Леонардо Бианки е роден на 9 март 1974 г. в Анкона, Италия, а окончателно се установява в България през 2005 г. Известността го сполита след участието му в шоуто „Биг брадър 2“, където зрителите го поставиха на второ място след Миро. През 2013-а отново заема второто място в предаването, но в изданието му с популярни лица. Чаровният италианец използва славата си като шоумен и бързо се превърна в бизнесмен, който вече може да се похвали с няколко пицарии у нас. От 2 години има рубрика в предаването „Стартер“ в „БГ радио“, води и предаване в телевизия CITY. Последното, което се е научил да прави, са молекулярни топки.
- Лео, всички казват, че в България се прави трудно бизнес, ти обаче опровергаваш това твърдение.
- Да, но съм направил много жертви. Това, което имам сега, е като премия за всичко, което съм вложил като труд и усилия през живота си. Но аз не съм обективен критерий за България, защото знаем, че рекламата е майка на бизнеса, а аз я имах, и то без пари. Затова винаги ще съм благодарен на продуцентите, които ме поканиха да участвам в „Биг брадър“. Някои плюят шоуто, но аз никога няма да го направя.
- Понякога не те ли е яд, че и двата пъти остана втори във формата?
- Яд - не! Защото първия път влязох като резерва, а втория участвах с артисти, които бяха по-големи от мен, така че в самото начало реших, че ще се забавлявам. Е, в „Ол старс“ не се забавлявах толкова, но пък беше само месец и останах докрай. Освен това всички получихме хонорари, моята сума ме устройваше, така че се чувствах спокоен. Иначе на мен обикновеният формат ми харесва повече от този със звездите. Ние тук сме една шепа хора. А една чаша свърши ли, после не е същото като се пълни отново.
- Кой е най-приятният ти спомен от участието в предаването?
- Това, че намерих приятели. Миро и до ден днешен е един от най-близките ми хора. Чуваме се често, играем футбол заедно, много точен човек е. Миналата седмица готвих в Казанлък - Бат Сали беше в първите редици и ме чакаше. Няма как - когато си делил последната си троха хляб с някого, е така. Веднъж в „Ол старс“ един участник се разплака, че нямало какво да яде. А хладилникът беше фул! Стоя и се чудя: „Аз, като бях в къщата преди, нямахме пари дори за тоалетна хартия. Какво е това сега?“ Друг тежък момент е, като си тръгва някой, въпреки че знаеш, че отива на по-добро място. Но като живеете 24 часа заедно, започваш да чувстваш толкова огромна обич към този човек, като че ли не можеш да живееш без него. Трудно е да се обясни.
- Какво би посъветвал тези, които тепърва ще участват в шоуто?
- Да внимават, когато виждат, че някой започва да говори лошо за друг и ги пита: „Ти не мислиш ли така?“ В момента, в който ти зададат този въпрос и ти отговориш, влизаш в интрига. Отговорът е: „Не ме интересува!“ Това е моят съвет. Може това поведение да не е печелившо, но за мен беше ОК. На „Ол старс“ Ники Кънчев ме упрекна, че съм бил скучен. На мен пък ми беше спокойно, имах хонорара си, оттам нататък хората решаваха да оставам или не.
- Ти кога за първи път дойде в България?
- През 1992 г. и първото ми впечатление беше ужасно. Беше зима, сиво, всички хора бяха в тъмни дрехи и ходеха нацупени. Но през 1994-та дойдох отново и видях, че разликата е огромна. Първия път по телевизията имаше 2 канала, втория - излъчваха дори и музикални телевизии. Но беше трудно да започна бизнес тук. За да имаме достатъчно средства, за да отворим първия си ресторант в Созопол с Лучия, си продадохме колата. Помня много добре, че 12 000 лв. беше наемът на заведението за един сезон, а ние в края му имахме 13 000, така че остатъкът от 1000 лева отиде, за да си оправим личните карти. Работихме цял сезон, за да си изкараме документи за самоличност! И не забравяй, че идвахме от Италия - една страна, в която нищо не липсва. А тук от май до септември живяхме в една стая, с едно малко легло, в която непрекъснато беше 40 градуса. Тази жега беше ужасна за мен. Работех по цял ден, прибирах се, за да почивам, и НЕ почивах. Лучия ми казва, че отдавна е изтрила тези спомени от паметта си, аз обаче не мога. Беше нещо лошо. Но именно то ме научи да се боря и да успея.
