20184 | 4 юли 2015 | 13:00

Мило е, когато демонстрират уважението и любов­та си към теб, особено когато има повод

- Румене, помниш ли как попадна в „Господари на ефира“?

- За мен по-странно беше как изобщо са ме забелязали. Може би един от предишните изпълнителни продуценти на предаването Косьо Хаджипанзов, който редовно идваше с дъщеря си на постановките в Кукления театър, направи първата връзка. Покрай една българо-италианска продукция познавах и Магърдич Халваджиян. Спомням си, че ме извикаха на среща с продуцента на „Господарите“ Джуди Халваджиян и проведохме кратък разговор, в който обаче по едно време настъпи неловка пауза. Видях, че няма какво повече да си кажем, и му предложих да не се измъчваме повече и просто да си тръгна. Тогава пък той се оживи и разговорът взе, че потръгна. На тях това им направило добро впечатление и по-късно ми се обадиха с предложението да заснемем няколко предавания. Първият ми партньор беше Вальо Танев, направихме една репетиция и нещата започнаха.

- Тогава усети ли, че това е нещо, което ще заема голяма част от живота ти?

- Аз много харесвах предаването и за началото си спомням по-скоро притесненията доколко ще се справя с тази задача. Основният ми проблем беше това пусто кю (машината, от която се четат текстовете). Това е нещо, на което няма кой да те научи, става само с времето. Но начинът, по който екипът се отнасяше с мен, беше много мил, веднага ги обикнах и така е вече цели седем години.

- Кой е най-щастливият ти момент, откакто работиш там?

- Много са. Мило е, когато демонстрират уважението и любов­та си към теб, особено когато има повод. За рождените ни дни по време на предаването винаги измислят приятни изненади - приготвят хубава торта или отварят шампанско, правят колажи от твои хубави гафове и винаги е много трогващо. И въпреки че знаеш, че има вероятност нещо подобно да се случи, те винаги го правят в неочакван момент и успяват да те изненадат.

- Ти всъщност си куклен актьор. След толкова години в Кукления театър откриваш ли още магия в детските постановки?

- Задължително. Но ние напоследък правим и доста постановки, които не са насочени директно към най-малките. Представленията на Катя Петрова като „Бурята“ или „Приказка за скитника крал“ също ми доставят огромно удоволствие. „Пинокио забранен за деца“ пък е с уникална сценография. В Полша с него взех наградата за мъжка роля, което си е признание, имайки предвид, че имаше актьори от целия свят.

Но аз харесвам приказките. Като малък много обичах да чета истории за смели принцове. Обожавах и древногръцката митология, Тезей ми беше любим с подвизите, които извършваше. Гледам анимация. Скоро открих Хаяо Миядзаки като автор, уникално добър, различен от всички останали. Напоследък като излезе нещо ново, с дъщеря ми задължително отиваме да го гледаме.

- Разкажи ми за твоите родители. Майка ти е била преподавателка. На какво те научи?

- Тя беше педагожка в детска градина. В Благоевград и досега е име в професията. Не знам на какво ме е научила, защото като си дете, общо взето отричаш съветите на по-големите от теб. Но аз бях тийнейджър, когато загубих баща си, и майка ми беше и майка, и татко. Въпреки труднос­тите тя успяваше да се справи с всичко. И винаги с действията си ми е показвала кое как трябва да се прави, без да размахва нравоучително с пръст.

- Сигурно тежко си преживял загубата на баща си.

- Да, още повече че когато той почина, аз бях в София с един самодеен състав. И когато се прибрах и на гарата видях по-големия си брат заедно с едно наше приятелско семейство, веднага усетих, че нещо не е наред. След тази случка аз просто потънах. Затворих се напълно и не мръднах от къщи в продължение на няколко дни. Приятелите ми звъняха непрекъснато, докато най-накрая изляза. Абе, семейството, родителите, знаем, че са даденост. Но приятелите са нещо уникално! Всички се държаха като един - с нищо не прекалиха, нищо не ме и попитаха. Просто в деня, когато се видях с тях, отидохме на нашето място зад Младежкия дом, където пушехме цигари, всички стояха с мен и не правихме нищо. Но това, че ей така, бях с тях, много ме подкрепи. И чак тогава заплаках. Преди това отказвах да приема случилото се, но веднъж като заплаках, просто не можех да спра.

