18124 | 17 март 2015 | 11:32
- Проф. Дичев, една идея пак разбуни обществото – царят да се върне в политиката. Симеон Сакскобургготски бе наречен „представител на кола, с която да спрем на европейския паркинг“. Бившият премиер ли е „мерцедесът“, от който имаме нужда сега?
- Така нареченият цар щеше да остави хубава следа в историята ни, ако не се беше хванал да си връща имотите, с което унищожи напълно аристократичната магия и стана един от нас. Той беляза край на студената война, успокои идеологическите страсти, въведе прагматизма като мярка в политиката. Но любов та към него изгоря. Навън обаче той има сериозен потенциал. Европа е пространство на монархически връзки, бракове, салони. Хора, които имат повече общо помежду си, отколкото с населенията, които управляват.
- Доколко хората биха оценили аргументите, че при управлението на Симеон се живеело добре, корупцията била малко, а раждаемостта висока?
- Той управлява в един добър момент на икономическия цикъл, а и обра позитивите от тежките реформи на Костов. Има нещо друго. В мандата на Сакскобурггота българите приеха да бъдат управлявани от елитно изглеждащи хора: експерти, юпита, забогатели на Запад наши сънародници. Управлението на Борисов ни връща в по-традиционната за нас огледална идентификация. Гласувам за някого като мен, хранил прасето като малък, говори просто, майтапи се грубо. Това няма нищо общо с подозренията в корупция – може да я има и в единия, и в другия случай. Въпросът е манталитетен: доверяваме се на възпитани, образовани, богати или на простодушни, недодялани, народни. Във Франция например традиционно вървят политици от първия тип. В Латинска Америка - от втория. Медийната среда днес привилегирова именно тази огледална идентификация: жестове, реплики, простотии тръгват от екрана, завъртат се из мрежата, раждат погнуса у едно по-образовано малцинство и радват мнозинството. И който не играе това хоро, просто не възниква.
- Всички говорят, че е време да се започнат отлаганите реформи, но никой не смее да го направи. Защо?
- Да се сравнява управлението на Борисов с това на Живков стана обща позиция. Войнствени речи, народни майтапи и много предпазливи действия. Отстъпване пред всяко недоволство. Нима мислите, че липсата на масова съпротива срещу комунистическия режим не се дължеше на хитро предварване на недоволства, превантивно подкупване на недоволни? Другият момент е, че и Живков, и Борисов са безпределно верни на външен покровител, а това изглежда успокоява, вероятно е наша културна особеност, знам ли. Така или иначе не очакваме от нашите лидери да отстояват национална независимост, Борисов го е разбрал.
- Алтернативата ни тогава каква е? Ето, говори се за възникване на българска СИРИЗА отляво.
- Говори се, само че къде у нас чувате някой да говори за солидарност, за грижа за слабите, младите, имигрантите като при комшиите? Вижте как си вдигат рейтинга политици от типа на Москов, като насъскват избирателя срещу роми, инвалиди, пенсионери. Така че за СИРИЗА ще има да почакаме. Отдясно върви тази мантра с реформите. Но кой нормален човек иска реформи? Да му се разбута животът, да го накарат да работи повече, да не паркира колата на тротоара, да си плаща осигуровката? Харесват ли хората тези 25 години непрестанни реформи, резултатите от тях? Нали не забравяме, че средната възраст в България е 43 години... Едва ли г-н Борисов ще се увлече по радикални промени – ще остави десните да ядосат хората и ще им скрои капа, когато му дойде времето.
- Хората обаче го обичат...
- Обичат го, защото олицетворява статуквото, някак хем изглежда достатъчно волеви и решителен, хем не се бърка много. Гневи се, хвали се, получава контузии, заплашва, че ще ни накаже с оставката си и само много внимателната камера улавя, че не спира да се подхилква.
- Изгуби ли българската политическа система отношението ляво - дясно, или това е някаква световна тенденция?
- Лявото и дясното се разроиха в много посоки. Имаме ляво на съчувствието към слабите, ляво на кейнсианската държавна намеса в икономиката, ляво на антиамериканизма, ляво на свободата на нравите. Има дясно на неолибералната приватизация на държавата, дясно на полицията и сигурността, дясно на почтеността и йерархиите, дясно на расизма и ксенофобията... Конкретните партии са все по-сложен конгломерат от идеи. Десният Борисов със сигурност има силна кейнсианска жилка (магистралите, рязането на лентички); „Атака“ съчетава съчувствието с расизма; БСП не е авангардна особено в сферата на нравите. Трябва да се научим всуе пак да правим разграничения в тази сложна ситуация, където вече няма просто ляво и просто дясно.
- Какъв е тогава проблемът в политическите ни дебати?
