61677 | 14 февр. 2015 | 11:47

Нямаме традиции, нямаме опит, много сме лековерни, захласнато се привързваме към състояния, които не познавахме

Андрей Пантев е роден преди 75 години в кулското село Раковица. След гимназията във Видин завършва история в Софийския университет. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. През периода 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Гост-професор е във Великотърновския университет в продължение на 35 години, в Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС и други висши учебни заведения. Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение „Св. Георги Софийски“. Три мандата е депутат в Народното събрание. Автор е на стотици публикации и на десетки книги.

- С какво историците превъзхождат политиците - като човек от едната и от другата страна по-лесно ли ви е, проф. Пантев?

- Не смятам, че историците превъзхождат политиците. Историците са щастливо племе. Те изследват процес с предизвестен резултат. Защото е много лесно да кажеш какво е било велико, грешно, наивно от удобството на хронологическата дистанция. Изкуството е да предвидиш какво от днешния ни живот ще бъде окачествено като глупост или престъпление. Историците следва само да предупредят какво не трябва да се прави. Защото те преди всичко обясняват. А другото „правене“ е в ръцете на политиците. Често един политически успех се дължи и на скъсването с историческата традиция. Историята може да бъде и лоша учителка.

- А историята може ли да наказва и кога?

- Тя наказва, когато я възпроизвеждат в погрешните й варианти. У нас точно такъв е случаят. Някой да е написал книга „Причини за българските поражения“? Все другите са виновни - това било част от патриотизма. Повтаряме се в маниите. И технологически утехите и международните признания, каквито не липсваха и преди, не може да скрият този рецидив.

- Но какво става в България, професоре? Все сме недоволни, а като че ли сме се примирили със съдбата си, наистина ли е безнадеждно?

- България е преживяла и по-големи драми в миналото, но никога не е била толкова безцветна. Въпреки изобилието на партии, медии и даже книги. Дори бесовете и злодеите й са били тогава по-значими. Въпреки имитираните страсти и филипики тук не става нищо. Никога не е имало толкова мними пророци, спасители и изобретатели на барутни чудеса. Удивително е колко често и задълго на тях им се вярва.

- Значи смятате, че има глад за личности?

- Нашият глад за личности ни прави уязвими спрямо шмекери, които се правят на пророци. Има една песен на Камелия Тодорова: „Когато те търсим, те виждаме, дори да те няма, любов!“ Нещо подобно.

- Кой е виновен?

- Ние, всички ние! Както майка Тереза казваше, че е отговорна за глада, а новият папа, който, изглежда, ще засенчи мнозина предшественици, благородно употреби израза „кой съм аз?!“ в знак на съпричастност, човечност и смирение.

- Изкарахте три мандата на парламентарната банка. От кого дойде предложението към вас да станете депутат?

- Не съм се предлагал никъде и никому. Предложението бе отправено от Георги Първанов, което приех като почит и признание, с които се отнасям и към него. Нека напомня, че станах депутат на 63 години. Не беше изкушение, а потребност да опитам друго. Невинаги този опит се оказа смислен, но си струваше. По-лесно може да стана професор гастрольор с няколко съвместителства, което се доближаваше до депутатската заплата. Моите предположения, че политиката е ситуационна комбина, се потвърдиха.

- Когато решавахте как да натиснете копчето за гласуване кой побеждаваше у вас – историкът, политикът или интелектуалецът?

- Човекът, който ще срещне себеподобни. Обявих се против НАТО, против войната в Ирак, в Афганистан, против признаването на Косово. Бях и срещу демонтиране на нашите ракети, чужди бази в България. Не съм извършил подвиг, но не можех иначе. Без поза и патетика. Но никой от групата не ме упрекна открито заради това.

- А днес също ли така мислите - например за НАТО?

- Продължавам да смятам, че за мен няма причини за съществуването на НАТО. Поне досега не мога да си спомня някаква благородна дейност от страна на този съюз, който все пак не е благотворителна фондация, а военен съюз. Помня,че нейните ракети в Сърбия, бяха украсени с надписите „Честит Великден“.

