22522 | 12 февр. 2021 | 15:37

В коя нормална държава може да съществува управление и кой субект, устремил се към властта, ще понечи да се съюзи с коалиция „Изправи се! Мутри вън!“, която ЦИК допусна до предстоящите парламентарни избори?

България е обречена да я управляват коалиции. Това показва бързият преглед на българските правителства след 10 ноември 1990 г.

От всичките 13 правителства (не броим служебните, които са 5) само 3 кабинета са еднопартийни. Общото между тях е, че не довършват мандата си.

Първите две са с един министър-председател начело – Андрей Луканов. И двете правителства на Луканов, управлявали през 1990 г. са еднопартийни – на БСП. Първото управлява от 8 февруари 1990 г. до 21 септември 1990 г., второто – от 22 септември 1990 г. до 20 декември 1990 г.

Следващото еднопартийно правителство е Първият кабинет „Борисов“ - от 27 юли 2009 г. до 13 март 1013 г. Той е съставен изцяло от кадри на ГЕРБ и управлява като правителство на малцинството с подкрепата на ДПС в ключови моменти.

Всъщност за това „коалиция“ да стане мръсна дума основна заслуга има Бойко Борисов. В предизборната кампания през 2009 г. той громеше сутрин и вечер Тройната коалиция, като най-меката дума, с която я наричаше беше „безпринципна“. Премиерът е в основата на сатанизирането на коалициите. Но тези клетви, както казва народът, му се върнаха тъпкано. Борисов управлява с малко прекъсване от 2009 г. насам, като второто и третото му правителства са коалиционни.

Тройната коалиция между БСП, НДСВ и ДПС бе критикувана остро от десницата и от сегашния министър-председател, че управлява чрез коалиционни съвети, за каквито в конституцията не пише нищо.

По ирония на съдбата във Втория и Третия си кабинет партия ГЕРБ управлява с представители на партии, от които идваше голяма част от критиките към т.нар. Съвети на коалицията по времето на Сергей Станишев.

Тези съвети обаче бяха широко и подробно осветявани от медиите. След тях тримата лидери на партиите от коалицията Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган заставаха пред журналистите, информираха и отговаряха на въпроси.

За разлика от тях как и кога заседават коалиционните партньори във Втория и Третия кабинет на Борисов тъне в мъглата на липсата на информация.

Обикновено какво ще става в държавата обявява самият премиер Борисов. И затова не е чудно, че се случваше нервите на някой от партньорите да не издържат и той да изплаче пред медиите, че за пръв път чува това, което министър-председателят вече е обявил като съвместно взето решение.

Най-често това беше Валери Симеонов. Неговата партия НФСБ дори излезе с остра декларация през есента на 2018 г., с която настояваше да се подобри диалогът в коалицията. Поводът бе решението на Борисов, което той огласи пред медиите, да поиска оставките на трима министри заради катастрофата край Своге, при която загинаха 20 души. “Когато трябва да се отстраняват хора, Борисов го решава еднолично. Повтарям, че това е еднолично поведение, което е недопустимо в коалиционен формат. Ние сме пренебрегнати. Обърнаха ни на безгласни букви в коалицията”, възмути се тогава Симеонов.

Но да се върнем конкретно на темата за българските правителства в най-ново време.

На смяна на еднопартийните правителства на Луканов идва Трипартиен кабинет между БСП, СДС и БЗНС (20 декември 1990 – 8 ноември 1991 г.), начело с Димитър Попов. На практика това е първата и засега единствена „Голяма коалиция“ в най-новата ни история. Знаково двамата вицепремиери в правителството са ярки фигури от СДС и БСП.

Кабинетът е наречен "правителство на националното спасение". Правителството на Попов е програмно, защото управлява с цел да изпълни определена програма. Двете му основни задачи са да стартира монетарната част от икономическата реформа, като освободи цените на стоките и да подготви и проведе следващите местни и парламентарни избори. Цените са освободени на 1 февруари 1990 г. и оттогава е станалата крилата фраза на премиера Димитър Попов „За Бога, братя, не купувайте!“.

След Попов на власт идва правителството на Филип Димитров, което е коалиция между СДС и ДПС. Самият Съюз на демократичните сили също е коалиция, в която влизат една дузина партии, между които известните Демократическа и Радикалдемократическа партия.

Правителството на Димитров остава на власт малко повече от година – от 8 ноември 1991 г. до 30 декември 1992 г. То се разпада след като Доган оттегли подкрепата си, а Филип Димитров поиска вот на доверие от парламента, който загуби.

Сменено е също от коалиционен кабинет – на проф. Любен Беров. В коалицията участват СДС, ДПС, БСДП (Българска социалдемократическа партия) и АСП (Алтернативна социаллиберална партия). Кабинетът „Беров“ е съставен с мандат на ДПС. Той управлява от 30 декември 1992 г. до 17 октомври 1994 г.

Следващият кабинет е на Демократичната левица. Това е името на коалицията и парламентарната група, която образуват БСП, ПК „Екогласност“ и БЗНС „Александър Стамболийски“ в парламентарните избори през 1994 г. и 37-ото Народно събрание. Премиер е Жан Виденов.

