26970 | 4 окт. 2018 | 14:12

В началото на прехода БКП избираше между демократичен социализъм и социалдемократизация

Пак се говори за разцепление в БСП. Някой наистина го иска или просто този шлагер винаги върви?

След 1989 г. едно от най-често повтаряните и най-несбъдвали се пророчества е, че БСП/БКП ще се разцепи.

Разцепление в смисъл на две почти равни половинки. Иначе от огромният „айсберг“ БКП, с 983 899 организирани членове към 10 ноември 1989 г., през годините на прехода неведнъж се откъсваха по-малки или по-големи парченца. От началото на промените та до 2014 г., когато президентът (2002 – 2012 г.) и бивш лидер на БСП Георги Първанов създаде АБВ.

Ако от дистанция на времето погледнем този процес, може да заявим, че винаги движещата сила за разцепленията в БКП/БСП е била една – идейно-политическите разногласия. И винаги са се намирали ярки фигури, които да ги олицетворят.

Разцеплението на тоталитарните партии от бившия Източен блок на две части – социалдемократическа и комунистическа, бе моделът на трансформациите им в началото на демократичните промени. Той се случи навсякъде без България.

Може да се спори коя е причината – привързаността към току-що заклейменото минало, която попречи на широките партийни маси бързо да приемат западната социалдемокрация или фактът, че социалдемократизацията бе прекалено елитарно занимание на столични интелектуалци. Или пък това, че Александър Лилов, Андрей Луканов и Петър Младенов, фигурите, двигатели на промените в БКП, постигнаха съгласие на първия конгрес след промените - ХIV извънреден конгрес, проведен от 30 януари до 2 февруари 1990 г.

Различните виждания за бъдещето на БКП - на Александър Лилов и на Андрей Луканов, дълги години ще доминират идейните спорове в левицата. Според Лилов БКП трябва да се превърне в „модерна лява партия“, а според Луканов тя трябва да стане електорална социалдемократическа партия.

За социалдемократизация настояват в края на 1989 г. първите фракции, появили се в монолитната дотогава БКП. Това са Алтернативното социалистическо обединение (АСО) на Николай Василев, „Път към Европа“ на Петър-Емил Митев и Андрей Райчев, „Демос“ на Александър Томов, БКП „Демократичен форум“ на Драгомир Драганов.
Общото между тях е и това, че настояват за дълбоки реформи в страната. И то веднага. Виждане, което явно не отговаря на доминиращите нагласи сред партийните маси.

Александър Томов е първият „премиер в сянка“, защото след като губи парламентарните избори през 1991 г. от СДС, левицата сформира правителство в сянка. Тогава БСП вече е оглавявана от Жан Виденов. И двамата с Томов са силни характери и затова, когато през лятото на 1992 г. Александър Томов критикува Жан Виденов за отказ от социалдемократизация на БСП и завой към неокомунистически политики и практики, лидерът се налага и „кабинетът в сянка“ е закрит.
Пътищата на двамата (и на политиката, която олицетворяват) окончателно се разделят почти година по-късно, когато БСП приема икономическата платформа, свързана с контрол върху цените и отказ от реформи и приватизация.

През май 1993 г. Томов създава Гражданско обединение за републиката (ГОР). Организацията не само приема социалдемократическа програма, но и подписва договор за стратегическо партньорство с историческата социалдемократическа партия на д-р Петър Дертлиев. Четири години по-късно ГОР ще прерасне в партия Евролевица, но преди това неуспешно ще участва в изборите за парламент през 1994 г. в коалиция ДАР - Демократична алтернатива за републиката.

Евролевицата влиза в парламента самостоятелно и става част от реформаторското мнозинство в 38-ото Народно събрание. Към нея се присъединяват и част от членовете на „Демократичния форум“, начело с лидера му историка Драгомир Драганов.

По-кратък е животът на другите социалдемократически обединения в БКП.
Алтернативно социалистическо обединение (АСО) първоначално се регистрира като фракция в БКП – на 16 декември 1989 г.
На 5 януари 1990 г. се провежда първата национална конференция на АСО, на която се приема програма с четири основни цели: разделяне на Партията от държавата; деболшевизация на БКП; преход към пазарна икономика; приемане на основните ценности на Социалистическия интернационал - свобода, справедливост, солидарност.

Социалдемократическият курс постепенно разделя и тази фракция с партията-майка БКП и на парламентарните избори през 1994 г. АСО се явява заедно с други отцепници от БКП в коалицията ДАР. Както става дума, тази коалиция остава извън 37-я парламент и по-късно става основа за Евролевицата.

Самата Евролевица също претърпява доста промени. През 1999 г. партията е приета за член наблюдател в Социалистическия интернационал. Но това членство не й помага във вътрешнополитически план. Защото още на втория й конгрес през 2000 г. от нея се отделя нова формация: Политическо движение „Социалдемократи“. Част от отцепилите се от Евролевицата постепенно се връщат в БСП, която междувременно е приета в Социалистическия интернационал (2003 г.).