- Не се съобразявахте винаги с решенията на групата на левицата и гласувахте по съвест. Някой обаче правил ли ви е забележка за това, Станишев как се отнасяше към тези ваши „волности“?

- Съобразявал съм се от лоялност към текущи въпроси, но не и по решения, които определят живота на поколения напред. Нито капка упрек не видях от никого. Идеята за някакви началства и дисциплина не бе демонстрирана поне спрямо мен. Без да се правя на знаменито различие, намирам, че в парламента трябваше да има и хора като мен. Срещал съм пренебрежение, но никога неуважение.

- Днес нещата все още са видими, но какво е да преподаваш история във време на тоталитаризъм, имало ли е вмешателство в работата ви в университета преди 10 ноември 1989-а?

- Искате да разкажа дисидентски геройства? Не, нямам такива, но никога не съм говорил или писал по партийни теми. Естествено, че не съм казвал в 23-та аудитория: „Долу комунизмът!“ Но съм говорил за позитивите и добродетелите в атлантическата история и всеки тогавашен студент ще ви потвърди това. Днес предишните 20 идеологически катедри са ценен ресурс на сини политолози и дори министри. Спомням си, че веднъж употребих думата „необятна“ за американската земя. Студент плахо ме коригира,че необятна е само съветската. На един 3 март днес виден натовец се бе възмутил, че нищо не съм казал за Русия. Тогава не го правех, защото го правеха всички. Чиста суета заради ораторско различие. Не зная някой да е контролирал преди 1989-а какво се говори в аудиторията, а ако е било така, значи е правено много изкусно. Но известните преподаватели в университета не ги правеха партийните бюра, а студентите.

- Имахте ли приятели сред братята си по катедра и перо? Работили сте заедно с именития проф. Николай Генчев - имаше ли гонения или някаква цензура срещу него?

- Той беше талант, погален от ръката или искрата Божия. Като всеки значим човек той трудно правеше разлика между тарикатски ласкатели и истински почитатели. Не мога да си представя онази незабравима среда във факултета без него. С неговите магнетични, почти мистериозни очи той покоряваше всички. Защото бе любимец и на тези, които му завиждаха. Имам чувството обаче, че неговите битки с тоталитаризма, да не говорим за гонения, са силно драматизирани. Понякога бяхме се самозабравили. Всички селски деца, които стъпихме в университета при смяната на системата, си давахме сметка, че ако не беше тази смяна, едва ли ще застанем на университетска катедра. В конкуренция с онези, които с алтъните на бащите си щяха да се завърнат от следване в Берлин, Лондон и Виена. После се упражнявахме в шегички и критики към среда, която в значителна степен бе ни създала.

- Къде ви завари 10 ноември и какво си мислихте тогава?

- Ако искайте, вярвайте, ако искайте, недейте. Но в мрачната вечер на този ден във видинската крайбрежна градина едно възторжено момиче ми каза: „Имаме си нов ръководител.“ Не бях Касандра, но промълвих, че е рано да се каже – условен исторически скептицизъм, произнасян относно Френската революция.

- Защо не се включихте на страната на новите демократични партии след 10 ноември 1989-а, не може да не са ви канили в тях?

- Никой не ме е канил, но никъде не съм се и натискал. Когато видях кои и как осъществяват демократичния процес, се замислих. Този път имах право на избор. Бях шашнат, когато видях американския посланик, когото познавах, на паметния митинг на СДС. Не, не трябваше да се насочваме там, откъдето бягахме. Независимо спрямо кого.

- Все сме недоволни от тоя преход, който отне 25 години от живота ни. Излезе, че нашата демокрация не успя - защо и къде сбъркахме?

