22127 | 11 май 2015 | 12:43

Авторът на „1984“ е един от най-великите изобличители на тоталитарните системи

В един поразителен откъс от ранните си текстове Джордж Оруел сравнява антикварната книжарница отвътре с гробница от пудинг. Книгите са многоцветни, вертикално разположени тухли, към които героят (книжарят, разбира се) изпитва силна ненавист - най-вече към романите. „Ужасно е да си помислиш как цялата тази лепкава, недомислена глупост е събрана на едно място... Лоясал пудинг“, казва той. Макар и извадени от контекста, и в тези думи на Оруел личи нещо важно и често убягващо: склонността му към особен вид отвращение. През 1936 г., когато са писани редовете, той вече е познавал отблизо човешката мизерия: живял е няколко години в приют за бедни, работил е като мияч на чинии в парижки ресторант, но не това е същественото. Защото в спомените си от ученическия период в Бенгалска Индия (всъщност Британска) има изречения като това: „Не мога да си спомня за дните, прекарани в училище, без онзи противен и зловонен полъх, ужасна смес от миризма на мръсни чорапи, кирливи пешкири, воня...“

За повечето читатели е ясно, че Джордж Оруел няма нищо общо с онези гладки интелектуалци, чиито пръсти предпочитат досега с мрамор, абанос, сребро или коприна, отколкото с дръжката на миньорската лопата. Става дума за друго: за неговото фино, болезнено чувство за несправедливостта. За чудовищната, световна низост - особено противна през XX век, която Оруел изобличава с почти всеки ред от книгите си. Този писател има невероятната способност да отделя обществената нечистотия от човека, да я назовава и отрича - и то в името на самия човек.

В романите и статиите му неговото отвращение сякаш е метафора: да се гнусиш, означава да ревнуваш отсъстващата, възможна чистота. А също и да браниш с последни сили интимното, в което нечистият „обществен звяр“ (според понятието на Платон) иска да се настани.

Блестящите му есета, „Фермата на животните“ и най-вече антиутопията „1984“ превръщат Джордж Оруел в една от емблемите в литературата на миналия век. Понятия като Големия брат и Министерство на истината вече са част от новата митология на човечеството, а прасечовеците (или човекопрасетата), които извършват революция в щаба на своята кочина - класическа гротеска на тоталитаризма. Велик публицист и недотам велик писател, казват някои. Нека оставим това на литературните хора.

Джордж Оруел се ражда в Мотихари, Индия - тогава английска колония, на 25 юни 1903 г. като Ерик Артър Блеър. Баща му работи в отдела за опиум в индийската администрация, но той почти няма да вижда сина си през детството му. Година след раждането му Ерик, майка му Ида и една от двете му сестри се завръщат в Оксфордшир, Англия. Бъдещият Оруел расте в женски ръце. Биографите са категорични, че още от малък се проявява като саможиво, особено дете, което се интересува от поезия и мечтае за славата на велик автор. „Веднъж, докато бяхме в градината, видяхме Ерик, от когото се виждаха само обувките, защото стоеше на глава, разказва Джасинта Будикъм - съседско дете, близка приятелка на Оруел. - Попитах го защо е в това положение.“ „Човек вижда повече неща, когато е върху главата си, отколкото когато е изправен“, отвръща младият господин Блеър.

Малко преди да навърши 14, Ерик постъпва в най-престижното училище на Англия - колежа „Итън“. Самотни, особняшки години, в които нито може да поддържа добри отношения със съучениците, нито е достатъчно силен физически, за да участва в момчешки сбивания или някакъв спорт. Оруел не се интересува особено от учебните дисциплини, посещава с неохота часовете и докато негови връстници от „Итън“ постъпват в Кеймбридж, той

мечтае да се върне на Изток

И мечтата му се сбъдва - както в повечето случаи, само за разочарование. Ерик Блеър постъпва в полицейските части на Бирма, но съвсем скоро от сантименталните му представи да служи остава само огорчението. Младият полицай ненавижда колегите си, техните разбирания, начина им на живот. Пие доста уиски. А в присъствието на сънародниците си по тези далечни земи вече вижда алчността на Британската империя, нейното желание за власт. Едно от нещата, които го отвращават най-много обаче, е честото прилагане на смъртното наказание чрез обесване (понякога по три пъти на ден).

„Странно е, че до този момент не си давах сметка какво означава да унищожиш здрав, съзнателен човек. Когато видях как затворникът отстъпи встрани, за да избегне локвата, всичко ми стана кристално ясно. Колко ужасно погрешно е да прекъснеш нечий живот, когато е в разцвета си. Този човек не умираше, беше жив като нас, всички органи в тялото му функционираха; той и ние бяхме група хора, които вървяха заедно, които виждаха, чуваха, чувстваха, разбираха един и същи свят, а след две минути щеше да се случи нещо необратимо и един от нас щеше да угасне“, пише в „Обесването“ Джордж Оруел.

Вътрешният му бунт срещу лъжата на обществения ред, срещу цялата световна политика става все по-силен. Оруел сяда на бюрото си в 9 ч. сутринта, пише неизменно до 12, след което захвърля всичко и отива да изпие една бира. „Нямаше значение какво пише, стига да пише“, казва един от съвременниците му. През 1927 г. големият автор се разболява от възпаление на бронхите и получава отпуск. Това е чудесен повод да напусне Бирма, никога не се завръща там отново. Следват мъчителни години за 24-годишния Оруел: скитничество и бедност, но за мършавия, висок, опърпан мъж това е най-вече период на изследване - на опознаване на човешката природа и мизерното съществуване, което може да застигне всеки от нас във всеки един момент - колкото и да не ни се вярва, колкото и да се страхуваме. През тези години авторът на „1984“ си избира и псевдонима: някак вяло, случайно, защото, когато предлага ръкописа „На дъното в Париж и Лондон“, се колебае между още два. И понеже Ерик Блеър обича да се разхожда дълго в мочурищата и дивата природа, а любимо негово място е река Оруел, кръщава себе си така, както ще остане в историята - Джордж Оруел.

