58046 | 31 дек. 2015 | 11:19

И двете ми дъщери - Ернестина и Ирина, са кръстени на бабите си. Май трябваше да направя повече момичета и така да зарадвам българските мъже, но Татяна, жена ми, не се съгласи...

Кой е той

Чавдар Шинов е писател, сценарист и популярен хуморист. Цял живот следва максимата, че най-важното е човек да не се взима много на сериозно и да гледа по-ведро на себе си и на света. И още – да приема пораженията като нещо, което се случва всекиму. Според него понякога нещата са като в онзи хубав филм с Ален Делон и Жан-Пол Белмондо - „Борсалино“, където единият убива другия, а на финала се чува репликата: „Щастието не съществува!“

Роден е на 28 май 1941 г. Сценарист на едни от най-обичаните български филми „Да обичаш на инат“, „Маневри на петия етаж“, „Петък вечер“ и др. Работил е като огняр в Народния театър, редактор в хумористичните вестници „Стършел“ и „Пардон“. Автор е на повече от тридесет книги: сборници с разкази и фейлетони, комедията „Апахите в края на лятото“, романa „Да се любим на инат“, пиеси и книги за деца. Последната му книга е „Изгубени в мола“.
Има две дъщери – по-голямата е известната актриса Ернестина Шинова, а по-малката Ирина, живее в Италия.

- След няколко часа ще настъпи Новата 2016-а, обикновено колкото и носталгично да е това занимание, хората дори и за минутка в края на старата си спомнят за случилото им се през нея или пък искат по-бързо да я забравят. Като каква запомнихте вашата 2015-а, господин Шинов?
- Ще го кажа като при шопите: Не беше зле, ама можеше да бъде много по-добре. Ако човек е почтен не може да не забележи напредъка на България, колкото и ще да се ръфат политическите сили. Напредъкът е очевиден. Но ако е почтен той не може и да не забележи това невероятно оглупяване на младото поколение, бедността.

Сигурно няма да има умрели от глад, но в това цивилизовано време на джобни телефони, на междупланетни ракети, да виждаш ежедневно толкова обезверени, боледуващи в една европейска държава, е подтискаща гледка. Ще ми се да вярвам, че всяко едно по-горно стъпало, което България бавно и мъчително изкачва, дано да бъде по-умно и по-богато.

Но не само на високи и заслужени пенсии, заплати, коли, а да бъде по-богато на душевност, на интерес към наука, към литература, към надпаричните неща.

- Слушам ви, г-н Шинов, и се питам защо не ми отговаряте в първо лице единствено число – а ми говорите за България. Нищо лично към никого от днешните по-млади строители на България, но те почти винаги започват с местоимението „Аз“. Само въпрос на ЕГН ли е или пък все търсим и под вола теле, както се казва?
- Познаваме се отдавна, Мариела, нека си говорим на „ти”. Поколения, диалектика... Ами аз съм вече над 70. И някак си идва момент, когато щастливата повърхност на здрава и румена младост е заменена от хората наоколо, от света, в който живееш, от страната ти. Там е истината.

Библията казва: Подарен ти е всеки ден. Благодарен съм всяка сутрин, като погледна през прозореца. И вярвам, че така ще бъде още няколко години. Но все пак съм в последните обиколки на живота си.

- Повече ще са, Чавдаре... Преживял си много, животът ти е бил и труден, и красив с незабравими приятелства и срещи, но едва ли искаш да бъдеш някакъв стар мърморко, който жали за отминалата младост...
- За съжаление, истинската мощ на човешкия двигател не е в годините, в които навлязох. Днес често съжалявам, че не направих неща, когато имах физическата мощ и експанзия. Но пък сега тези години са по-съзерцателни и не без основание се чува и прочутата щампа „стари мърморковци“.

Искам да не съм мърморко, но искам и младите хора да не мислят само за гаджето, за личния си успех и за колата си. Нека да мислят и за света наоколо. Дано да не звучи малко патриотарски, но ми се ще да мислят и за България. Поколения са се жертвали за родината, и това не е измислица на литератори. Така е текъл тогава животът. Сега понякога съм изумен от това, което става около мен. Казано направо от истинския живот.

- Все на политика го удряш, а?
- Вярно е, но политиците ни накараха да се отдръпнем от политиката, защото разбрахме колко тя е лъкатушеща, често пъти изумително свързана с личния успех, парите и слагачеството на определени хора.

- Нали виждаш, че политиката стана мръсна работа не само в България, а и по света.
- Едно от най-печалните ми открития за тази година, а може би и за предишната, е всеобщото отчаяние на умните хора от политиката. Просто българинът сякаш престана да вярва, че чрез политически действия може да промени живота си. И това превърна политиката, изборите, в търговска операция, в телевизионно шоу, в начин за купуване на места в парламента.

Ще ми се българинът да се върне към митингите, демонстрациите, изборите, но не платени, а изпълнени с личната идея как трябва да стане това или онова, всички умни хора с действени качества да не ги е срам да се занимават с това. В древността робите не са имали право на глас, за роби ли ще се обявим или за граждани? Ще участваме ли в общото дело или ще стоим някъде отстрани, скептично ухилени и дъвчещи манджата си?

Ако не го направим, рискуваме неграмотни хора да продават гласовете си и те да решават кой как да управлява държавата ни и как ще живеем в следващите четири години.

Искам младите да се обърнат към политиката. Защото да участваш в общото развитие на една страна, е политика. Иначе оставаме отстрани и гледаме някакъв постен филм. Живеем своя живот, който е нещо като „обичам Анчето, ама тя не ме обича“.