- С какво ще го запомниш, той е бил психиатър по професия...

- Той беше човек с принципи. Много държеше на честността, доверието, мъжката дума и винаги ходеше с риза и костюм. Въпреки социализма, през който живя, така и не прие да стане член на партията, но всички лидери, които имаха някакви проблеми в семействата си, се обръщаха единствено към него. Често пътуваше и до София. Навремето имаше един много популярен случай за масовите убийци Симо Камето и Жоро Павето. Единият беше съден в София, другият - в Благоевград. И съдебен психиатър беше баща ми. Майка ми е разказвала, че около нас дори е имало кола, която патрулирала, защото в крайна сметка той е бил последният човек, от когото зависела присъдата. Странни неща. Страст му беше оперното изкуство и досега като чуя определена ария, която ми е изпълнявал, се сещам за него и се вълнувам. Пееше само на мен, не обичаше да го прави пред всички. Сигурно любовта му към операта е била и една от причините да кръстят по-големия ми брат Антонио и аз много се сърдех защо за мен са избрали толкова обикновено име - Румен, а на брат ми е толкова готино.

- Вярно ли е, че Антонио помага със смехотерапия на деца с онкологични заболявания?

- Той също е актьор, играе в драматичния театър във Варна. Завърши заедно с Мая Новоселска, Кръстьо Лафазанов, Теди Москов. Бяха много силен клас, а смехотерапията му беше допълнително занимание. Беше избрал да е клоун, който с балони обикаляше стаите из болницата и разсейваше децата. Родителите, които дълго време не бяха виждали малките да се смеят, също бяха щастливи. Страшното беше, когато един ден отиде и едно от децата го нямаше. Тогава реши, че иска да е по-наясно с душата на човека, и тръгна по стъпките на баща ми. Записа психология, завърши я, но тази материя наистина е много сложна. Татко винаги е казвал, че съвременната наука може да лекува почти всичко, но психиката на човека е необятна и трябва да се отнасяме много внимателно с нея. И излезе прав. А стресът в този живот е невероятен.

- Значи само първият ти брат е взел професията на баща ви?

- Да, това е доктор Угрински и е гинеколог. Той беше и човекът, който изроди дъщеря ни Анита. Аз разбрах за неговото съществуване чак докато бях студент в НАТФИЗ, въпреки че той и Антонио са поддържали връзка помежду си. Представи си как се почувствах, след като разбрах, че не са ми го казали. Той е от кратък брак на баща ми, преди да се ожени за майка. В мига, в който научих за него, веднага отидох да го видя, реших, че не мога да чакам официална среща на фамилията. Точно в този момент пък той си беше счупил крака и лежеше в „Пирогов“. Влязох в стаята и единственото, което му казах, беше „Здравей, батко“, а той много се разчувства. Сега обичаме да се събираме. На рождените му дни си правим невероятни вечери. Като нямаме време да се видим, се чуваме по телефона, той обича да ме бъзика за адреналинките - нали знаеш, лекарите са малко цинични. Абе, много е готин, щастлив съм, че го познавам, освен това е много добър специалист.

- Дъщеря ти Анита на колко години е вече?

- На 11, сега завърши пети клас. Голяма любов сме с нея. Това, да имаш дъщеря, е нещо уникално! Сега навлиза във възрастта, когато започват да бушуват хормоните и ще е нещо страшно. Аз вече преживях няколко нейни любови и раздели. Викам си - абе, толкова ли съм задръстен, не трябва ли по-късно да се случват тези неща. Но хубавото й е, че си казва всичко. Лошото е, че няма училище за родители. В това растеш сам.

