33837 | 4 юни 2015 | 12:24

Партизани отвличат влака с годеницата му

„Родителите ми се запознават в Русе, когато са в отделенията. Бащата на майка ми бил кавалерийски офицер, разпределен там, а майката на баща ми - Елена Хранова, е актриса в театъра - разказа пред „Преса“ дъщерята на твореца Елена Жандова. - Двамата учат в един клас. Не знам симпатиите колко бързо са се развили, но Дунав замръзва и татко от любов й дава кънките си да може и майка да покара. Тя любезно решава да му ги върне чисти и изпуска едната кънка в дупката на леда. Това е първият им конфликт. И актьорите, и офицерите много се местят и родителите ми се срещат отново в средното училище, вече в София. И пак са в един клас, защото и двамата са родени през 1911 г. Майка ми е казвала: „Той беше страшен по математика и понякога ми решаваше задачите!“, усмихва се при спомена Елена.

Ваня Акрабова отива в Истанбул да учи в Робърт колеж, а Захарий Жандов - във Втора мъжка гимназия. Следващата им среща е през 1931 г., когато България печели Балканската купа по футбол в Атина. Трофеят е сложен отпред на локомотива на влака и половин София се юрва на гарата. Съдбата явно си знае работата, защото там двамата съученици се сблъскват отново. „Най-фаталният им сблъсък обаче е след като майка ми завършва история на изкуството и археология в Италия. Разправяше ми как върви по „Царя“ и вижда на отсрещния тротоар Зарето и с риск да се плъзне по жълтите павета му вика отдалече: „Не ме ли позна?!“, припомня си разказа на майка си Жандова.

По онова време Ваня Акрабова е назначена лично от Богдан Филов в Археологическия музей, а Захарий Жандов следва математика и финансово дело, но все гледа да избяга, защото е запален скиор, алпинист, спасител. „Майка ми се принуждава да катери планините заради него, макар тя да е ездачка. Няма как - вече са били влюбени. Ходили седем години, преди да се оженят през 1944 г. В един момент майка ми вижда, че баща ми не бърза да й иска ръката, и тя му предлага. „Зарко, какво ще правим, няма ли да се ожениш за мен?“ Той не се дърпа човекът, обаче идва моментът за запознанството на родителите им. Баба ми по майчина линия - Люба Акрабова, е завършила в Мюнхен, преподавателка в Дойче шуле и внучка на героя от Съединението Петър Шилев. През нощта на 5 срещу 6 ноември 1885 г. заедно с Продан Тишков-Чардафон предвожда местната чета, която обсажда конака в Пловдив. Дядо ми Светослав Акрабов вече е генерал. А Захарий работи като банков чиновник и може да се похвали само с две фотоизложби, преминали с голям успех. Майка му е актриса... Няма значение, че са го дундуркали Кръстьо Сарафов и Сава Огнянов. Пак не им звучи много престижно на сватовете“, засмива се Елена Жандова.

На терасата в генералската къща, в която и днес живее единствената българка, играла в нюйоркския „Ливинг тиътър“, се събират майката на Захарий Жандов и близките на жена му. Присъства и бабата на младоженката - съпругата на Петър Шилев, който след Съединението е няколко мандата депутат и областен управител на Пловдив. Много консервативна жена.

„По онова време се носели едни къси копринени роклички. Баба Велика Шилева се пресегнала, дръпнала полата на баба ми надолу и казала: „Абе, чоджум, не можа ли малко по-дългичка да я ушиеш?“, раздип­ля семейната история потомката на славни родове. „Баба ми Елена вижда, че се отнасят пренебрежително към потек­лото и професията й, и казва, за да стопи леда: „Моят баща Тодор Киров е от партията на Стамболов, също като Шилев.“ Бащата на Елена Хранова е герой от Съединението в Пазарджик, че и герой опълченец от Шипка, а после депутат.

„Ама каквото и да кажат - майка ми вече била предложила на баща ми и тръгнала на годеж в Лъджене, където бил евакуиран Народният театър по време на Втората световна война. Но тогава откриват Казанлъшката гробница и мама като археолог не можела да не види това чудо. Решила да мине за днешния Велинград през Казанлък. Обаче партизаните пленяват влака. Едва стигнала за годежа. Сватбата им пък била в черквата „Света Марина“ в Пловдив в шест часа сутринта - за да избегнат бомбардировките. На 31 юли 1944 г. ги венчава владиката Кирил, който по-късно става патриарх. С него Захарий е близък по планинарска линия“, разказва по спомени на близките си Елена Жандова. Оттук нататък повествованието започва да тече от първо лице.

