23339 | 1 май 2015 | 14:16

През 1987 г. ДС засича опит на шеф от футболния съюз да „хване“ съдиите на квалификацията с Ейре

Преди седмица Комисия­та по разсекретяване на досиетата представи документалните сборници „Държавна сигурност и спортът“. В тях намираме свидетелства за отношенията между държавата и футбола в периода допреди 1989 г. Понякога историите са на отчайващо битово ниво, но друг път в мрежите на секретните служби попада наистина едра риба. Точно това се случва през есента на 1987 г., когато ДС засича опит България да си осигури участието на европейските футболни финали през 1988 г. чрез подкуп.

Шанс за място в историята

„Хващането“ на съдии преди важни мачове на националния отбор не е чужда практика за отговорните футболни фактори в България още от 60-те години на ХХ век. Не е задължително в нея непременно да присъства корупционен елемент. В повечето случаи основната цел е отборът да бъде предпазен от преднамерено ощетяване, а ако покрай това получи и някой бонус, той е добре дошъл. Мизата също е скромна. Съдиите получават подаръци, подкупите в брой се избягват като прекалено рисков метод. Общо взето става дума за дребни домакински шмекерлъци, но през 1987 г. нещата се променят. В София прибягват към немислимото - опитват се да уредят мач в чужбина.

Мотивът наистина е изкусителен. За първи път в историята си националният отбор има съвсем реален шанс да се класира за финалния турнир на европейско първенство. България е в една квалификационна група с Белгия, Шотландия, Ейре и Люксембург. Първите два отбора минават за фаворити, а ирландците са неприятен съперник, но не са възприемани като чак толкова опасни. Все пак никога дотогава те не са играли на голямо първенство. За Люксембург никой не се тревожи, мачовете с този съперник се смятат за досадна формалност.

Още на старта правим равенства при гостуванията в Глазгоу (0:0) и Брюксел (1:1 с гол на резервата Лъчезар Танев). След това побеждаваме у дома Ейре (2:1 с победно попадение отново на Танев) и Белгия (2:0 - Сираков и Танев), като пътьом прибираме по план максимума от Люксембург (4:1 и 3:0). На всичко отгоре сме облагодетелствани от факта, че съперниците ни се омаломощават взаимно. Така изведнъж аритметиката показва, че е достатъчна само една точка от последните ни два мача, за да си гарантираме първото място в групата - само то осигурява участие на финалите в Западна Германия. На практика единственият ни реален конкурент за класиране на европейското е Ейре, и то с по-скоро теоретични шансове. По програма първо гостуваме на ирландците в Дъблин, а накрая приемаме Шотландия на „Васил Левски“. Уж всичко изглежда сигурно, но изведнъж в щаба започват да се притесняват...

Холандската връзка

Ирландците ни имат зъб от първата среща в София и още тогава са ни предупредили, че на реванша ни чака здраво ритане. За съдия на мача в Дъблин е назначен холандецът Ян Кайзер и това не е особено успокоително. Реферите от Ниската земя не се радват на особено добра международна репутация. Достатъчно е да се припомни, че само няколко години по-рано съдия №1 на Холандия Чарлс Корвер „проспива“ едно от най-бруталните нарушения в историята на елитния футбол. Това се случва на световното първенство през 1982 г. в Испания. На полуфинала ФРГ - Франция (3:3 след продължения и 5:4 след дузпи) вратарят на Бундестима Харалд Шумахер за малко не убива Патрик Батистон в буквалния смисъл на думата със зверски удар с крак в главата. Защитникът на „петлите“ е откаран в болница в безсъзнание, със сътресение на мозъка и счупен прешлен, а няколкото избити зъба са най-малкият му проблем. Докато французите плахо питат лекаря си: „Докторе, ще оживее ли?“ - Корвер дори не си дава труда да свири фаул, все едно че нищо не се е случило.

