42879 | 2 май 2015 | 15:21

Проф. Димитър Шойлев щеше да навърши 80 тази година

В болницата, която днес носи името „Проф. Димитър Шойлев“, още от създаването й няма значение дали пациентът е известен спортист, прочут музикант или просто страдащ човек. „В моята клиника няма върнат пациент, независимо кой е и откъде идва“, казва ортопедът, лекувал легендарния диригент Херберт фон Караян и един от малкото хора, поканени в дома му.

Съпругата на професора - Ванча Дойчева, разказа пред „Преса“ историята на приятелството между лекаря и великия музикант: „Людмила Живкова и Иван Славков бяха ходили при Караян да го канят да дирижира в България. Той им отказал с аргумента, че е много зле със здравето и едва ходи. Тогава Батето възкликнал: „Елате! Професор Шойлев ще ви оправи!“, и започнал да сипе славословия. Един прекрасен ден диригентът кацна със собствения си самолет на летище София. Митко веднага го заведе във Велинград, където започна продължителна терапия. От онова време си спомням една интересна случка. Двамата с Караян, щастлив, че вече може да ходи, излезли на разходка из полето край града. Там петнадесетинагодишно пастирче наглеждало стадо. Изведнъж момчето се втурнало и казало: „Ама вие сте Херберт фон Караян!“ По онова време много даваха негови концерти по телевизията и всички го познаваха. Диригентът обаче бил толкова смаян, че българско овчарче знае кой е той, че бръкнал и му дал 200 долара да си купи нещо. Представям си радостта на момчето. Все пак годината е 1982-ра. Аз пък си спомням как маестрото щастлив и горд обикаляше около самолета си, преди да излети, защото вече няма болки.

Няколко месеца по-късно телефонът вкъщи звънна. Вдигнах аз. И щях да изпусна слушалката.

Принцесата на Монако търси мъжа ми!

Отивам при Митко и му казвам: „Каролин те търси.“ А той: „Коя е тази Каролин?“ Оказа се, че нейната и на Караян вили в Швейцария били в съседство. Той й се похвалил какво подобрение има и тя, когато усетила някакви болежки, поискала телефона на професора. Спомням си, че й даде съвети какво да прави и какви лекарства да ползва“, усмихва се Дойчева, на която мъжът й през целия им съвместен живот нежно казва Ване.

Диригентът идва още два пъти в България. Едния - със съпругата си Елиет, отново за лечение. Той предлага на Шойлев да му подари „Мерцедес“, лекарят отказва. Музикантът изпълнява обещанието си и за концерт. Понеже по онова време страната ни е социалистическа, Германия отказва да пусне Западноберлинската филхармония. Той се ядосва и пристига с Виенския симфоничен оркестър. Успехът е феноменален.

Публиката в НДК го аплодира на крака, а сценичните работници целуват ръка на диригента. В ложата е семейството на проф. Шойлев. Те са поканени и на генералната репетиция - пълно светотатство по законите на Караян. Когато влизат, оркестрантите изтръпват. Всички знаят как се разлютява, ако някой го прекъсне. Караян обаче разцъфва и те се досещат - това е лекарят спасител. Диригентът кани фамилия Шойлеви на фестивала в Залцбург. „Видяхме се с Николай Гяуров. Познавахме се добре, защото бяхме участвали в големи концерти в София - припомня си Ванча. - Той беше с Мирела Френи.

Когато разбра, че сме поканени на гости в имението на Караян, каза, че сме изключителни щастливци. Маестрото живеел доста затворено. Дори секретарката и асистентът му не прекрачвали прага на дома му. Самият Гяуров заяви, че макар да е играл много главни роли под неговата палка, никога не му е гостувал. А ние бяхме у тях цял ден, обядвахме, с дъщеря ни Ани плувахме в басейна, а Караян ни чакаше, за да ни държи хавлиите. Анчето си игра с кучетата му и с едно магаре на безкрайната им ливада. Тя беше малка, но при нашите срещи с Караян и други прочути хора й казвах: „Помни тези изключителни моменти, които рядко се случват в живота на човека.“ Аз пък няма да забравя как в България Караян си бодваше с вилицата от нейната чиния, за да опита още някое нашенско ястие. Той така и не разбра, че Правителствена болница, в която го водеха, за да го преглежда професорът, не е частната му клиника“, раздипли спомените съпругата на ортопеда.

Макар проф. Шойлев да изтъкваше с гордост трънчанската си кръв и детството си в софийския квартал „Коньовица“ - родно място на много от големите български спортисти, родовата му история има с какво да се похвали. Баща му е завършил Робърт колеж в Цариград и търговия в Страсбург. Дядо му Петър е имал международен алъш-вериш и е изнасял 20 000 овце и 5000 глави едър рогат добитък за Турция. Но лекарят често казвал: „От майка си съм наследил всичко - любовта към хората, толерантността, вярата в Бога!“

Брат му, юристът Александър Шойлев, пък оставя следа в българския баскетбол и е виновен за „заразяването“ на Димитър с

„красивия бацил“ на име „Левски“

„Спортът подмладява, спортът е атмосфера. Средата е несравнима. В нея съм вече 60 години - каза проф. Шойлев на 70-ия си юбилей. - Спортът е емоция с две остриета. Още помня първия мач на „Левски“, на който ме заведе брат ми - беше през 1941 г. срещу „Славия“. Оттогава за мен „Левски“ е религия и дълг. Двайсетина години съм бил в управата на клуба. Но няма значение дали си в ръководството и извън него. Всички, които обичаме „Левски“, трябва да му служим вечно!“

Красивото във връзката между Димитър Шойлев и Ванча Дойчева е, че тя никога не му се сърди, когато отива на мач с приятели, а той всяка вечер, в дъжд и сняг, задължително я взема след представление в Народния театър. Често пъти с букет в ръка. Професорът се шегува, че дори си ушил зелен костюм, за да не бие на очи между дърветата в Градската градина пред театъра, докато я чака. Историята им е ярка илюстрация на приказката „любов от пръв поглед“, рожба на каскада от случайности.

