54050 | 11 дек. 2022 | 12:01

Днес омразата е слязла между хората и ни противопоставя един на друг без всякакъв социален смисъл. Тя създава илюзия за персонален суверенитет, а всъщност само изпепелява душите ни, за да преживеем задръстено и ялово дареното ни от Бога време.

Днес Боян Биолчев навършва 80 години.

Безспорно един най-талантливите ни писатели, проф. Биолчев е учен, преводач, интелектуалец, за когото драмите на днешното време са болезнена тема.

Един разговор за омразата, агресията образованието и народопсихологията, която винаги е била в неговото полезрение.

- Защо не се показваме като народ, като общност, проф. Биолчев? Като че ли рухнаха митовете за добродетелите на българина. Или новата среда ни променя?

- Възразявам срещу оценката, че сега е рухнало. Не може да рухне нещо, което все още го няма. Ние сме имали различни варианти на безхаберие, макар че това не е най-точната дума, най-големият ни проблем е, че не можахме да направим пчелин. При нас отделните къщички на пчелите са разделени и няма восък между тях. Ние живеем в големия кошер на държавата, но всеки си живее в собствената кутийка, без да се интересува от околните. И това е като мая на съзнанието ни, като основа на възпитанието или на неговата липса. Живеем в пълен заник на домашно възпитание, защото озлобени родители не могат да внушат на децата си нищо друго освен огорчение или агресия към света, живеем в разпад на образователната система, чиято най-важна функция е изграждането на хора. Искаме да живеем като европейци в собствената си страна, а всъщност не успяваме да живеем като себе си в Европа. Постигат го само младите, като бягат от нас.

- В целия този хаос и безпътица мнозинството от българите гледат към силна ръка. Какво означава това - липса на вяра в собствените си сили, необясним стремеж някой друг да ни оправи живота?

- Понятието „силна ръка“ е евфемизъм в съзнанието на българина. Това не е носталгия по диктатура, която въвежда безогледно ред и т.н. Трябва да си дадем сметка, че на българина не толкова му трябва силна ръка, а просто му омръзна да го управляват с други части на тялото. Не се стряскайте, и да звучи грубичко - така е. Аз пътувам много, имам познати във всички социални пластове, разговарям с хора и в селска кръчма, и с представителите на квинтесенцията на българския мозък и виждам, че в някои отношения има сходна реакция за „силната ръка“. Време е да има конкретна отговорност и да се знае кой какво прави. И разбира се, идва и темата за метаморфоза на отговорността. Не си направил нищо, а казваш, че този преди теб го е направил зле. Не оперирам с конкретни данни, тъй като ме интересуват принципните неща, а това е принципен въпрос. В крайна сметка пътят към безотговорността е да се криеш в груповата отговорност.

- Не сте ли се замисляли – за годините на прехода колко много личности се качиха на върха, изредиха се депутати, министри, премиери, президенти. Всичките ги посрещахме с надежди и ги изпращахме с „у-у-у“. Защо не случихме на държавници? Защо го няма днешния Стамболов, защо го няма българския Кол, защо го няма нашия Митеран? Защо у нас всички слизат омаскарени? У тях ли е вината, у нас ли?

- Аз не бих нарекъл това вина. Това е по-скоро тъжен факт на тънкия ни културен пласт. Управлението е преди всичко култура. Когато на всяко нещо реагираш или с „у-у-у“, или с „ура“, тогава няма акустика на наблюдателния разум. Когато започваш да викаш, преди да си помислил, това е част от липсващото възпитание. В крайна сметка народът ни мъчително ще разбере, че всичко преминава през образованието. А то преди избори е винаги първи приоритет, а след тях - последна грижа.

- В тази връзка и вие, интелектуалците, моля да ме извините, като че ли се провалихте. Нито един от вас не стана духовният водач на нацията, нито един от вас не стана гуруто, нито един от вас не стана човекът, под чиито прозорци хората да ходят, както са ходили навремето под прозорците на Вазов?

- Това в днешно време е невъзможно, а и в целия свят. При нас отпада понятието за бащицата, а на Запад - за великия държавник. Целият свят се усложнява, взаимоотношенията на хората – и професионални, и граждански - са толкова многопластови, че не може да изпъкне един, който да си вдигне юмрука или да протегне ръка напред към неясно и невидимо бъдеще и да поведе хората. Нагледали сме се вече на паметници. Най-напред изчезва паметникът, а след това изчезва и поводът да бъде строен следващ. Колкото по-неразорано е културното равнище на една нация и необработено, толкова повече камъни има, за да се спънеш, като се движиш.

- Защо избуя тази омраза и агресия в обществото? Те като че ли идват отгоре, от политиците, и се стичат във вените на нацията.