След всичко това, не е чак толкова учудващо, че в София се притесняват как ще свири Кайзер. Националният селекционер Христо Младенов започва да подпитва свои познати в Холандия, дали не може да се уреди нещо. Сондажите му дават неочакван резултат. На 10 октомври 1987 г. (мачът е четири дни по-късно в Дъблин) в България пристига един от холандските мениджъри, работещи от дълго време с футболния ни съюз (БФС). Той идва в София с конкретна оферта. Предлага на първия заместник-председател на БФС Петър Сучков директно да купи съдийската тройка за мача с Ейре. Цената е 25 000 долара. По план парите трябва да бъдат занесени в Дъблин и показани на Кайзер и помощниците му преди мача, а след това при положителен резултат (победа или равен) да им бъдат предадени. Първоначално изпадналият в еуфория Сучков приема, но после преценява, че при този вариант рискът е прекалено голям. От една страна, стои опасността от международен скандал, от друга - това си е престъпление и по българските закони. Само преди няколко години един от предишните шефове на БФС - Димитър Николов, заедно с още двама служители на футболната централа е влязъл в затвора с тежка присъда за корупция. В крайна сметка на холандските съдии е предложен компромисен вариант - уговорката остава в сила, но парите ще бъдат занесени допълнително в родината им след мача.

Без последствия

Опасенията на Сучков се оказват напълно оправдани. Един месец по-късно българските тайни служби вече знаят всичко по случая. Докладва им един от агентите на Държавна сигурност с псевдоним Олег. Очевидно той е високо ценен от началниците си, защото при изготвянето на сведението по случая офицерът, оформящ документацията, изрично уточнява, че на Олег може да се вярва.

Интересното е, че от ДС, която в предишните години активно е разследвала корупционни практики в българския футбол, този път оставят случая без последици. Единствената допълнителна задача за Олег е да проучи какви проблеми има БФС преди последния квалификационен мач с Шотландия. До известна степен причината за подобно поведение е фактът, че в крайна сметка налице не е престъпление, а само подготовка за него. Мачът в Дъблин е загубен и холандските съдии не получават и стотинка. Емисарят им все пак си прави устата да им бъде отпусната някаква сума с мотива, че същите съдии ще свирят мачове и по време на финалите на европейското първенство във ФРГ. В София обаче явно намират тази опция за прекалено съмнителна и предпочитат да сложат точка на разходката по бръснача.

Операцията завършва с пълна катастрофа

Късната есен на 1987 г. се превръща в един от най-черните епизоди от историята на българския футбол. Наглед сигурното участие на европейските финали отлита в небитието буквално в последните секунди. Мачът в Дъблин е загубен безапелационно с 0:2. Страховете на треньорския щаб, че домакините ще извадят „дългите ножове“, се сбъдват в най-отвратителния си вид. Българите са наплашени и почти не мислят за атака, опитвайки се да пазят резултата. Тази тактика дава ефект до почивката, но в началото на второто полувреме домакините повеждат с гол на Пол Макграт. На всичкото отгоре вратарят Антонио Ананиев е контузен и в игра принудително трябва да влезе резервата Илия Вълов. Не след дълго и той е ударен по главата, и то още по-лошо. След мача разказва, че не помни изобщо да е участвал в него. Пет минути преди края Морън вкарва за 2:0, оформяйки крайния резултат.

Поражението все пак е преглътнато сравнително спокойно, защото дори само една точка в последния ни мач срещу Шотландия е напълно достатъчна за първото място. Като се има предвид, че срещата е в София, а гостите не играят за нищо, това не би следвало да е особен проблем.

Двубоят се играе на мрачния и дъждовен 11 ноември пред 60 000 зрители на националния стадион. Шотланд­ците наистина не се напъват особено, нашите действат предпазливо и нещата вървят към закономерно 0:0. Но три минути преди края грешка на Христо Стоичков позволява на Гари Маккей да опита късмета си от 25 метра. Ударът не е особено силен, но топката се фалцира по мократа трева и влиза неспасяемо в левия долен ъгъл въпреки отчаяния плонж на Боби Михайлов. Българите се хвърлят в отчаяни атаки, подпомогнати сериозно от австрийския съдия Хелмут Кол (съименник на тогавашния германски канцлер), който дава огромно за времето си продължение. Но всичко е напразно и вратата на Джим Лейтън остава здраво заключена до края. Така на европейското отива Ейре, а за България остава да изпие горчивата чаша до дъно.

Треньорът на ирландците Джеки Чарлтън пък изпраща каса уиски и кутия хавански пури на шотландския си колега Анди Роксбърг...