25468 | 7 ян. 2016 | 03:05
Точно преди Нова година в ограничен тираж се появи една книга, която разбулва страшни истини, свързани с отношенията между България и бивша Югославия. Книгата би могла дори да предизвика големи сътресения в някои политически среди, ако има кой да се заеме с това. Днес обаче нещата са различни и едва ли някой има нужда от това да разлайва кучетата.
Книгата се казва „Люблянският процес”, а неин автор е Александър Александров. Българинът е лежал почти девет години в югославски затвори. Обвиненията към него са тежки – шпионаж, държавен тероризъм и пропаганда, а последвалата присъда е 12 години затвор.
През 1996-а, четири години след завръщането си в България, той написва тази книга. Пише я в дебела тетрадка голям формат на ръка. Почти 19 години той търси къде да предложи тази книга, не намира издателства, които да имат желание да я пуснат на пазара. Това той си обяснява и с друго – времето не е подходящо за излизането на такива спомени. И когато вече почти се отказва, се появява издателство „Световит” на Огнян Младенов, което решава да издаде „Люблянският процес”. Процесът започва в столицата на днешна Словения на 16 февруари 1984 г. и завършва на 22 октомври същата година. На него са осъдени петима българи и четирима югославяни, а обвиненията към тях са тежки – тероризъм, военен шпионаж и пропаганда.
На 260 страници авторът е описал цялото Дело „I К 91 / 84”, т.е. всичко, което е преживял, адът, през който е преминал. Корицата на книгата е показателна – отпред зад решетки е югославското знаме с червена петолъчка и шмайзер върху него, а отзад – пак решетки, а зад тях гербът на Народна Република България. И миниатюрна снимчица на политическия затворник Ал. Александров. „За живелите в онези не толкова далечни години, това е достатъчно, за да разберат за какво става дума”, казва Сашо. – А по-младите, ако се интересуват, ще трябва доста да се поровят и повече да почетат”.
Книгата завършва с края на процеса и анонс за следващо продължение „Моите затвори”.
***
Историята на Александров
Има истории, които заслужават да бъдат разказани. Тази на Александър Александров е малко известна и е като злокобен филм за Студената война. Преди да преживее ада зад решетките, българинът изкарвал прехраната си в бивша Югославия от 1971 г. като музикант. Женен е за югославянка, но през 1983-а го гонят за 5 години оттам заради забавена регистрация. Това е само формален повод, а истинската причина е кампания срещу живеещите българи там. След няколко месеца на своя глава той се връща, но с цял оркестър.
Заради интриги в състава - единият от музикантите (от ромски произход) го наклеветил пред тамошните власти, че е шпионин, на 16 януари 1984 г. 38-годишният тогава българин е арестуван в лунапарка на град Сплит. Последвали няколко дни безконечни разпити по 22, дори по 33 часа. Без сън и без храна. След секретен процес по осъждат на 12 години затвор, от които излежава точно 8 г. и 9 месеца. Преминава през няколко затвора – единият е общинският в Любляна, където му съобщили, че ще бъде изправен пред Военен съд, защото са стигнали до заключението, че е... военен кадрови разузнавач. Следват 8 затвори в Словения и Сърбия.
От музикант китарист изведнъж се оказва шпионин. Минава през всички репресии – побоища до безсъзнание, употреба на психоторопни вещества, дори опит за подкупване. Освен паспорт и обещание да се върне при съпругата си, Александров получава и доста примамливо предложение – 1 милион долара в куфарче. При едно единствено условие – да каже каква е била задачата му от страна на българските служби. Отказва.
Българинът получава амнистия и присъдата му е намалена с 3 години. На 15 октомври 1992 г. е освободен. Оттогава е правил многократни опити да информира българските власти и да получи реабилитация, а годините, прекарани в затвора, да му послужат за пенсия. И успява – Словения му отпуска пенсия.
Задържането и осъждането на Александър Александров става във времето, когато най-агресивните сили в СФРЮ (Социалистическа федеративна република Югославия) провеждат антибългарска пропаганда, с която да се докаже, че България е терористична страна и поддържа международния и държавен тероризъм. Това е точно времето, в което се вихри историята със Сергей Антонов и папата.
***
- Сашо, как се стигна до този процес извън фактите, свързани с теб? Тогава и двете държави – България и Югославия са в един политически блок, но тази политическа игра все от някъде започва, не е ли така?
- Абсолютно си права. Аз като един произведен от тях терорист, както ме обвиниха, разбрах доста неща. Всъщност през 1979 г. дали нашите сами или под давление на някой друг започват политическа игра с югославяните. И тя се изразява в следното: затварят техен бивш служител от службите за сигурност от Струмица – казва се Михаил Кушевски и веднага югославяните отговарят с реципрочни мерки – правят същото с 33-ма българи на монтирани процеси от 1979-а до 1984-а. Оказва се, че моят процес – Люблянският, е последен.
