12574 | 13 март 2016 | 19:55

„Вятърът на промяната” започва след най-голямата производствена катастрофа в световната история

Наричат щата Мадя Прадеш „сърцето на Индия”, защото се намира точно по средата на милиардната държава. Но столицата му Бопал е далеч от общоприетата представа за нея. От традиционните купчини с боклуци по улиците няма и следа.

Липсват и типичните индийски шосета, допълнително задръстени от невъзмутимо полегнали представители на най-низшата каста, париите, завити с единственото си притежание – парче найлон.
В „града на осемте езера”, както наричат Бопал, улиците са идеално асфалтирани, с поне шест платна и няма просяци дори за цяр. Дори призори не можеш да се спънеш в някой, който спи на тротоара.

А усърдни чистачи въртят метлите по цял ден. На какво се дължи тази стряскаща за индийското битие промяна? На богата община с разумни и надпредничави управници, разбира се. Парите пък идват от развита промишленост, търговия със зърно, памук опиум, дървесина и облекла. При това не само рожби на евтиното ишлеме. Тук се везат на ръка най-известните в цяла Индия тъкани с бродерии от истински златни нишки или с пищни картини от перли.

Повечето от хората с метлите са същите онези парии, които преди са живели от милостиня на улицата. Днес имат заплата, с която да си покрият наема, децата им са на училище, а който не е пожелал да промени начина си на живот, крайно недемократично е бил изселен.

Парадоксално, но „вятърът на промяната” започва след най-голямата производствена катастрофа в световната история. През 1984 г. при авария в завода на Union Carbide India

Limited изтичат отровни газове, които убиват на място повече от 3 хиляди души. Близо 20 000 умират в рамките на месец, а засегнати от трагедията с близо половин милион.

От тогава екологията е на първо място при откриването на каквато и да е фабрика в Бопал. А градът е толкова загрижен за околната среда, че от 2012 година там започват да отбелязват „Зеления Дивали” – еко версия на най-големия индуистки празник, еквивалент на християнската Коледа.

„Градът на осемте езерата“ наистина сякаш плува във вода – освен от втория по големина изкуствен водоем в Индия, Бопал е заобиколен от няколко естествени водни огледала, които му придават очарованието на зелен оазис. Дори и от това тук намига традицията - Горното езеро е най-старото създадено от човешка ръка и от XI век снабдява с питейна вода жителите на града. През 2011 година в чест на 1000-годишнината от коронацията на крал Пармар Бодж, основател на града, насред водата е поставена негова статуя – любимо място за снимки на потомците му.

През цялото си многовековно съществуване Бопал е апетитна хапка за завоевателите. След династията на Бодж, тук се „разписват” и могулите, но истински разцвет донася афганистанския наемен военачалник Дост Мохамед Хан, който създава собствено княжество, а династията му и до днес има тежест в мюсюлманския свят. (Спомнете си за могъщия търговец на оръжие, несметно богатия Ага Хан). Бопал става второто по големина ислямско господарство в Индия чак до обявяването на нейната независимост.

От 1819 до 1926 година княжеството се управлява от умни и образовани жени. Една от тях - Шах Джахан започва грандиозно строителство в столицата с архитектура, повлияна от стила на Великите могули. Тогава в Бопал издигат Тадж ул Масаджит – най-голямата джамия в Азия, училища, библиотеки, университет, както и местния мавзолей на любовта, също носещ името Тадж Махал. Величествената постройка е разположена на брега на езерото, има над 800 стаи и съвсем скоро ще бъде превърнат в супер луксозен хотел.
Табелката „Вписано в съкровищницата на ЮНЕСКО” краси почти всяка забележителност в столицата на Мадя Прадеш.
Последният от 13-те поколения на династията Хан превръща семейната вила в исторически хотел „Нур ас сабах” и го декорира с картини и мебели от личната си колекция. В Бопал той има статут почти на божество, защото към благородническия си произход е прибавил шампионски титли по крикет и статут на боливудска звезда.

Допълнителен щрих към усещането за „чисто новата и различна” Индия е и единственият в тази държава музей на местните племена, където можеш да видиш, пипнеш, а ако искаш и да сдъвчеш всичко характерно за безхитростния им бит.

На около 40 км от Бопал са скалите Бимбетка – индийска версия на пещерата Магура. Те са открити случайно от професор по археология, който минал с влака покрай тях и решил, че формите им си струва да бъдат изследвани. Така от джунглата изплували скални рисунки на десетки хиляди години от различни праисторически периоди чак до средните векове.

Хората, които обитавали скалните ниши разказвали по стените им за простичкия си живот. Според професора художниците са предимно жени, защото мъжете били винаги навън на лов, а съпругите им когато свършели с приготвянето на храната и заточването на каменните брадви, започвали да творят. Така се появили рисунките, които днес събират хиляди туристи със сюжети от преследването на бизони (които все още се въдят по тези места), обяздването на слон, войни между племена и обикновени домакински действия. И всичко това върху повече от 600 скални заслони и над 500 пещери.

Проблемът на рисунките е, че са върху податливия към атмосферните условия пясъчник, а нито един учен досега не е предложил достатъчно добра технология, която да ги съхрани. Опитите завършили плачевно и затова сега са оставени на милостта на природата. Екскурзоводите се оплакват, че индийците са народ впечатлителен и всеки от тях се пресяга да пипне.

За късмет на скалните творби, повечето от тях са доста над земята. Местните учени твърдят, че са открили скелети на триметрови гиганти, които спокойно можели да ги рисуват на височината на очите си.

Като прибавим недовършениятхрам на Вишну от 12-и век – Боджешвар темпъл, и няколкото резервата за тигри, тайните, които Мадя Прадеш крие, стават прекалено любопитни, за да бъдат подминати.