- Не, омразата не идва от политиците. Ние си я носим, а те в някои отношения я символизират. Омразата представлява катарзис от собствената ни недоправеност. Агресията е белег на ниска култура и на неразвито мислене. Натоварването на политика с прекомерна вина за това е начин да се отърсим от себе си чрез други. Днес е лесно да говориш срещу политиците, разрешено е. Това, което беше символ на смелост преди години - да кажеш срещу управленец някоя дума, днес се превърна в упражнение на празнословци и хора без характер. Никой няма да ти търси отговорност. Къде е мисълта, къде е собствената ти представа, личната отговорност?

Ние сме вече не само в студена война и това не е тайна за никого. Страшна е войната, която не се печели с оръжие, а с ум, е сблъсъкът на манталитети, понякога прикрити под религиозна украска, които разполагат с огромни финансови средства. Трагедията на съвременното човечество е, че можеш да си купиш военна мощ. Преди век това е било абсолютно невъзможно. Необходимо е било да направиш диктатура и да станеш Хитлер или Сталин, за да впрегнеш една нация в действие. Днес, добереш ли се до пари, можеш да си направиш държава. И това е неконтролируемо. Човечеството се откъсва от моралните си задръжки и се втурва в много неясен път. Това е, което ме притеснява като стратегия на живота през ХХI век. Светът се нуждае от съзаклятие на разума, а в момента той е противоборство на интереси. Да го кажа по-ясно - това е една подмолна война срещу законовото общество, в която губеща ще е цивилизацията, подчинена на определени норми.

- И връщане назад няма?

- В историята няма връщане назад. Ние можем да се върнем към изгубени горещи емоции от миналото, като създадем с хладен ум по-хармонично бъдеще.

- Като интелектуалец сте и утопист. Как да направим това съзаклятие на разума? Къде са умовете?

- Умовете ги има, само че човечеството се отклони към технологиите. Мисълта и философията се раждат от хора, които наблюдават света като цяло, а не на парче. И това разпрашаване на проявите на социален разум е естествено за света, в който живеем. Умът се плаши пръв, обаче е необходим попътен страх на всички, за да бъде чут. А нашите страхове се преплитат и се бият един с друг.

- И понеже знам, че вашите страхове са за образованието ни, виждаме, че опростачването тръгва от възрастните. Какъв е изходът?

- Да, опростачването не идва от децата, а от родителите. И когато един процес на опростачване и омаловажаване на унаследени ценности под формата да се махне нещо “мухлясало” от миналото се задълбочи, довежда до това родителят не да насочва децата си, а да се радва, когато те се отклоняват от приемливото поведение. Това е и форма на отмъщение на самия родител спрямо обществото, което той преценява като недобро за самия него. И опираме до другия, родителския комплекс, който често се изразява в това - пускаш децата сами да се оправят напук на всичко останало.

- Но това е безотговорност!

- Не трябва да си играем на ощипани, защото това е обща тежка вина. Всичките участваме в тоя заговор срещу добрия тон в обществото. И когато се стремим към Европа, трябва най-напред да видим равнището на възпитание, което имаме, защото в Шенген ще влезем по-лесно, отколкото в домашното възпитание на европееца.

- В годините с различна степен на интензивност избухва скандал за езика в литературата, която се изучава.  Докога ще ни тресе комплексът за старомодната ни класика?

- Това е другата страна на проблема в образованието - стремеж за свръхмодерност, който води до самовлюбеността на несъществуваща елитарност. И за съжаление вина за това имат и част от моите колеги, които говореха дълги години на измислен език, някакъв своеобразен ребус на безсмислието, който кандидат-студентите по български език трябваше да изучават наизуст. И с това беше доведен до съвършенство един процес на отвращаване на младия човек от литературата, подмяната на четенето на литература със запаметяване, наизустяване на дефиниции за нея, които нямат никаква човешка разпознаваемост. Налагаше се фалшивата представа, че емоцията вече не е стожер на литературата. Това е дълбоко осакатяване на културната рецепция. Няма литература без емоция. От този емоция бяха лишени няколко поколения. Четенето залиня като удоволствие, като представа за наслада на духа. Децата загубиха контакта с реалните Вазов и Ботев. И рядко някой се посвещаваше да ги очертае в истинската им национална незаменимост, повечето предпочитаха да се вживяват в ролята на задължителен литературен пълномощник. Представям си в Англия да тръгнат да обясняват, че Шекспир не е този, който сме знаели, а е един друг. Днес литературата ни в училище е не текстове на автори, а оценки на синдици.

- Спомням си преди години напъна на интелектуалци да се махне баба Илийца от учебниците, тъй като днешните деца не разбират драмата й “около един кол”. Вероятно това, което става днес, е последствие от всичко това.