Лошото беше в това, че имаше преднамереност у двама души от словенската държавна сигурност, които желаеха по всякакъв начин аз да бъда кадрови военен разузнавач. По такъв начин те щяха да отговорят на българите за затварянето на техния кадрови разузнавач.
- И какво откриха?
- Оказа се, че това е колос на глинени крака, защото просто не бях такъв. Как се подлъгаха, кой успя да ги убеди – това никой не знае. Но в крайна сметка, държавата им направи проверка и като се оказа, че не съм такъв, ме освободи от отговорност.
- Защо?
- Защото да предадат делото в такъв вид на България и да кажат, че съм кадрови разузнавач, те веднага щяха да получат контраудар. Това дело щеше да замине за Москва.
- Но някой е трябвало да има интерес това да е така?
- Разбира се. И го разбрах по-късно. Интерес от задържането ми в Любляна и да се окаже, че съм кадрови военен разунавач, е имал един човек на име Петър Цветинович. Той излъга цялата тяхна Държавна сигурност, че съм такъв, без да се съобрази с факта, че такива на територията на Югославия нямаше до 1989-а по простата причина, че руснаците ни даваха всичко наготово. И нямаше нужда да се върши такава дейност.
Като свърши процеса, югославското държавно ръководство виждайки накъде водят нещата, заповяда анкетиране на случая. И след една година като нямаше доказателства – а тях ги интересуваше само дали съм разузнавач, анулираха процеса и ме освободиха от отговорност.
Без доказателства съдът се видя в чудо как да издаде присъда. Играеха на монтиран процес. Смятайки, че аз съм истински шпионин, те фактически играеха против България. Но това им беше грешката.
- Как става така, че от музикант ти – Александър, се превръщаш в шпионин? Хората не те познават и ако прочетат книгата ти, биха се учудили на познанията ти в областта на политиката. Биха си задали някои въпроси и след като научат коя е баба ти.
- Да, в рода ми има известни хора – моята баба Йорданка Попова е една от най-близките съратнички на Георги Димитров през годините. Двамата ги запознава първата му съпруга Любица Ивошевич, с която са били приятелки от Учителския институт в Шумен .
Баба е най-малката сестра на ген. Добри Попов, баща на известната ни писателка Фани Попова-Мутафова. Между другото генералът е бил капитан, когато е участвал в обсадата на Одрин (1912-1913) и е познат като човека, създал огнения вал – нов стратегически начин на воюване в онова време.
Бях 14-годишен, когато баба ми обичаше да ми разказва много спомени.
Баба Йорданка беше полупарализирана от побоите в полицията, от много напрежение и работа за партията. Преди 9 септември комунистическата идея е била много разпространена и почти цялата интелигенция я е приемала. Тя ми е разказвала за плановете на Тито и Димитров още, когато те не са били държавни ръководители.
Знаех нещо много важно, посветен в него от баба ми – че никога Тито няма да се откаже от намеренията си спрямо България. Въпрос на характер.
- Да се върнем на процеса. Как прие такова тежко обвинение, че си военен кадрови разузнавач?
- Това беше най-безумното нещо, което чувах в живота си. Бях музикант и изведнъж се оказах... шпионин. Казах им, че това е пълна глупост.
Дните минаваха и от разговорите, които провеждаха с мен техни военни контраразузнавачи и хора от цивилното им разузнаване, разбрах, че са ме набелязали, за да направят широкоформатен процес по предварителна разработка.
Трябвало им е някой и са избрали мен. Тук обаче им е грешката - те просто нямаха и представа колко информиран човек съм и колко неща зная.
- Разкажи как протече самия процес?
- Много тежко, той беше таен и абсолютно секретен -гледаше се при закрити врата. Всеки от присъстващите подписваше клетвена декларация, дори машинописките, че няма да говори. Адвокатът ми Раде Майсторович беше сърбин, воннно лице. От януари до април бях обвинен сам и нищо не се получаваше.
Но когато започнаха да се появяват и останалите съобвинени - още четирима българи и четирима югославяни, стана страшно. Впоследствие разбрах на какъв натиск са били подлагани те, за да се съгласят на сътрудничество против мен.
Вече трябваше да отстоявам всички обвинения. Ако не потвърдех това, в което те ме обвиняваха, започваха много тежки репресии. Следствието бе завършено и процесът започна - от 10 септември до 22 октомври, и бе срещу 9 човека.
- Не потърси ли помощ от нашето посолство, от консула?
- Разбира се, веднага след като бях задържан. Посолството ни е било информирано, правили са постъпки да се срещнат с мен, но не им е било разрешавано.
- През цялото време си бил във военния арест, как се държаха с теб, опити за манипулация или за промяна на показания имаше ли?
- Многократно. Системата за сигурност е особена - не се прилага само насилие. Има и убеждение, закани, опит за подкупване - ще ти дадем паспорт и работа, ще заживееш с жена си - това бяха основните им методи.
- Какви форми на насилие прилагаха?