Този кабинет управлява от 25 януари 1995 г. до 12 февруари 1997 г.

Сменя го друг коалиционен кабинет – на Обединените демократични сили (ОДС) с премиер Иван Костов. Това е първото правителство след демократичните промени, което успява да завърши пълен мандат – управлява от 21 май 1997 г. до 24 юли 2001 г. ОДС е името на коалицията, сформирана около СДС. ОДС първоначално е съюз между СДС и Народния съюз (в който пък влизат Демократическата партия и БЗНС), но после към него се присъединяват БСДП, ВМРО, ХАП на Иван Глушков и БЗНС на Петко Илиев.

Следващият кабинет също изкарва целия си мандат и също е коалиционен. Това е правителството между НДСВ и ДПС с премиер Симеон Сакскобургготски. То управлява от 24 юли 2001 г. до 17 август 2005 г.

Сменено е от Тройната коалиция, в която влизат БСП, НДСВ и ДПС. Тя също управлява цял мандат от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г. Премиер е Сергей Станишев.

От Тройната коалиция до днешния кабинет нито едно правителство не завършва мандата си. За първия кабинет на Борисов стана дума.

Той е сменен от коалиционното правителство между БСП и ДПС на Пламен Орешарски, което управлява от 29 май 2013 г. до 6 август 2014 г.

Следват Вторият и Третият кабинети на Борисов, които са коалиционни.

Във Втория ГЕРБ управлява заедно с Реформаторския блок от 7 ноември 2014 г. до 27 януари 2017 г. Блокът също е коалиция между десни и центристки сили - ДСБ, ДБГ, СДС, БЗНС и Народна партия „Свобода и достойнство“.

В Третия кабинет „Борисов“ ГЕРБ е в коалиция с коалиция Обединени патриоти. Обединени патриоти първоначално е коалиция между три формации – ВМРФ, НФСБ и „Атака“, от която впоследствие отпада „Атака“.

От всичко изброено плюс социологическите данни, вещаещи твърде шарен 45-и парламент, следва, че България наистина е обречена да я управляват коалиции.
В което няма нищо лошо, защото на фасадата на Народното събрание стои надписът „Съединението прави силата“, а умението да се управлява коалиционно всъщност е умение да се прави баланс и да се постигат компромиси.

Най-големият проблем е, когато коалициите се правят на безпринципна основа. В много от случаите коалиции се създават, за да влязат едни политически субекти в парламента, а после съюзите им се разпадат с гръм и трясък. Пример е коалицията ОП, чието напускане от страна на "Атака" преди време бе съпроводено с шумен скандал. Същото се случи и с Реформаторския блок. Да не говорим за разпада на ОДС и грозните скандали в дясно. Това като цяло е в ущърб на политическата система на България, влияе негативно върху управлението и парламентаризма.

Много често коалиционни управления, макар да са постигнали успехи, остават с негативизъм в обществените наслоявания - пример е Тройната коалция.

Времето показва, че истинските реформи не могат да бъдат дело само на една партия, затова е нужна стабилна коалиция, но за това трябва консенсус между стабилни партии, който в сегашните български условия е трудно постижим, заради липсата на коалиционна култура на политическите водачи. В момента дори няма политици, които да изготвят истинско коалиционно споразумение, по което да се управлява държавата.

За да няма безпринципни предизборни коалиции, би трябвало прагът за влизане в парламента да се вдигне на 6%, а не 4%, както е сега - един и същи праг и за партии, и за коалиции.

За съжаление, предизборната ситуация в момента предполага създаването на един разбит парламент със слаби играчи, но със силно противопоставяне, който или няма да може да създаде правителство, или ще състави кабинет с кратък живот, което би обрекло страната на перманентна изборна агония. 

В коя нормална държава може да съществува управление и кой субект, устремил се към властта, ще понечи да се съюзи с коалиция „Изправи се! Мутри вън!“, която ЦИК допусна до предстоящите парламентарни избори? Представете си, как в чужбина представят например министър-председател на управляващата коалиция в България „Изправи се! Мутри вън!“!?!

В кой нормален парламент ще влезе партия като "Има такъв народ", която отсега декларира, че няма да влиза в договорки с всички досегашни играчи? Ами това ознавача, че ще си говори сама, защото всички нови формирования, устремили се към 45-тия парламент, са съставени от стари играчи: Мая Манолова, Цветан Цветанов, Христо Иванов, Атанас Атанасов, Валери Симеонов, Веселин Марешки.

И всички те са обзети от нагона на омразата, на ожесточението, всички те не спазват нормите на морала и приличието. За тях е нормално да се държиш в парламента сякаш си на мегдана, да използваш нецензуриран и обиден език и да смяташ, че това ще се забрави. И да правиш коалиция с този, когато си обиждал по най-гнусния начин!

Къде са им платформите? Кой говори за ценности и идеи? Около какви представи се обединяват и какво бъдеще искат за децата си?

Тази нестабилна ситуация в държавата може да изправи след 5 април политическите играчи пред необходимостта от НОВА Кръгла маса, на която да се постигне съгласие за бъдещето на България.