- Въпрос на самочувствие, въпрос на занижена самоирония. Кой си ти, за да отменяш част от историята на литературата? И откъде идва това самоуправство да посягаш на един непроменим (защото авторите са вече мъртви и не могат да се поправят) исторически феномен, темел на българското национално съзнание. Кой те е оторизирал и кой има правото да говори от името на националната памет? Та ако нямаше образование, нямаше да има памет нито за старогръцка, нито за старолатинска литература, нямаше да знаем 90% от имената, които днес представляват свидетелство за ерудицията на културния човек. Образованието има задачата не само да научава децата на практически познания и умения. Образованието има за задача да поддържа висока степен на информация и да държи жива често неприложима във всекидневието интелектуална памет. Литературата е антология на големи умове, на уникални съзнания. Шекспир не е по-талантлив от Аристотел. Да махнем Аристотел, понеже е по-стар и не всичко, което е казал, се е доказало като истина. При положение че формулата за истина е по-относителна от теорията на Айнщайн.

И второто, което е много важно за нас - посегателството върху такива образци в нашата литература е опит за присъда, че тя е цивилизационно вторична. Защото никой от тия, които се произнасят с авторитарен глас, няма да се противопостави на Шекспир, няма да посмее да каже нещо за Аристотел. Но тук в България може - понеже ние сме втора ръка хора и втора ръка история. Не мога да приема това нещо точно като човек, преподавал през целия си живот седем литературни национални истории извън българската.

- Как да ги накараме младите примерно да прочетат “Под игото”, да го прочетат като книга, като роман, не по задължение.

- За да има четене, трябва да има събудено любопитство. Огромна вина имат тези 45 години. Нека си го кажем. Огромна вина за ликвидиране на четенето като познание имат тези 45 години, когато аз като ученик, помня го много добре, чух от моя преподавател по български език за “Макбет” единственото, че е написан преди 9 септември. Това е дифузия на политически постулати в неуправляемата широка хаотична област на изкуството, където решават съвършено други неща. Изкуството е любов. Там има харесване и влюбване, понякога от пръв поглед, понякога е необходимо дълго време. Но изкуството винаги е извън дребните властови инерции в живота.

- А какви ценности предлагаме на младите, в какво ги възпитаваме?

- Нищо не предлагаме. Младите са оставени на самотек. При положение че няма примамливи пространства в областта на културата, те по естествен път се ориентират към това, което е по-лесно за постигане. Днес е по-трудно да се оформи начин на мислене в главата, отколкото да си свалиш сутиена от бюста. Това лековато поведение е примамливо и създава дублетно чувство за вътрешна свобода.

- Да не ви приемат младите за стар мърморко?

- Моля! Мърморенето е изпитан национален занаят. Ако мърморенето беше признато за олимпийски спорт, щяхме да имаме възжелания златен медал в Лондон. Но аз не мърморя - принадлежа към поколение софийски момчета, на които им режеха дънките с ножици, а на нашите съученички им удряха печати по бедрата заради минижуп. Ние сме преживели намесата в строго личните пространства, мачкането на личността, диктатурата на историческия български мърморко, политически овластен. Но не може днес да имаш ценностно социално поведение, при положение че твоето се основава на дълбоко неуважение към човешкия периметър на околните. Това е път за създаване на общество - един архипелаг от острови на егоисти, сървайвър на хора, съревноваващи се кой е по-скъпо облечен.

- Пак да ви върна на омразата в политиката, която е толкова силна и днес, че е на път да разруши държавата. Тя е движещ фактор, не аргументът, не идеята, а отрицанието.

- Омразата намери хранителна среда в политическите пространства. Там, където няма концепция, единственият й политически идентитет е демонстрираната омраза към другите. Втрещен съм от партийни лидерски програми, чиято единствена, тържествено заявявана цел е да махнат някого от власт. Това какво е?! Къде е представата за национално съзидание, алтернативата в името на нещо ново. Изобщо не става дума за това. Някой трябва да се махне. И се приема за нормално единствената задача на политическата партия е да отстрани някого и да се настани на негово място.

- Вярвате ли в националния интелект?

- Убеден съм, че го има. Може би са се увеличили пространствата на неговата летаргия, но потенциалът е същият, какъвто сме го имали.

- А Ботев и неговото силно чувство да люби и да мрази?

- Ботев се произнася във време, когато по българските земи е имало пълчища от диваци, когато омразата е била условие за национално оцеляване. Физическо оцеляване на една нация. Днес времето на света е не на оцеляващите, а на устремените към съзидание, колкото и това да е трудно. Някога омразата е имала спотайващ ефект, обединяване срещу нещо, което ще ни съхрани като българи. Днес омразата е слязла между хората и вече не ни пази от външна заплаха, а ни противопоставя един на друг без всякакъв социален смисъл. Тя създава илюзия за персонален суверенитет, а всъщност само изпепелява душите ни, за да преживеем задръстено и ялово дареното ни от Бога време.
 Изходът е в нас. Трябва да дойде не силна ръка, а уверена ръка и неотстъпчив управленски характер, които да потърсят силния ум за обща отговорност.