16582 | 23 ноем. 2015 | 12:17
Поетът с китара Гриша Трифонов си отиде от този свят след тежко заболяване, съобщиха негови близки за „Хоризонт“. Бардът бе основоположник на ежегодните сбирки на поетите с китари "Поетични струни" в Харманли. Водещ на телевизионното предаване за поети с китари "От трета страна". Пишеше текстове и музика за редица известни български изпълнители и групи.
През 2006 г. издаде албум с негови изпълнения "Главната улица".
Носител на националните литературни награди "Южна пролет", "Георги Братанов", "Изворът на Белоногата", "Златен ланец" (2007). Автор и изпълнител на много песни по стихове на популярни български поети. Носител на големите награди за песен, присъдени от професионалното жури и от публиката на конкурса "Бургас и морето" (2001).
Гриша Трифонов беше един от най-любимите поети с китара в България. Преди него в края на 2011-а инфаркт покоси друг любимец Пламен Ставрев.
Гриша Трифонов е роден на 20.09.1955 г. в гр. Харманли. Автор е на шест книги - поезия и проза: "Докато проговори камъкът" (1987), "Градовете, където не сме" (1999; 2004), "Съботни мемоари" (2000), "Есени" (2001), "По есенните улици на лятото" (2005), "Jyжне двери" (2007, на сръбски), "Югоизточната порта" (2009). Носител на националните литературни награди "Южна пролет", "Георги Братанов", "Изворът на Белоногата", "Златен ланец" (2007). Автор и изпълнител на много песни по стихове на популярни български поети. Издал е музикален албум - "Главната улица" (2006). Носител е на големите награди за песен, присъдени от професионалното жури и от публиката на конкурса "Бургас и морето" (2001).
Ето някои от поетичните откровения на барда Гриша Трифонов
Какво си казваме на чаша вино с гробаря и общинския кучкар
Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си
и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други -
все безсмъртни -
паразити.
Понеже е дошъл студът.
Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.
И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите -
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.
Те къде са?
Така е, отговаря му гробарят.
Аз пък, щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече -
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.
И млъкват двамата.
И аз мълча.
Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове -
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как - жълти - две по две
се топлят детски страхчета...
И как на всичките очите са големи.
Припомням си как се събуждат:
с агорафобия - водачът на тълпите,
с клаустрофобия - миньорът,
с аерофобия -
водачът на алпийски експедиции.
И не разбират откъде им е дошло.
Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”
А може би - бездомните ни ярости?
А може би
бездомната ни радост.
* * *
Тя има срамежливи устни
Тя има срамежливи устни.
Тя има
срамежливи устни,
а не срамни.
Понеже няма
нищо срамно
в идеята на Бог за нея
и малкото
останал свят наоколо.
Но няма как
да сме в един живот.
Аз мога
два пъти да я целуна
по усмивката,
а тя - веднъж да ме погали
по смъртта.
И толкоз.
И няма време.
И го няма времето.
Елегия за гара Карнобат
На Камелия Кондова
Единствено през гара Карнобат
минаваше тогава
пътят за Морето.
Ала ония карнобати бяха други.
Други.
Там пристигаха
в зори локомотивите
като ефрейтори,
въздъхваха дълбоко
и заспиваха.
На трийсет километра от морето.
Или поне притваряха клепачи,
а бяла пара тихо се процеждаше
през многобройните пробойни
на техните души чугунени.
Заслужен беше краткият им отдих -
нали доведоха колоната
от Пловдив, Варна, гара Комунари...
чак до тука.
Сега да съмва колкото си ще.
Сега да идват ЖП-гълъбите мазни,
да носят в човките си блага вест:
"Отвори
гаровата
баничарница!!!"
Но тихо, тихо,
черни ескадрили!
Да не събудите ефрейторите
полуживи!..
Тях ги събуждат
морските им братовчеди
със своите безжалостни сирени,
когато тръгват към Новоросийск.
Към Дарданелите
и Гибралтар,
Добра Надежда.
От Карнобат им отговаряха локомотивите!
От Карнобат им отговаряха
локомотивите!
(И аз.
Но колко глас съм имал в Седемдесетте,
че да сбера в едно локомотив и кораб?)
Един от всички
все пак стигаше в Бургас,
на крачка от заветното пристанище.
На крачица!
И натоварил черни като него хора,
поемаше назад -
към Карнобат.
За да ме вземе:
няма лято,
в което да съм стигал до Морето.
Оттам -
през югоизточната суша -
към Пловдив,
гара Комунари,
Харманли...
Към зимния копнеж
по карнобатите.
Мобилна верси
RSS