Следват три години в нощни приюти за бездомни в Лондон, а през 1928-а живее почти по същия начин в Париж, като се опитва да се изхранва с писане. Предлага текстовете си в списания и вестници без особен резултат. Става

мияч на чинии

в парижки хотел. Мизерна заплата. Да, френските ресторанти са прочути по цял свят, но ако човек е чел внимателно Оруел, става подозрителен.

„Беше забавно да гледаш мръсното миялно помещение и да съзнаваш, че само една двойна врата ни дели от ресторанта. Там стояха клиентите в целия си блясък: снежнобели покривки, вази с цветя, огледала и позлатени корнизи с херувимчета. А тук, само на няколко крачки, ние тънехме в отвратителна мръсотия“, пише Джордж Оруел. Потни готвачи с кирливи ризи, които бъркат сметаната с мръсни пръсти: детайл, който едва ли би убегнал от чувствителните рецептори на писателя. Именно тогава издава „На дъното в Париж и Лондон“, но книгата не му носи нито пари, нито слава.

Странно как почти винаги откриваме подобни бедняшки периоди в биографии­те на доста писатели, но те не ни звучат като лутане и безизходица. Това е измамно - от наша, ретроспективна гледна точка. Лесно е по най-клиширан модел да възприемем мръсните нощи в бордеите като период от израстването на артиста, необходим данък с метафизичен при­вкус, който те трябва да изплатят заради заякването на своя талант. Но ние забравяме, че неуспехът, скръбта, дори самоубийството дебнат, стържат, драскат, напомнят за себе си от всяко ъгълче на тъмнината. Оруел няма пари да се ожени. И започва да пише нова книга, за да се венчае със студентката Ейлин, която е срещнал в една литературна компания.

„Пътят към Уиганския вълнолом“ е първата най-успешна книга на Джордж Оруел, целият тираж от 40 хил. бройки е изчерпан. Текстът отразява живота на работническата класа в Северна Англия и поразява с неподправената си картина (или снимка) на мизерията, ежедневно понасяното отчаяние в бита на миньорите. „Чувство на непреодолима безизходица, все едно си попаднал някъде под земята и хората пълзят наоколо като черни хлебарки в безкраен кръговрат от безсмислена работа и дребни грижи.“

На 34-годишна възраст Джордж Оруел заминава да се бори за демокрация в Испания срещу фашизма. В Барселона се присъединява към независимата социалистическа милиция, но е прострелян в гърлото и остава за един месец в болница. По това време Ейлин, вече негова съпруга, е секретарка в Барселона на независимата работническа партия.

Скоро обаче всички членове на социалистическата милиция са заклеймени като фашисти от други социалисти: въстаниците срещу злото на пречупения кръст започват да се клеветят едни други, защото фашистката сила отслабва, задава се победа, която някой трябва да усвои. Това ще обезверява все повече Оруел. Познанията за света, които му носи неговият сгъстен начин на живот, ще го огорчават още, и още. За него руското общество, където с пълна сила властва комунизмът, е просто форма на държавен капитализъм, чийто мотив е единствено грабителството. Пошла система от постоянно нащрек предатели, които са готови да изпратят ближния до себе си на смърт - и то в името на чудовищната държавна амеба с

„лъжекрачка“ и „лъжеусмивчица“

която се храни с човешко месо.
При избухването на Втората световна война Джордж Оруел не заминава на фронта заради лошото си здраве, но постъпва в Би Би Си - отдел „Пропаганда“. Отделно от работата си в радиото става редовен сътрудник на двата леви вестника „Трибюн“ и „Обзървър“. Но скоро се уморява и от това, оттегля се, за да завърши новия си роман „Фермата на животните“. „12 гласа крещяха гневно и всичките си приличаха… Съществата отвън приличаха на прасечовеци или човекопрасета, или отново на прасечовеци, но вече бе невъзможно да се каже кои какви са.“ Блестящ огледален образ на руската революция и нейните последици. Но шедьовърът ще бъде неговата следваща, последна книга, озаглавена „1984“.

През 1945 г. съпругата на Оруел - Ейлин, умира по време на рутинна операция в Нюкасъл. Големият писател го понася тежко. Той взема осиновения от двамата син и се мести на малкия остров Юра, западния бряг на Шотландия. Вероятно атмосферата на това място е изиграла своята роля във великия роман: потискаща мрачност на въздуха. Извънреден за сезона студ. Къща над морето в края на един разбит път. Без електричество (Оруел готви на газ). Лампите светят с парафин. През нощите гори торф, за да е топло. Въпреки състоянието на белите си дробове пуши цигара след цигара, свита ръчно. Само едно радио е връзката му с останалия свят. Хората по тези земи го помнят като „кокалеста фигура с дрехи от брезент“.

Точно в такива условия е завършен един от най-големите романи на миналия век, унищожителна критика срещу тоталитаризма. Няколко месеца преди смъртта си, с влошено здраве, Оруел се жени за Соня Брануел, която се грижи за него до края на живота му.

Големият писател умира в болница от кръвоизлив в белия дроб на 46 години. Мъж, който през целия си земен път презира удобствата, за да се добере до истината; който без зрелищни жестове служи на своето чисто сърце, пулсиращо в упорита обич към ближния. И ако трябва да завършим с едно от неговите изречения, бихме избрали това: „Човек може да бъде щастлив само ако не приема, че целта на живота е щастието.“