24969 | 15 ян. 2015 | 17:50

Диктаторът вдига седем футболни стадиона

„Оставих да ми вкарат 4 гола, но спасих 11 човешки живота.“

Думите на унгарския вратар Антал Сабо след финала на световното първенство през 1938 г. звучат пресилено. Факт е обаче, че в навечерието на мача италианските футболисти получават телеграма лично от Бенито Мусолини: „Бийте или умрете!“

„Скуадра адзура“ печели с 4:2, с което повтаря триумфа си от мондиала четири години по-рано. За Дучето загубата в онзи двубой е немислима и доста историци са категорични, че заплахата към футболистите е била съвсем реална. Политическият контекст го потвърждава.

Римска империя на... футболния терен

През 1938 г. сянката на Втората световна война вече надвисва над Европа. Мондиалът е идеалната сцена, на която Мусолини да напомпа имиджа на фашисткия режим, да накара Адолф Хитлер, както и съюзниците (най-вече Англия и Франция) да го приемат сериозно.

Проблемите на италианското оръжие са повод за присмех още преди военните действия да се разгърнат в сърцето на континента. Дучето и амбициите му за възраждане на Римската империя са компрометирани по време на кампанията в Абисиния, днешна Етиопия (1935-1936). Там 200-хилядната италианска войска, разполагаща с тежки бомбардировачи и танкове, е на косъм от провал.

Етиопската армия има само пушки, оръдия и картечници, но въпреки това спира настъплението на врага и дори заплашва фланговете му. Само масовото използване на химическо оръжие и артилерията спасяват италианската пехота от разгром.

По собствените му признания Мусолини го е срам да седне на масата за преговори. Ето защо защитата на световната титла по футбол е въпрос на чест. Триумфът на мондиала далеч надхвърля измерението на спортния успех.

Футболът е сред приоритетите на Дучето почти от началото до края на 21-годишното му управление. Той не е първият лидер, който открива идеологическия потенциал на спорта, но е безспорен шампион по използването му за пропагандни цели. Много от „техниките“ на „последния римлянин“ в това отношение са копирани по-късно от Хитлер в нацистка Германия. Мусолини може да е определян като палячо в сравнение с фюрера, но за разлика от него изживява 3 големи футболни триумфа - на световните първенства през 1934 и 1938 г., както и на олимпийските игри през 1936 г. (в сърцето на Третия райх). Дучето мегаломански желае да възпроизведе същите успехи и на политическата сцена чрез възраждане на Римската империя и победа във Втората световна война.

Монументи на новия ред

Ролята, която фашисткият режим изиграва за бързата експанзия на организирания футбол в Италия, има конкретни проявления в масовото строителство на стадиони навсякъде из Апенините. Те са монументи на величието на новия ред. Мусолини инициира издигането на десетина нови спортни арени, седем от които са напълно завършени преди началото на войната. За времето си те са сред най-модерните в света, а две от тях носят името на самия диктатор – стадион „Бенито Мусолини“ в Торино, приел Световните университетски игри през 1933 г. и световните футболни финали година по-късно, както и „Еда Чано Мусолини“ в Ливорно. Впечатляващи архитектурни постижения са още Стадионът на победата в Бари, „Берта“ във Флоренция, „Чита дело Спорт“ в Рим, както и „28 октомври“ в Л'Акила. Перлата в короната обаче е „Литориале“ в Болоня – стадионът на любимия футболен клуб на Дучето. Тези спортни колизеуми трябва да символизират както разцвета на италианския футбол, така и индустриалната мощ на фашистката държава.

Откриването на „Литориале“ на 31 октомври 1926 г. пред 60 хиляди „черни ризи“ се превръща в дипломатически триумф за Мусолини. За съперник е поканена Испания, чиято официална делегация начело с престолонаследника Алфонсо става пряк свидетел на постиженията на фашисткия режим. Изборът не е случаен - по онова време Испания е под контрола на генерал Мигел Примо де Ривера, а Дучето не пропуска да подчертае „тесните исторически връзки между двата народа, деца на Рим“.

В деня на двубоя Болоня пулсира в ритъма на грандиозното събитие. Самият Мусолини се появява на кон в центъра на града, отправя се към стадиона... И за малко не намира смъртта си. Докато преминава покрай фонтана на Нептун, се чува изстрел, който обаче не попада в целта. Ръката на 15-годишния атентатор Антео Дзамбони е отклонена в сетния миг от един от гардовете на Мусолини, куршумът рикошира и спира в бомбето на кмета на Болоня. Инцидентът не разваля празника, но има тежки последствия - въведени са още по-сурови законодателни мерки с репресии срещу политическите противници на режима. 120 депутати от леви партии са принудени да напуснат парламента.

„Приятелският“ мач, разбира се, завършва с италианска победа (2:0), а Дучето обира овациите на тълпата. От официалната ложа той сякаш направлява с юмрук своите футболисти и се заканва на врага. Желанието му да дърпа изкъсо конците в „скуадра адзура“ ще има преки последствия и върху световния футбол.