- Най-различни, но те продължиха не само в ареста, а и в затвора. Бил съм в безсъзнание три пъти, пребивали са ме от бой, връзвали са ме, няколко пъти се опитаха да ме държат без сън - първо 22 часа, 33 часа, после 3 дни и накрая цели шест денонощия.
Това е ужасно, когато не спиш, краката ти се подуват много и е адски болезнено. Човек стои прав и ако тръгне да заспива, започва бой.
Не ме разбирайте погрешно, но такива методи са прилагани от нацистите в концлагера Дахау. Изпитвали са колко време човек може да изкара без сън. Изследния сочат, че на 10-ия ден вече полудяваш и се умира.
- А психотропни вещества използвали ли са върху теб, за да признаеш, че си разузнавач?
- Употребявани са. Беше ми сложена инжекция скополамин - това е т.нар. серум на истината. С нея се връща меморията (спомена) назад, но нищо не можаха да постигнат.
- С какво те подкупваха, освен с обещания?
- За да кажа каква ми е била задачата, ми предложиха 1 млн. долара в кожено куфарче. Два дни преди това ми казаха, че паспортът ми е готов, трябва само снимка да си сложа. Та като дойде с куфарчето, ми казаха да го отворя - вътре беше пълно с пачки долари от по 100 долара, а отдолу се оказа, че има и по 500.
- И защо не взе парите?
- Възпитаван съм в семейство, където патриотизмът винаги е бил на първо място. Никога не бих предал родината си. Политическата ми култура е много голяма, те не прецениха това и тук беше грешката им.
- Това, което разказваш, не е за вярване. Та нали България и Югославия бяха в един политически блок, защо е трябвало да действат така?
- Отношенията България-Югословия в този период не бяха никак добросъседски. Целта им е била да вербуват хора, които да работят за тях или да удрят по имиджа на България. Тогава имаше разногласия между държавното ръководство на Югославия, военните и тяхната ДС. Нещата хич не вървяха.
Военните имаха строго определена задача, но държавата не желаеше да постъпва така. Дни преди да умре Тито е оставил нещо като политическо завещание как да се ръководи държавата, но военните не го спазиха.
Те търсеха военен конфликт, за да запазят целостта на Югославия. Още тогава през 80-те г. държавата им се разпадаше, тя се пукаше по февовете на отделните републики и военните искаха да го предотвратят.
- Но България каква връзка има с това?
- Ние винаги сме имали несъгласие с тях по някои въпроси за световния тероризъм. Спомнете си процеса срещу Сергей Антонов в Рим, който бе по същото време. Ако бях признал обвиненията срещу мен в тероризъм, щеше да падне и Антонов.
- За такива обвинения не е ли малка такава присъда от почти 12 години затвор?
- Разбира се, за такива престъпления би трябвало да ми издадат поне няколко смъртни присъди. Когато я чух, се изсмях и казах на съдията: Другарю подполковник, вие направихте най-голямата политическа грешка, обвинихте Съветския съюз вместо да обвините мен.
Знаете, че тогава Съветския съюз решаваше всичко и казваше какво да се прави, политиката ни беше абсолютно подчинена на Съветите. Да обвиниш България бе все едно да обвиниш СССР. Това дори САЩ не си го позволиха.
- Как и кога те пуснаха от затвора?
- Дадоха ми амнистия от 3 г. и 3 месеца и вместо 12 г. лежах в затвора 8,9 г. Пуснаха ме на 15 октомври 1992 г. Закараха ме с конвой до границата от двама командоси по тайни планински пътеки до Брегово. След мен е бил българският консул Лазар Димов, който ме осигуряваше по друга линия.
На 30 септември той ме посети в затвора и успях да му дам листче, че ще ме пуснат. Той всъщност направи всичко възможно, за да ме освободят и водеше тежка борба. Тогавашните наши официални служби положиха големи усилия.
Димов ме е докарал всъщност до вратата на къщата ми. От семейството ми беше жива само майка ми - тя почина 20 дни, след като си дойдох. Беше тежко болна и просто ме изчака да се прибера.
- В книгата си за процеса ти правиш много любопитни изводи и заключения, а това което пишеш за отношенията между България и Югославия, е ценно и от историческа гледна точка. Ти още в началото загатваш за това колко е трудно да се разбере характера на южните славяни.
- И това е вярно! Характерът на южните славяни е описан още от в древността от различни автори. В X век Константин VII Порфирогенит – византийски император, в своя труд „Ил Империум” загатва за него: „Племената на славянския народ толкова се мразят, че непрекъснато се бият”.
Този факт се наблюдава и през XX век. Войната между републиките в бивша Югославия е красноречиво доказателство. Най-невероятният парадокс е, че довчера биещите се южнославянски племена моментално забравят всичко и се съюзяват, когато нарочат общ неприятел, след което пак започват старата игра. Тези аномалии са били познати на византийските, а по-късно и на българските владетели. Всички историко-политически ходове на България са се базирали върху промяната на настроенията на югозапад от страната.
Мобилна верси
RSS