Основното ядро на Евролевицата се преименува в Българска социалдемокрация, но интересът към партията постепенно намалява, успоредно със загубата на обществено-политическо влияние.

Какво става в това време в БКП, преименувала се в БСП през пролетта на 1990 г. след вътрешно-партиен референдум? Всички „социалдемократи“ ли я напускат?

Очевидно, не, защото споровете какъв да бъде курсът на партията продължават. Те особено се изострят след 1995 г., когато БСП идва на власт, а лидерът й Жан Виденов става премиер.

Правителството на Виденов подава молба за членство на България в Европейския съюз. Но е категорично против членството в НАТО. А възприетият и геополтически благословен модел е друг - първо НАТО, после - ЕС. (Всъщност, той продължава да е актуален, поне ситуацията в съседна Македония говори за това.)

В края на 1996 г. заради разразилата се икономическа криза и загубата на президентските избори в БСП назрява поредно разцепление.

19 депутати, все разпознаваеми лица, пишат открито писмо и се обявяват за оставка на премиера Виденов и смяна на партийния курс. Сред подписалите документа са Александър Лилов, Янаки Стоилов, Ивайло Калфин, Елена Поптодорова. Писмото предизвиква истинска буря в социалистическата партия и в края на годината лидерът й Жан Виденов подава оставка на извънреден конгрес. Той се оттегля едновременно от първия пост в партията и от министър-председателския пост. За лидер на БСП е избран Георги Първанов.

„Виденовата зима“ обаче нанася тежък удар върху престижа на БСП. Много от подписалите писмото депутати я напускат, сред тях са Калфин и Поптодорова. А Първанов и номинираният за премиер Николай Добрев връщат мандата за съставяне на нов кабинет на 4 февруари. Следват нови избори, които левицата губи.

Половин година по-рано от БСП не така шумно си е тръгнала друга групичка, оглавявана от Александър Маринов. Маринов е лидер на столичната организация на БСП, който покрай местните избори през 1995 г. влиза в сблъсък с Виденов и напуска БСП, основавайки партия Български социално-либерален съюз.

Новото хилядолетие обаче дава нова глътка въздух на БСП. Тя печели президентските избори през 2001 г., през 2003 г. е приета за член на Социалистическия интернационал и на ПЕС. И така най-популярният вътрешнопартиен спор - за нейната социалдемократизация отпада.

Но споровете по водените политики остават. Те довеждат до ново разцепление. През януари 2014 г. е създадена Алтернатива за българско възраждане – АБВ. Първият й лидер е Георги Първанов. На парламентарните избори същата година партията влиза в парламента, а Ивайло Калфин става вицепремиер във втория кабинет на Бойко Борисов. Но предсрочните парламентарни избори през 2017 г. са неуспешни за АБВ, която получава едва 1,55% от гласовете и остава извън 44-ото Народно събрание.

И така до днес. 

В БСП и в момента се спори по политики. Възраждат се старите спорове за характера на партията, макар и по нов начин. Социалдемократизацията ѝ, която довчера е била символ за нейното европейско признание, днес вече е критикувана. (И така е не само в България.)

Лидерът на партията Корнелия Нинова поема по нов курс, най-ярките жалони на който са мандатността в партията, неприемането на Истанбулската конвенция и сближаването с Вишеградската четворка. Този завой няма как да бъде взет гладко в една демократична партия. 

Едни ги приемат, други са категорични против. Всеки от своите позиции за принадлежност към партията.

Всъщност, разговорът ще се разцепи ли БСП винаги се е водил в две "кафенета". Вътре в партията и извън нея.

През 90-те БСП успя да преодолее опасността от разцепление с авторитета на Александър Лилов и издигнатия от него лозунг "Единство". Стремежът към единство се оказа по-силен от политическите различия вътре в социалистическата партия.

Вън от партията, за политическите ѝ опоненти, разцеплението винаги е било надежда. Че най-опасният противник ще се саморазруши и така ще освободи терена.

Тези сметки в повечето случаи са се оказвали без кръчмар, дори когато "са излизали". Като през 2001 г., когато управляващият СДС така бе съсредоточил усилията си върху това да елиминира опозицията в лицето на БСП, че изтърва от поглед Симеон Сакскобургготски. По-старите кадри на БСП още помнят спряното парно на "Позитано" 20 и "отрязаните" телефони.

Но нима използването на подобни практики помогна на СДС?

Нима заклеймяването с повод и без повод на социалистите като бивши комунисти доведе до отстраняването на БСП от политическия живот на страната?

Не, стана като в поговорката, че Господ се смее, когато ние си правим планове.

А и как симпатизантите на БСП да я напуснат, когато тя е атакувана с приказки за разцепление отвън?

Напротив, най-сигурният начин ГЕРБ да бетонира Корнелия Нинова на лидерския пост в левицата и да консолидира партията зад нея, е говорителите на управляващите от сутрин до вечер да пророкуват как БСП ей-сега ще се разцепи.