Купата на Дучето

Младият Бенито съвсем не е влюбен в играта. След Похода към Рим (на 28 октомври 1922 г. колони от черноризци маршируват към италианската столица, настоявайки за разпускане на парламента) и назначението му за министър-председател Мусолини обаче бързо осъзнава ролята на футбола като инструмент за контрол на масите. По негова заповед италианската лига става изцяло професионална. Целта е местните отбори да започнат да вадят футболисти от най-висока класа, които да вдигнат нивото на националния отбор. Той трябва да покори световната сцена.

Посланието е ясно – после същото ще стори и армията на Дучето.

Неслучайно Италия е сред кандидатите за домакин на първото световно първенство през 1930 г. Привилегията обаче се пада на Уругвай като победител в олимпийските футболни турнири и считан за най-добър отбор в света в онзи момент.

Бесният Мусолини оттегля „скуадрата“ от турнира и търпеливо чака своя футболен час. Четири години по-късно той идва. С помощта на доста натурализирани играчи, най-вече аржентинци, Италия поема към световната титла пред домашна публика.

„Щом могат да умрат за Италия, значи могат и да играят за Италия“, отсича селекционерът Виторио Поцо, запитан за произхода на част от играчите му. Той се аргументира със закона за военната повинност, според който службата е задължителна дори за чужденци с италиански корени.

Организацията на мондиала е впечатляваща. Модерни и пълни стадиони, ред и гостоприемство – прелюдия към триумфа на нацистката идеология две години по-късно на олимпиадата в Берлин. Мусолини държи контрола извън терена, но се чувства несигурен в „правилния“ изход на мачовете. Ето защо взема мерки и за резултатите на Италия. Започва „обработка“ на съдиите и подкупване на съперници. Четвъртфиналът с Испания и полуфиналът със суперотбора на Австрия (т.нар. Вундертим) се превръщат в пародии заради решенията на реферите. Арбитърът на финала с Чехословакия – шведът Иван Еклинд, е инструктиран директно във фашистката ВИП ложа преди мача. „Скуадрата“ печели с 2:1 и триумфът на Мусолини е пълен. Диктаторът разпорежда изработката на грандиозен трофей с 6 пъти по-големи размери от световната титла, който кръщава „Купата на Дучето“.

Удар в сърцето на врага

Мегаломанските футболни амбиции се простират във времето. Домакинството на следващия мондиал е поверено на Франция. Дучето изисква защита на титлата на всяка цена. Политическите полюси в Европа вече са оформени (три месеца по-рано Германия е анексирала Австрия, а с това е сложен край и на Вундертима). Триумфът край Айфеловата кула, макар и на спортното поле, би бил удар в сърцето на врага. Още в първия мач Поцо разпорежда на футболистите си да задържат нацисткия поздрав с изпъната ръка, докато освиркванията от трибуните не спрат. На четвъртфиналите жребият отрежда сблъсък между италианците и домакините. Мусолини съвсем разпалва огъня, след като заповядва тимът му да излезе в изцяло черни екипи - цветът на фашистката партия. Триумфът на „скуадрата“ с 3:1 грубо е използван за политическа пропаганда, която не оставя съмнение какъв ще е крайният изход от първенството. До финала включително Италия не подбира средства за защита на световната си титла. И до днес това е единственият случай, в който европейска страна е успявала веднага да дублира триумфа на най-големия форум.

Футболните историци са на мнение, че инерцията би качила „адзурите“ дори за трети пореден път на върха, ако мондиалът през 1942 г. се бе състоял. Войната обаче преобръща хастара на историята, в това число и на футболната. Горчивите уроци след Мусолини остават ненаучени – политизирането на играта става любимо занимание на безчет диктатори, които използват топката за моделиране на общественото мнение и упражняване на контрол върху милиони по света.

Фашистите отвличат стрелец №1 на „калчото“

Силвио Пиола (1913-1996) е една от емблемите на футбола. На него е кръстен знаменитият изстрел със „задна ножица“, известен като „ала Пиола“. И до днес държи рекорда по голове в „калчото“ - 237 попадения в 537 мача. Още в юношеска възраст обаче талантът му го поставя на мушката на фашисткия режим.

Едва 16-годишен, Пиола става сензация с шестте си гола за победата на „Про Верчели“ над „Фиорентина“ със 7:2. През 1934 г. му е наредено да си събере багажа и да се яви в столицата, където го чака договор с „Лацио“. Римският отбор се радва на широка подкрепа в ръководството на фашистката партия, а самият Мусолини има членска карта №1 на „небесносините“, подарена му от фенклуба (макар симпатиите на Дучето да са към „Болоня“). По това време „Лацио“ е в криза и отчаяно се нуждае от стрелец като Пиола. Младокът обаче мечтае да играе редом до Джузепе Меаца в „Интер“ и отказва.

Организирана е специална акция по транспортирането му от Верчели до Рим, където е принуден да подпише с „Лацио“. Фашистите са готови на всичко, за да изградят силен столичен отбор, който да се опре на грандовете от Севера (Торино, Милано, Болоня).

С течение на годините Силвио става верен на каузата на „орлите“ и се превръща в клубна легенда, макар и никога да не печели титлата. С националния екип обаче историята е различна - той е един от лидерите на „скуадрата“ от Мондиал 1938, където бележи две от попаденията на финала срещу Унгария (4:2).