- Кога отвори последната си пицария в Драгалевци?
- В края на миналата година. Нейната идея е да предлага здравословна кухня. Там прилагаме принципа на километър нула. Това означава, че гледаме сами да си произвеждаме продуктите. Имаме например четири дръвчета - череша, круша, ябълка и слива. С тях приготвяме конфитюрите и мармаладите за десертите. Имаме меню за клиенти с непоносимост към глутен, предлагаме паста с брашно от Египет, което се казва камот. Аз работя в кухнята заедно с още един италианец и брат ми. Ако някой мисли, че да си шеф е да стоиш на масата и да черпиш приятели, дълбоко греши. Вече сме 2015 г. - собственикът трябва да работи. Приятелката ми, племенничката ми също са там, така че заведението ни си е почти семейно.
- Вече купихте и своя къща в Драгалевци.
- Да, твърдо реших да живея в България. Доста обикаляхме с брокерите, но в мига, в който видяхме тази къща, само се спогледахме с Лучия и си казахме: „Това е!“ Тя е с огромни прозорци, много светлина, гледката е уникална. А покрай децата, които се събуждат рано, оттам съм виждал стотици вълшебни изгреви на слънцето. Гадно ми е да ставам, но само като погледна красотата навън, и ми минава.
- Разкажи ни за твоите близнаци.
- Вече са на година и девет месеца и гледането им става малко по-трудно, защото започнаха да ходят, да разбират, искат повече внимание. Всички минават през този етап, така че трябва само да имаме търпение и да ги обичаме. Знаеш ли кое е тъпото? Че чак сега осъзнавам, че е трябвало по-често да показвам на майка ми колко я обичам. Едва когато станем родители и осъзнаем колко се обича едно дете, си даваме сметка как е трябвало да се държим с нашите майки и бащи. Но това по-рано няма как да стане. Такъв е цикълът на живота.
- Твоята майка почина, нали?
- На 16 април 2013 г. Почина от рак, защото пушеше много. Затова съм в асоциацията „България без дим“, затова подкрепям всякакви инициативи против тютюнопушенето. Ние бяхме подготвени, че тя си заминава. Но беше тежко, когато от едната болница, в която беше тя, ни посъветваха да я преместим в друга. А тя е такава, че ти помага по-лесно да преминеш от другата страна. И хората знаят, че попаднат ли там, вече са направили първата крачка. Ние я излъгахме, че ще я преместим само за да направим малко допълнителни терапии, но тя разбра. И досега си спомням - бяхме на смяна с брат ми, тя дишаше много трудно, затова помолих лекаря да увеличим лекарството, което обаче засилва сърдечния ритъм. На тръгване я питах: „Мамо, добре си си?“ „Добре съм.“ „Сигурна ли си?“ „Да!“ Тръгнах си и след половин час ми се обадиха, че е починала. Като че ли искаше да ме изпрати спокоен, мисля си, че го направи нарочно, за да не издъхне пред мен. Но това са неща, които карат един човек да пораства. Сестра ми също почина от рак на 39 г. Тогава бях в България, но мисля, че така беше по-добре, защото това, което ми разказаха брат ми и майка ми, беше наистина тежко. Тя им се е усмихнала точно преди да умре, защото е виждала, че им е тежко. Сега дъщеря й е тук и тя е моята сестра. Но животът е това. Аз знам, че един ден ще се видим отново. Всички ще се съберем някой ден на онази, огромната вила.
- Кой от роднините ти остана в Италия?
- Лели, чичовци, вуйчовци - важни са, но не са нещо, което ме тегли натам, въпреки че с тях много се обичаме. Ние сме от южната част на страната, темпераментът ни е горещ и всеки път като отидем, се събираме по 100 души в една къща. Всеки роднина има по 4-5 деца, лудница е! Затова ходя там само по Коледа или ако някой ще се жени или ражда. Сега ще почивам, но ще отида в друга област на Италия. Искам да отида на място, където не познавам никого. Където ще съм далеч от ресторантьорството, където ще се запозная отново с Лучия, ще си дадем нови имена и една седмица ще живеем все едно сме други хора. Имаме нужда от бягство. Не може цял живот да говорим за ресторанти, радио и музика. Искам да говоря за хубаво време, аромати, храна, кристална морска вода. Тези неща ми липсват. Когато отиваме на почивка, ние изключваме нашите телефони, вземаме един служебен, с нов номер, който давам само на най-най-важните хора за извънредни ситуации, и се надявам никога да не звъни.