- Проблемът е, че един малък брой говорители налагат хегемонно мнение по всички въпроси, тъй че наместо политически дебати звучи един вид здрав разум, често подплатен с битови метафори. Трябва да се научим да бъдем критични към безкритично въприеманите позиции, без да изпадаме в истерии и обиди. Вземете политиката „парите следват ученика (студента)“. Изглежда като саморазбираща се, справедлива, неподлежаща на дебати.
- И какъв е резултатът от нея?
- Че нито един преподавател вече няма интерес да пише двойки или да се разделя с възпитаници, защото те му носят пари, и качество практически вече няма. Образованието е сведено до бакалия, където продавачът няма интерес да връща клиента. Същото е, когато субсидии на театър се дават за продадени билети. Театрите почват да поставят пошлости, само и само да пълнят залите. Подобно е положението в здравеопазването... Каква е сега тази моя критика? Дясна, мотивирана от йерархии и качество. Или лява, противопоставяща се на неолибералната монетаризация на човешките отношения?
- Не е ли притеснително друго - с тоталното рухване на доверието към политиците рухна доверието и към демокрацията. Съзирате ли опасности в това?
- Недоверието е повсеместно: към журналисти, учени, съдии, дори лекари. И това е не само у нас. В основата на процеса е дълбока трансформация на обществата - все повече живеем с далечни хора, все по-малко зависим от онези, които са непосредствено до нас в пространството. Работиш по интернет за някаква фирма в Австралия, влюбваш се в холивудски актриси, закичваш се с китайски мартеници... Националната държава, която все още излъчва демократичните ни представители, започва да става ирелевантна, много по-малко зависи, примерно, нашата национална сигурност от българското министерство на отбраната, отколкото от Пентагона. И това не е хубаво, защото отвъд националната държава все още няма демокрация - американският военен министър не зависи от мен по никакъв начин.
- А нашите политици?
- Ами те почват да имат все по-декоративна функция, ядосваме им се, защото нищо не правят, а живеят видимо добре, дразнят ни със съществуването си.
- Има ли път назад към националната демокрация, както се надяват и в крайноляво, и в крайнодясно?
- Не вярвам. По-скоро смятам, че световното гражданство ще си извоюва постепено правото да влияе върху „Епъл“, „Газпром“, Европейската комисия, „Отворено общество“, т.е. Всички онези организации, които управляват глобалния свят. Но дали междувременно няма да се изколим, не съм сигурен.
- Напоследък даваме за пример Румъния, която успя да осъди доста висши политици. При нас обаче общото усещане е, че справедливост няма, както липсва и воля тя да се случи. Възмездието може ли да утоли страстите?
- Положителните промени в Румъния са резултат от дългогодишен външен натиск. Румънците просто позволиха на този натиск да се случи, мобилизираха стотици хиляди гласоподаватели в чужбина, довериха се на млади амбициозни прокурори, ако щете издигнаха за президент (символично?) етнически немец, протестант. Ако искаме да вървим по техния път, трябва да позволим отвън да ни повлияят, да разчитаме на собствената си диаспора, на световното обществено мнение, на зачатъчните глобални институции. Не всички искат да ни ограбят, българските бизнесмени не са непременно по-добри от чуждите, българските НПО – от глобалните, нашите политици - от европейските. Трябва да си представяме следствията на новия тип зависимост между страните, която ражда нови властови линии. Вземете Гърция. Налагат ли й се? Окупира ли я някой? Не, тя има свободата да не плаща, дори да излезе от ЕС.
- Но гърците си мечтаят за свобода. Докъде ги води тази мечта?
- Всяка стъпка към тази мечтана свобода съсипва още повече страната - изтичат капитали, пада доверието на инвеститорите. Зависимостта ражда нови форми на геополитически контрол. Германия стои и чака да я помолят за помощ. Не настоява, просто изнервя малкия партньор със своята привидна пасивност. Накрая Варуфакис идва и дори се съгласява на нов вариант на проклетата тройка, преименувана от приличие на „институциите“ (същите три). По време на Студената война все още имаше избор дали да се присламчиш към единия или другия блок: играха го необвързани страни като Югославия и Египет.
- Но това вече не става ли?
- Не става, защото, от една страна, няма друг блок, при който да иде Гърция, а от друга - цената на преместването е станала неизмеримо по-голяма. Вижте и другата страна. Там, където всички са дотам обвързани, един съвсем малък актьор неочаквано може да блокира цялата машина - както двама терористи могат да предизвикат паника в милионна машина за сигурност. Гърция заплашва да не подкрепи санкциите спрямо Русия, да пусне в Европа 300 000 бежанци... С други думи, тази игра с глобалната обвързаност има много измерения. В Румъния я използваха да притиснат мафиотизираната политическа класа, а в Гърция – да шантажират Европа.
- А какво ще направим ние?
- Остава да видим. Но без сериозен натиск на гражданското общество няма да се случи нито хубавото, нито лошото. А неуспешните протести от 2013 г. ни обезкуражиха за дълго.
Мобилна версия
RSS канали
