялово отношение, липса на рискове, на движение… В „Рокля Луна“ ме интересува идентичността като загуба, упование и мотив за оцеляване. Това търсене „Кой си?“, „Какво е мястото ти тук?“ е най-непосилното от всички в битието ни. Тази непосилност със страшна зловеща сила владее България и нейните обитатели.

Тук умни, даровити хора се продават

предават се на заблудата, наречена власт. Когато маскираш искреността с демагогия, когато забравяш, че всеки път тръгваш от нула, тогава от умен, даровит човек се превръщаш в кух, одъртял престъпник.

Сюжетът в сценария ми е конструиран върху изключително драматични и парадоксални събития от живота на баба ми, майка ми, мен самата. Едва ли не цяла година „разравях гробове“ на много мъртъвци, за да достигна до истината. Духовете на тези хора не са за всеки… Те са опасни за всяка проява на нечистоплътност. Ако е писано, филмът ще се случи, ако не - така е решило небето.

- Снимаш се и в друг интересен филм, българо-френския „Ромен Гари. Книжарят“, с ретро визия.

- Ролята ми е много провокативна за мен, дирижирана от френската режисьорка Катрин Бернщайн и продуцента Асен Владимиров. Филмът „Книжарят“ разказва за един неизвестен период от живота на гениалния писател Ромен Гари - дипломатическата му практика, на ръба на скандала през 40-те години в България. Играя първата съпруга на Гари - английската журналистка и феминистка Лесли Бланш. Тя е интелигентна, пада си по източната култура и философия. Получава се необичаен любовен триъгълник. Партнирам си със звездата на френското кино Ксавие Базен.

- Преди дни каза, че си на кастинг, и това ли правиш още?

- Да. Търсят ме. Вероятно защото съм некомпрометирана в тези среди. След „Семейни реликви“ на Иван Черкелов и „Лазар“ на световноизвестния режисьор Светозар Ристовски ме поканиха да се включа в проекта „Безкрайна градина“ с продуценти група „Агитпроп“ и режисьор Галин Стоев. Страхотен сценарий! Моята цел в тази работа е да осъществя мечтата на режисьора; да го следвам плътно в представите му за герои и да открия нови, качествени лица, конкурентоспособни на европейския филмов пазар. Такива в България има. Важното е някой да ги види. Да повярва в тях.

- А теб къде можем да те гледаме?

- Излиза филмът на Явор Веселинов „Прелюбодеяние“. Първата му среща със зрителите е в състезателната програма на София филм фест. С режисьора Йордан Славейков сме замислили представление по Тенеси Уилямс с премиера през есента. Там ще си партнирам с Александър Сано.

- След големия успех на режисирания от теб спектакъл „Клер Мадам Соланж“ замисляш ли нещо ново?

- Искам да направя театрален проект „Репетиция, любов моя“ по текстове на Валери Петров и моя професор Крикор Азарян. Там ще събера „Мацките на Коко“ Лилия Маравиля, Койна Русева, Краси Кузманова, Стефка Янорова и моя милост.

Желанието ми е да „открием завесите“

пред зрителя за кухнята на театъра; за тъмните, черните, неудобните, мръсните му моменти. Един спектакъл в чест на нас, артистите. Актьорите са най-красивите същества. Най-беззащитните. Неслучайно Бог ги е дарил с жонглирането между Долната и Горната земя. Бронята и голотата тежат между тези гранични дестинации. Винаги ще съм техен оръженосец. Техен теляк. За да се наслаждавам и треперя заедно с тях по пътя.

Вярвам, че човек става актьор, защото не може много други неща. Не способностите, а неспособностите са предпоставката в тази професия. Човек има вътре в себе си натрапливо безпокойство, неудобство, много негативност. А като актьор може, ако има късмет, да превърне този ад в нещо положително - като кактус, който цъфти в пустинята. Може да прогони демоните като „дарбата“ да мразиш себе си например.

- Всичко това едва ли е достатъчно за креативната ти природа. Какво още ти се прави?

- Любов. Дълга. Много е летлива, неуловима… Любовта изгаря бързо, като последната цигара на смъртник. Ако я задържа - това ще е най-креативният ми житейски проект.