- Нямаме традиции, нямаме опит, много сме лековерни, захласнато се привързваме към състояния, които не познавахме. Мислехме, че ако преобърнем стойностите обратно, ще се нареди всичко. Не познавахме Запада и поради забраните на глупавата пропаганда често го идеализирахме. Помня, че като ректор проф. Николай Генчев изрази увереност, че след промените сградата на бившето китайско посолство ще бъде подарена на университета от завърналия се собственик емигрант. Но не стана и днес сградата е труднодостъпен елитарен клуб. Това е общ недостатък, проявявал се неведнъж в нашата история. Един интелигентен писател твърдеше, че Наполеон е българин. Друг пък, че Исус е говорил на кръста на български. Нима половината от българската общественост не приемаше, че Людмила Живкова е световен философ? Колко лесно могат да се появят други - и от миналото, и от настоящето. После се смеем на македонците…

- Коя е причината българските политици да са толкова зависими от чуждите велики сили - преди от СССР, сега от САЩ, от ЕС?

- Колониалната психология - има такъм отколешен израз. Виден възрожденец казваше: „Кой нам кравай в ръце, той нам леля.“ Но лелята я сменяхме с поразителна лекота и настървена преданост. Егалитарните настройки у нас съжителстват с покорството пред силния. Лудването по другите е много по-често срещано явление в нашия исторически живот, отколкото себеусещането за достойнство. Нека напомня, че в центъра на София имаше булеварди на името на Мусолини и Хитлер. После Варна стана град Сталин. Сега сме най-американофилската нация в Югоизточна Европа - констатацията не е моя. Но има и обратен въпрос - дали наистина това, което наричаме Запад, има интерес това, което наричаме Изток, да добрува заедно с тях. Аз се съмнявам. Сега ни трябват политици, които не са чак толкова европеизирани, не са чак толкова доморасли. Трябва симбиоза между двете състояния.

- Кое е онова, което най-много ви дразни в този т.нар. преход? Извърши ли се промяната и каква беше тя?

- Възпроизвеждането на голяма част от предишната номенклатура. Появата на нова вълна на принципа „Ние ще се плюем по митингите, оставете ни да забогатеем, а вие уголемете вашето“. Голяма част от предишния партиен елит се оказа отлично подготвен за пазарната икономика и партийни комбини. А методиката същата – нима днес няма неоконюнктура и неономенклатура? Сменени са съществителните, но подходите остават - наш-ваш. Също като някогашния страх от етикета „буржоазен произход“, днес да наплюеш миналото и да кажеш че си потомък на антикомунисти, е тест за благонадеждност.

- Защо политиците ни не могат да разсъждават в една посока? Какво им пречи?

- Те не биха били такива, ако разсъждават в една посока. Бедата е другаде. Днес няма политика в традиционния й смисъл, защото няма идейни различия. Това е световен проблем. В политиката отиват тройкаджиите от Харвард и Оксфорд, докато отличниците в бизнеса и финансите. У нас думата „политик“ означава непорядъчно богатство. Може и да е така. Но виждаме далеч по-драстични случаи на такива крезовски успехи вън от политиката.

- Професоре, а споделяте ли позицията на властимащите по повод случващото се в Украйна? След края на студената война никога Европа не е била пред такова изпитание.

- Знаете ли, държава и семейство не се провалят отвън. Когато някой каже - този го разведох - това си е самохвалство, човекът си е бил готов преди като уязвимост. Но правото на самоопределение на етнически масиви не може да бъде възпрепятствано от лимузинени срещи и пропагандни шашмалогии. Тези хора вече не могат да живеят заедно. Но е много забавно с тези срещи. Инспирират конфликт, загиват хиляди, после започват изяви и срещи да открият, че мирът е по-добре от войната. Но истинската политика не решава проблемите. Тя ги предотвратява! Това изкуствено престараване да се докараме на Европейския съюз, който още неозначава Европа, предизвиква протоколно одобрение и незримо презрение. Някъде прочетох пожеланието: „Роска, мачкай рашъните.“ Е, има всред наследниците на 13-вековната цивилизация и такива патриоти.