- Дълго време си живял с Биляна, преди да се ожените. Помниш ли как й направи предложение за брак?

- Как да ти кажа, то беше логично, защото ние бяхме гаджета близо осем години. В един момент тя забременя и всичко се случи естествено. Но жена ми споменава, че не съм от най-романтичните. Макар че с възраст­та започвам да се вълнувам от филми, които преди изобщо не са ми правели впечатление. Все пак, преди да се оженим, имахме мили моменти. Аз постоянно я изпращах и седяхме до късно на пейката пред нейния дом - не можем да се разделим. Тя се гушкаше в мен и все имахме какво да си кажем. После живеехме на едно таванче, метър на два, където също бяхме много щастливи. Дори когато впоследствие баща й ни даде апартамента, където живеем, малко се стресирахме. Предишното ни място беше по-мъничко, уютно, все бяхме близко един до друг.

- Видяхме какъв невероятен кулинар си в „Черешката на тортата“. Имаш ли и други страсти?

- Много се интересувам от животни, и то още от малък. Вкъщи бях пълен с книжки за тях. За всяко едно животно от подводния свят в джунглите знаех колко живее, какви навици има, по колко ражда. После започнах да чета и подобна художествена литература по действителни случаи. Вкъщи пък винаги е имало животни, сега сме с две. Една червенобуза водна костенурка и котето Споти - шотландска клепоуха. Тя попадна случайно при нас. Весела, сестрата на Биби, я взела от зоомагазин. В мига, в който ни я донесоха, тя се намърда в мен и три дни не се отдели! При никого не искаше да ходи, с едни опулени очи, клепнали уши - като лемур. И до ден днешен седна ли някъде, веднага скача в скута ми и се върти, върти, докато го намести това дупе. Държи се като куче. Чака ни на вратата, като се връщаме вечер, уникална е.

- На кого оставяте животните, като ходите на почивки в чужбина?

- Най-голямата сестра на жена ми - Катерина, има ключ от къщи и се грижи за тях. Ние обичахме да почиваме и в България, но за съжаление тук вече е кошмарно. У нас е лудница и екшън. А сега си имаме едно любимо място на Тасос - една полянка ме дели от пясъка и морето. Излизаш по джапанки, изпиваш един сок, закусваш и си вече на плажа. Вечер таверната работи за нас. Страхотно е.

- Кое е мястото в чужбина, което най-много те е впечат­лило?

- Първото ми пътуване в чужбина беше до Германия като студент - изпитвах невероятно вълнение. Ами Китай! Нищо общо с европейската култура. Те са толкова много, че със сигурност ще съществуват вечно. Дори да са некадърни, техният принцип е: правят - грешат; правят - грешат, и така, докато накрая постигнат суперкачествен продукт. Но там се сблъсках с абсолютна неграмотност. В Пекин почти никой не говореше английски, дори в самия хотел. Не можах да си намеря човек, който да ми помогне да си обменя пари, да разбере какво искам като за начало. Те ми говорят, аз не ги разбирам, те ми викат - чакай, спокойно! Идва друг човек, който започва да ми говори по-бавно и си мисли, че този път ще го разбера. Такива са! Ходихме в Забранения град, където е сниман „Последният император“. Уникално място - всичко вътре е ювелирно направено, да се чудиш как е създадено от човешка ръка. Заведоха ни и на Великата китайска стена, която са строили само срещу купичка ориз. Абе, това е държава, която ще пребъде. Но пътуванията страшно зареждат. Човек трябва поне два пъти годишно да съумява някак да си ги позволи, защото да видиш нещо с очите си, наистина е уникално.

Лексикон

Настоящ спорт:

Бокс

Любим тв канал:

NatGio Wild - уникални кадри и невероятни истории. Научавам за нови животни, които изобщо не съм вярвал, че съществуват.

Любим актьор:

Де Ниро е класика

Предпочитана кухня:

Италианската, с която вървят любимите ми босилек и чесън

Радио:

Джаз ФМ

Певица:

Бьорг