- Какво може да те подтикне да спреш по средата на някой проект?

- Единственото условие е никога да не го започна. Когато съм стартирала нещо - проект, любов, отношения, за които душата ми копнее, - тръгвам на сражение. Докато не го доведа до успешен край, не се отказвам.

Вярвам, че всичко е път

Той се извървява. Независимо от пречките, битките, неподходящите хора и най-вече личните уроци, които срещаш по него.

За другото… Има ясни знаци за невъзвратимост. И ние трябва да я приемем. Относно минало, отношения, грешки, шансове, изгубена красота. Търсенето на реванш ще се пръсне в пространството на милиони незначителни парчета. Взирането в тях само ще ни отклони от пътя към бъдещето. Каквото и да е то.

- Изглеждаш, сякаш кипиш от енергия, кое те зарежда?

- Вино, секс, цигари, филми, синът ми, мама, книги за изкуството на войната… И най-вече дарбата около мен. Аз съм просто скроена - обичам малко хора, неща, сюжети, аромати. Към всичко останало съм безразлична. В нормалния живот.

- Какво те разплака последно?

- Много плаках, когато научих от майка ми наскоро неизвестни за мен факти от историята на моето семейство. Моята пралеля - танти Естер, е била принудена да си остави новороденото бебе веднага след раждането. То е било момиче. Това я мъчи цял живот. Естер се среща с дъщеря си - вече голяма жена, през 70-те години. Само за три дни. След което умира в съня си в хотел „България“.

- А какво те вдъхнови?

- Една диджейска компилация от гангстерско-любовна музика. Прати ми я непознат. От другия край на света. Искам да танцувам с него.

- Наскоро написа във Фейсбук: „Гладна съм. За супа. За млък. За любовник…“

- Гладна съм за „блясъка на чистия ум“ в хората, които ме заобикалят. Гладна съм за телешко варено. По руски. Както го правеше баба ми Мария. И да… за любовник в снежен следобед.

- Казвала си, че скандалното при теб не е самоцелно и че не се боиш да си такава, каквато си. Наистина ли не ти пука от нищо?

- Най-големият ми кошмар е да се срещна със собствената си „изчезналост“. Искам да спра с тиранията на очакването. Да създавам възможности в безбрежието от ситуации. Думата култура в нашата малка територия се размята я като парцал, я като бяло знаме, я като признак за нечия несломима логорея... Втората в класацията по безсмислие дума тук е българщина. От масовото обезличаване на таланта, на смисъла - ето, за това ми пука.

- Известна си с текстовете си за списанията „Биограф“, L’Europeo, „Ева“. Какво още пишеш?

- Имам своя рубрика „Киноджойнт с Касиел“ във в. „Гласове“. Всеки божи ден гледам кино до пълно побъркване. Нямам амбиция да открадна хляба на професионалните критици. Аз не мога да анализирам. Очите са погледът на сърцето ми. Искам да заразя публиката! Да я отвлека, влюбя в тази умопомрачителна, магична вселена, наречена кино. Представям филми, които не са мол пуканка. Не са актуални за деня, но са трогателни, радикални, скандални, новаторски!

Преди няколко месеца започнах и нов проект за сериал. Разказвам за един профайлър, специализиран в тежки убийства. Подходът ми към историята е крайно неординерен спрямо правилата на жанра. Имам и реален човек, върху чийто живот градя главния персонаж.

- Как се чувстваш след случая „Шарли Ебдо“?

- Горест, отчаяние, че Бог не си върши работата както трябва.

Всеки миг в света има гениални открития, полети на въображението, даровити хора като Бенджамен Клементайн - скитник, просяк… но без някога да е учил ноти, свири и пее съвършено на пиано. И прави деня ми щастлив - истински принц на музиката! Господното съвършенство… В същото време други човекоподобни изчадия за миг разрушават всичко красиво, градено с любов и откровение! Това е „Шарли Ебдо“ за мен. След тази проява на безцеремонно зло аз уволних Бог.

- Къде мечтаеш да пътуваш?

- Не знам. Но искам да замина много, много далеч. Без билет за връщане.