68968 | 2 юни 2016 | 00:31
От 40-те до 70-те години на XIX век българският народ е изправен пред най-критичното изпитание в своята история. В ход е политика, отричаща правото му да съществува. За неговото пълно унищожаване правителствата на Гърция, Сърбия и Румъния разработват конкретни програми. А в края на 60-те години е постигнато споразумение за разделянето на българските земи между трите държави.
Бруталната денационализаторска дейност на Атина, Белград и Букурещ, постигнала частичен успех в някои чисто български райони, среща сериозен отпор. Мощното българско възраждане и национално-освободителното движение не само укрепват националния дух и самочувствие на българите, но и водачите им остро реагират срещу завоевателните амбиции на балканските съседи и разобличават агресивния им национализъм.
Особено ярко, в отстояване правото на българския народ на съществуване, изпъква в публицистичното си творчество Христо Ботев. Крайният национализъм, залегнал в националните доктрини на Сърбия, Гърция и Румъния, е обект от негова страна на остра, но силно аргументирана критика.
„Сърбия, със своята идиотска пропаганда в северозападната част на нашето отечество в продължение на десет години под булото на южнославянско единство иска да си оплете собствената кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на всичко що е славянско, при всичката своя неспособност за държавен живот, употребява твърде ниски средства, за да се разпростре чак до Балканите. А Румъния, през цялото свое съществуване, е подхранвала своята народност чрез румънизация на чужди елементи, особено на българския“, пише поетът революционер.
Страхът от панславизма, според него, на Гърция и Румъния е оправдан донякъде, но поведението на Сърбия към „братята българи е глупаво, отвратително и необяснимо“.
„Още от началото на своето съществуване, продължава Ботев, досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша до Милана освен, че не желаели никога да ни помогнат, за да смъкнем от шийте си варварския турски ярем, но по всякакъв начин са се стремяли да възпрепядстват нашето освобождения и всякога са гледали да се възползуват от нашето доворие, от нашите сили и от нашата кръв.“
Тази остра критична констатация Христо Ботев подкрепя с конкретни разобличаващи свидетелства и факти. Специално внимание той отделя на Нишкото въстание (1841 г.), дело изключително на българите, към което се присъединяват въстаниците от Видинско, Шаркьой и Враня. Уплашени от мащаба на въстанието, турските власти търсят съдействието на сърбите, за да го потушат. И го получават. Сръбското правителство забранява всякаква помощ за българските въстаници, а армията блокира границата и не допуска разбитите въстанически части на сръбска територия. В резултат на това „свирепите турски войски изгарят повече от 150 села и извършват такива страшни зверства, каквито не е имало в най-черните страници на нашата история“, пише той във вестник „Знаме“.
Христо Ботев е гневен на продължаващата крайно лицемерна, но дълбоко антибългарска политика на сръбското националистическо правителство. В тази връзка той пише: „За нас ще останат паметни годините 1862 и 1867 г., когато Сърбия се подигра така не братски с нашите най-светли чувства. Правителството на Михаила събра в 1862 г. няколко хиляди българи под предводителството на Иля и на Раковски, обеща да им даде помощ и оружие и да ги пусне да преминат през границата, за да произведат въстание на Балкансия полуостров, а всъщност неговите намерения бяха да уплаши само Турция и без капка кръв за придобие белградските крепости. След този коварен ход Сърбия гони братята българи да си оплакват дните и годините“.
Поетът-революционер и публицист разсъждава и по идеята за създаване на южнославянска федерация. Тази идея е осъществима, според него, но само след един задълбочен анализ на отношенията между балканските народи. „Ние ще обърнем особено внимание, подчертава той, на Сърбия и ще се постараем да определим колкото е възможно по-безпристрастно нейното отношение към нашия народ. Засега ще кажем само, че докато тези отношения не бъдат изяснени, то никакво споразумение и никакво обединение не е възможно......“
Впечатляваща прозорливост и невероятно точен усет към огромната опасност, надвиснала над българите от коварния ход на сръбските националисти, които чрез създаване на южнославянска федерация преследват посърбяването и окончателното ликвидиране на българския етнос на Балканите.
Колкото и абсурдно да изглежда, но само няколко десетилетия по-късно примитивни български политици ентусиазирано откликват на поредната националистическа примамка на Белград за създаване на федерална държава на южнославянските народи, без дори да подозират, че с такъв акт ликвидират собствената си държава и народ.
Крайните сръбски националисти остро реагират на критиката на Христо Ботев с мащабна, нервна и арогантна пропаганда, грубо фалшифицирайки българската история. На тази пропагандна антибългарска вълна той отговаря твърдо и достойно, без да пада на примитивното ниво на белградските фалшификатори.
„И в това отношение сме много по-деликатни от вас. Ние не псуваме, както правите вие, нито сръбския народ, нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбски патриоти, а нападаме само оная патриотична сволач, в чиито кратуни се ритат конете на Душана..... На нас не ни позволява мястото да изнесем всичките гнусотии и клевети, които вие отправихте не само към Екзархията, но и към целия български народ... Как да не отговарям на безумието на Милош Милошевич, че на Балканския полуостров от памти века живеели само сърби, и 200 хиляди татаро- българи... Срещу тази мерзка политика на този етап българския народ освен словото все още няма друго оръжие“.
Думи, казани с дълбока въздишка, но и с твърда увереност, че неравностойното положение на българите ще се промени. Те не са израз на спонтанна реакция на безпомощност, а на непоколебима вяра в силите и възможностите на българския народ.
Десет години по-късно пророческите слова на поета революционер се потвърждават. Силата на словото е заменена със силата на оръжието. След като искрените и добронамерени призиви за братско сътрудничество не вразумиха войнстващия сръбски национализъм през 1885 г. трябваше да му се даде заслужен урок на бойното поле.
В цялото публицистично творчество на Христо Ботев се разкрива фигурата на голямия политик, на изградения държавник, макар зад себе си да няма собствена държава, а само един поробен народ, чийто безкомпромисен защитник е той, човеколюбивия интелектуалец и добронамерения опонент.
В острите му слова има голям гняв, но и силна болка от едно необяснимо, неоправдано и непредизвикано с нищо враждебно отношение на водачите на един православен братски народ към българите.
Невероятната прозорливост на Христо Ботев, точната оценка на обстановката и безпогрешния усет за надвисналата реална заплаха за съществуването на българския народ е безспорен факт. Този самороден политически талант е пример за естественото израстване на личност, дори в една изключително тежка, сложна и крайно рискована обстановка. Единственият фактор, на който той дължи налагането си и като политик са неговите лични качества. Той не е продукт на политически задкулисни комбинации, нито пък е фаворит на някой вманиячен за власт монарх. Затова и цялата му революционна и творческа дейност излъчва достолепие, гордост, смелост и независимост.
Сложната международна обстановка и крайно динамичните процеси днес в света налагат да погледнем по внимателно една позабравена страна от живота и дейността на Христо Ботев. Неговите точни оценки и анализи на обкръжението, в което се намира българския народ, на егоизма на великите сили, които, според него, се грижат за своите собствени егоистични интереси, свидетелстват за впечатляващата му ерудиция на политик и дипломат. Той е един изключителен пример, който трябва да следват бъдещите български политици и преди всичко как безкомпромисно да отстояват интересите на България на международната сцена.
Мобилна верси
RSS