В нейните спомени родителите й са като скачени съдове, сякаш се допълват взаимно и дописват мислите си въпреки наглед различните си професии. „Те бяха антиподи. Той беше темпераментен, шумен, бохем, свиреше на китара, пееше прекрасно. А майка ми беше една лейди, както я наричаха приятелите - спокойна, изтънчена, с бели ръкавици. Но създаваха едно хармонично цяло. Аз съм направо благословена, че съм израснала между тях. Във въздуха около тях витаеше любовта им. Един друг се защитаваха. Баща ми не можеше да живее без хора, всяка вечер имахме гости. При него всичко беше пищно. А майка ми имаше едно невероятно чувство за хумор. Половината Народен театър се стоварваше у дома. Какъв прекрасен човек беше Лео Конфорти! А плеядата творци от прочутото Дружество на новите художници като Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, композиторите Любомир Пипков, Константин Илиев, Лазар Николов, Милчо Левиев... По-късно младите кинодейци от експерименталната студия. Трудно ми е да подредя този вихър, в който живеехме. Затова мисля, че родителите ми нямаха време да се занимават с „битови“ проблеми. Но един спомен ми е много ярък. Две-три години преди баща ми да почине. Върнала съм се от САЩ да ги видя. Спя дълбоко. Събужда ме разправия на висок глас. Захарий търси нещо и аз ядосано казвам: „Престанете да се разправяте! Като не се разбирате, разведете се!“ Че като се обърна баща ми и ми кресна: „Че аз обичам майка ти, бе! Какви глупости говориш!“ И това след повече от 50 години брак“, спомня си Елена Жандова.

Много от близките на семейството наричат Ваня, която повече от 35 години ръководи

разкопките във Велики Преслав

Музата на Захарий. Това важи с пълна сила за филма „Боянският майстор“. „Майка ми беше смятана за най-добрия специалист върху Боянската църква и мисля, че беше причината за неговото вдъхновение и упоритост. Чака 20 години, за да реализира филма. На нея дължим и дълбокото разбиране на фреските. Тя е в основата и на награждавания на много международни фестивали документален филм „Тракийските колесници“. Ваня му звъни от Преслав: „Захарий, това трябва да се заснеме. Откриха голямо погребение на тракийски колесници при могила край Стара Загора. Те излизат една след друга от земята.“ На другия ден баща ми замина с екип“, разказва Елена.

През детството си тя е или на снимки, или на разкопки. В спомените й нейните родители са като сиамски близнаци, които не си приличат. „От общуването им се раждаше едно „трето нещо“, което беше в голяма хармония. При това без никаква ревност. За този уж софийски бохем Захарий (той ме научи да му викам така, а не „татко“) не съм чула никаква клюка за друга жена. А не е като да не го харесваха. Дори когато навърши 79 и започна 80. Беше при мен в Америка. Моя колежка, с която работехме заедно - Шийла Дабни,

страхотна мулатка, известна певица

актриса и танцьорка, на едно парти направо се влюби в баща ми, след като танцува с него. По-късно бяхме на турне в Торино и майка ми дойде да ме види. Шийла нахлу в стаята и заяви: „Госпожо, искам да ви кажа, че съм влюбена в съпруга ви.“ Майка ми се обърна и спокойно отвърна: „Ама разбира се, кой може да не се влюби в него.“ Ваня Акрабова също е била много харесвана дама. Радой Ралин твърдеше, че стихотворението „Любовта на хамалина“ от Атанас Далчев е посветено на нея:

Да би дошла и тази нощ...
да би му станала невеста...
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

Доколкото разбирам, и доста други са й посвещавали стихове. В Италия всичките й състуденти са й предлагали брак. Но и двамата не съм забелязала да са ревниви“, сподели дъщеря им.

Ваня Акрабова надживява мъжа си с близо 10 г., но никога не отива на гроба му, нито отбелязва годишнина от смъртта му. „За майка ми Захарий беше жив в сърцето й. У дома се празнуваше неговият рожден ден, с такава грижа подреждаше архивите му, събирани през целия им живот“, завърши Елена Жандова.

Кои са те? 

Изследователката на Велики Преслав

Иванка Акрабова-Жандова е доктор по история на изкуствата и археология от Рим, един от стожерите на българската средновековна археология, изследовател на средновековното художествено творчество. Високообразован и ерудиран учен с много изследвания на бележити паметници като Боянската църква и стенописите й, живописта на Червената църква при Перушица.

Дългогодишно дело на нейния живот са проучванията във Велики Преслав. Най-задълбочен изследовател на едно от най-значимите постижения на художествения живот на втората столица - рисуваната и глазирана декоративна керамика.

Създателят на „Земя“ и „Боянският майстор“

Дебютът на Захарий Жандов в документалното кино през 1947 г. е „Хора сред облаците“ - репортаж за хората, които в метеорологическите станции по високите върхове на планините измерват неспокойния пулс на времето. Филмът е показан и награден на международния кинофестивал във Венеция. Първият му игрален филм „Тревога“ по пиесата на Орлин Василев печели награда в Карлови Вари.

През 1957 г. излиза неговият филм „Земя“ по класичес­ката повест на Елин Пелин, преработена от Веселин Ханчев. Разтърсващ е неговият прочит на Йовков във филма „Шибил“. След дълго чакане през 1981 г. успява да реализира „Боянският майстор“, посветен на 1300-годишнината от основаването на България. Жандов казва: „Снимах само филми, в които съм влюбен.“

За фестивала в Кан и българската носия

Ваня Акрабова придружава мъжа си на представянето на „Земя“ - първия български филм, допуснат на фестивала в Кан. Французите виждат лентата у нас и канят Захарий Жандов, съпругата му и Гинка Станчева.

През 1957 г. в България няма почти нищо и отпускат пари на Гинка да си купи някаква рокличка. Ваня обаче съзнава, че нашата актриса не може да се мери по тоалети със западните. Взема от ансамбъл „Филип Кутев“ автентична българска носия и дава на Станчева от своите старинни накити. В Кан 23-годишната Гинка е по-често снимана от Елизабет Тейлър.