Професорът си идва за малко от Полша, където специализира при прочутия ортопед акад. Адам Груца и работи като негов асистент близо 10 години. Той е и консултант на полския национален отбор по футбол в годините на най-големия му възход - 1964-1970. Шойлев иска да се види с родителите си, защото във Варшава го чака годеница - дъщеря на американски индустриалец. В Мюнхен вече има договор за работа в тамошна клиника. Идеята е да даде тласък на кариерата си, преди да заминат за Синсинати. За сватбата всичко е готово, включително и спално бельо с инициалите на младоженците. Ванча пък е на върха на славата си в България. Цяла София обсъжда нейната красота и талант на сцената на Народния театър. В съдбоносния и за двамата ден тя отива на гости при кинорежисьора Вълчан Вълчанов, придружена от брат си Румен.

Познатият й говори перфектен руски, а актрисата иска да доизглади репликите си на Грушенка в „Братя Карамазови“ по Достоевски. Домакинът ги кани да поостанат, защото ще има сбирка с приятели. Шойлев влетява с характерната си галантност, шеги и закачки и... се вкаменява. Изобщо не знае, че синеоката хубавица е известна артистка, нито е чувал името й.

Половин час след запознанството им Димитър заявява: „Аз ще се оженя за вас!“, а брат й Румен процежда: „Баварски хумор.“ Той обаче не знае, че когато Шойлев си науми нещо, за него прегради няма. Ортопедът заминава за Полша, за да развали годежа, да откаже работата в Германия и се връща при Ванча.

Запознават се на 4 март. На 4 септември вдигат сватба. „На подписването в тогавашния райсъвет бяхме поканили много малко хора, близки приятели. Не знам откъде се беше разчуло, но цялата улица „Алабин“ бе почерняла от народ - мои почитатели и благодарни пациенти на Митко.

Нашата сватба беше
и първата
в събота

Дотогава хората се женеха само в неделя. Както и първата с двама мъже за кумове - моя и неговия брат“, припомня си Ванча и добавя: „Оттогава до последния си житейски миг той ме даряваше с всичко, за което една жена може само да мечтае.“ Двамата са заедно до последния му дъх. Буквално. Професорът отива в клиниката си да прегледа пациентите си, а съпругата му го изпраща по традиция до колата. Той сяда зад волана и казва: „Ване, умирам!“ И издъхва на рамото й.

„Цялото ни семейство - децата му, внуците му, много тъгуваме за него. Той е в разговорите ни, в мислите ни, в сънищата ни. Пациенти от чужбина още продължават да го търсят за операции, тъй като не са разбрали, че вече го няма. Липсват ни съветите му, невероятното му чувство за хумор. Липсва ни атмосферата, която създаваше около себе си - атмосфера на свобода, на доверие, на загриженост за другите. А на мен лично ми липсват неговата нежност и подкрепа, неговата всеотдайна любов“, просълзи се Ванча пред „Преса“.

Учениците за него

Доц. д-р Антони ГЕОРГИЕВ, началник на Клиниката по артроскопска хирургия в „Софиямед“

С професора за първи път се запознах, когато като студент се явих при него на изпит по хирургия и ортопедия. Попита ме искам ли да стана ортопед и когато му казах „Не“, той каза „Това ти е грешката“, и се пошегува, че в такъв случай ще ми пише петица. Няколко години по-късно се оказах един от кохортата млади негови
асистенти. Спечелих конкурс за аспирантура по артроскопия на коляното. Проф. Шойлев беше новатор в колянната хирургия и спортната травматология. Благодарение на него в тези две специалности българските лекари бяха на нивото на колегите си в Европа и по света. Най-голяма е неговата заслуга за развитието на
тези специалности у нас. Той ме изпрати на специализация в Германия, където усвоих артроскопията. По-късно направих и дисертация. Професорът безумно обичаше спорта и „Левски“ и вероятно затова беше толкова добър в лекуването на спортисти. Той ни научи на много неща в специалността, получихме и житейски уроци, за които винаги ще му бъдем благодарни.

Д-р Георги Дамянов, директор на Специализираната болница по ортопедия и спортна медицина „Проф. Димитър Шойлев“

Проф. Шойлев е личността, която най-много ми е дала в живота - не само в медицината, а и като човек. Всички, които сме имали щастието да работим с него, сме късметлии, че сме се докоснали до необикновения му дух и талант. Той е от малкото хора, които с чиста съвест мога да нарека „професор“. Той бе такъв не само в науката, а и в най-широко понятие - като манталитет, като познания, като поведение. Винаги съм знаел, че когато завърша медицина, искам да работя при него. Не само аз, а всичките му ученици дължим на него това, което сме. Няма голямо име в спортната травматология, ортопедията и колянната хирургия, което да не му дължи кариерата си.

Реших да се захвана с управлението на клиниката, която носи неговото име, в негова памет. Почувствах, че му го дължа. Не само аз, а и целият екип на болницата, доста хора от които са работили с него. Благодарение на идеите, стила му на работа успяваме да сме на ниво. Колкото и дълго да говоря за проф. Шойлев, няма да ми стигне времето да изкажа възхищението си.