- Кой ви готви, когато сте в Италия?
- Майката на Лучия е една от онези майки, за които е почти невъзможно да купят готов продукт. Тя може да се събуди в четири сутринта, за да ни приготви тортелини. Готви много вкусно. В моето семейство на обяд ядем паста, а вечер месо. В тяхното на обяд се ядат паста, месо и зеленчуци - вечер отново. Малко е тежко. Но винаги трябва да ядеш. И когато отиваме там, трябва да сме 4-5 кг по-слаби от обикновено, защото със сигурност пак ще ги качим.
- Кое е най-хубавото, с което помниш родния си град?
- Морето! Аз живея в къща на 100 м от него. Вечер го чувам как шуми, миризмата е навсякъде, пясъкът също. Няма как. Но ми липсва. Освен това там всички се познават и когато се върна, са любопитни какво правя, как съм, някои гледат клиповете ми във Фейсбук, интересен съм им. Отговарям им, че съм си същият човек. Просто в Италия не успях да направя музика, тук успявам, там не успях да отворя ресторант, тук открих. Но трябва да си упорит. Когато чукам на една врата, ако не се отвори, това за мен не означава, че трябва да си тръгна. Ако вярвам в себе си, чукам, докато стане. А ако се отвори и ми откажат, искам да знам защо. Но Анкона е малък град, който не дава възможности. Там ми е скучно. Тук си купих моторетка, защото с колата полудявам в трафика. Сега от центъра до Драгалевци са ми осем минути. А там всичко е бавно. Дори баща ми, който е на 76 г., го разбра и ми каза, че ако се върне да живее там, ще почине след година. Там дядовците, които са по-млади от него, прекарват живота си на една пейка и чакат да им дойде времето. Те просто няма какво друго да правят.
- Кое е най-незабравимото ти лято до момента?
- Това в Куба. Помня го много добре. Бях на 20 г. и в главата ми нямаше никакви отговорности. Толкова ми беше свободна, че правех каквото си искам. Събуждах се, качвах се на каруцата на един дядо с конче, той ме водеше на пазара, където пиех шейк. Гледах как се правят пури, приказвах си с всички. Или пък отивах на плажа и се търкалях до вечерта. Накрая бях станал черен като негър. Спомням си как веднъж купих ром от пазара, отидох пред апартамента, където живеехме, и започнах да викам под терасата на моите приятели: „Искате ли ром, искате ли ром?“, но на испански. А в Куба е забранено да се продава алкохол на улицата. Излезе хазяйката с една лопата да ме бие. Тръгнах да бягам, докато ме разпознае. Оттогава започнаха да ме наричат Кмета на Гуанабо - това е един град в страната, защото наистина бях заприличал на истински кубинец.
- Успя ли да създадеш приятелства там?
- Да. До степен, че в три-четири посред нощ идваха да викат под терасата, за да излизаме - да пием бира, да ядем или да танцуваме. Когато си тръгнах, им оставих всичките си дрехи, а те много се зарадваха и тръгнаха да връщат жеста. Той има една супергрозна фланелка, ама вика - твоя е! Няма как да откажеш - обидно е. А те живеят с по 4 тениски и два чифта шорти. Нямат нужда от повече. Може след две години да си купят още една фланелка. Едното им дете има чехли, другото изобщо няма. Завиждам им, тъй като са много по-щастливи от нас. Имат слънце през цялото време. Имат и музика - салса, бачата. Това е вълшебна комбинация. Честно да ти кажа, мечтая някой ден с приятелката ми Лучия да заживеем на остров. Да има слънце, да е топло. Да мога да отида с нея до брега, да видим някой дядо, който продава току-що уловена риба, а после да се приберем и да си я приготвим. Мечтая за обикновени неща.