- Ти май говориш за бунт, за революция, натам ли насочваш разговора ни?
- Не говоря непременно за бунт, а за влизане в това общо дело България. Стъписан съм, идва нова година, но вместо да вдигам наздравица, съм ужасен от деградацията на думата демокрация.

Ами ние не правим избори, хора и партии си купуват места в парламента. Гледаме как едни хора получават пари, за да пускат бюлетина за някой си. Той побеждава, ама това не е истинско състезание, не е свързано със съдбата на България или с твоята лична теза. Това е един чудовищен пазар, наречен избори. Толкова е подтискащо...

Бил съм мечтател в онези години, в които не можеше и да става дума за някои неща. Представял съм си по съвсем друг начин това демократично развитие и правото на всеки да каже мнението си за управлението.

Извинявам се на теб и на читателите, че говоря за политика, вместо за сурвачки и шампанско...

- Я по-добре да обърнем палачинката в разговора, през 2015-а ти преживя нещо много специално –отстрани наблюдаваше, а може би по-точно е да кажа направо гореше около експеримента „БигБрадър”, в който дъщеря ти Ерна участва. Не че всички не живеем в някакъв Биг Брадър, но при теб нещата бяха по-особени, нали?
- Тази телевизионна България и тези телевизионни времена не ме радват. Фелини казва, че телевизорът е кухненски уред. Той трябва да е в кухнята и докато домакинята пържи яйца, да говори зад гърба й. А БигБрадър-а тоя път го изгледах от начало до края. Преди бях гледал малко от първия и бях един от най-ругаещите това предаване.

Стъписах се, когато дъщеря ми Ерна ми каза, че ще участва. Опитах се да й внуша да се откаже, но тя не ме послуша. Като го гледах обаче видях, че не всичко е толкова празно и жълто. Но както и да е. Сега вече не съм Чавдар Шинов, а съм бащата на Ернестина Шинова.

Ами нормално, Ерна е често в телевизора, всички я познават.
Така де, а като отида в поликлиниката – покрай възрастта ми май повече там ходя, и ми прочетат фамилията, докторът веднага ме пита да не съм бащата на ЕрнестинаШинова. От което следва и по-добро обслужване.

- А ти какво искаш – да те попитат „Извинете, не бяхте ли вие авторът на „Да се любим на инат” или пък на последната ти книга „Изгубени в мола”?
- Да, вярно е. И понякога ми е кисело, че докторът не ме пита точно това, ама какво да правиш, живеем в модерни времена. Но да не бъда грешно разбран аз, старият мърморко. Гордея се много с детето си. А аз имам две красиви дългокраки и умни дъщери, наистина съм горд с тях. Можех да направя и повече дъщери, ама колкото толкова.

Всички познават Ерна, но и Ирина е като нея – хубава и умна, тя живее в Италия и тези дни си дойде в България. Такава радост е, да знаеш, като се съберат и двете. Имам и една внучка – Йоанка и тя е много хубава, учи медицина, както казваме ние по-старите, за докторка. Надявам се като се изучи да се грижи за дядо си.

В чирпанското село Братя Даскалови, от където е жена ми Татяна, и където всяка година прекарвам по 1-2 месеца, съм известен с това, че съм бащата на Ерна. И там не съм известен с това, което съм направил.

- Какъв баща беше, укоряваше ли ги, поощряваше ли ги повече?
- Май трябваше да направя повече момичета и така да зарадвам българските мъже, но Татяна, жена ми, не се съгласи...(смее се)  Иначе бях строг баща, имам постъпки, от които не се гордея.

- Я разкажи някоя от тях.
- Помня как класната на Ерна веднъж ми написа, че пак си е правила някаква прическа. Грабнах ножицата и я остригах. Можеш ли да си представиш какъв простак съм бил... Не искам дъщерите ми да са барбита, да са само хубави машинки за удоволствия на някакви тъпанари, искам да са личности. И двете бяха много различни.

Колкото Ерна трябваше да бъде държана на къса юзда, толкова Ирина все й викахме да излезе, да отиде на дискотека. Сега тя е женена в Италия, живее в Рим. Мечтаеше да стане велика художничка. Мъжът й е много свестен италианец.

- А помниш ли какво подаряваше на щерките за Нова година?
- Помня и то даже ще ти разкажа един много мил спомен точно покрай този празник.След като се ожених, година след това ми се роди Ернестина и трябваше да се работи. Станах огняр – първо в Дом номер 5 за слепи жени, а после и в Народния театър „Иван Вазов”. Макар и в кръга на шегата, но само аз и Вапцаров от пишещите братя сме били огняри. Имам диплома – майстор огняр – котли, ниско налягане. 

Спомням си едно новогодишно тържество на Народния театър през онези години. Всички родители трябваше да дадат подарък за детето си, а известният актьор Лео Конфорти беше Дядо Мраз. Ние бяхме купили една гумена кукличка за Ерничка, а актьорите бяха накупили доста скъпи играчки за своите внуци и деца. И Лео, като извади от чувала малкото пакетче, досетил се, вероятно, че това е детето на огняря студент, я попита как се казва и на кого е кръстена. „На баба ми Ернеста”, му отговори Ерна.

Може и да е усетил, че сме евреи, но отиде до елхата и измъкна отдолу една голяма топка – май беше футболна, и й даде и тоя подарък. Тогава Ерна беше на 3-4 години. Сега играе в същия този Народен театър.

- Един от най-обичаните български филми е „Да обичаш на инат”, на който ти си сценарист. Филмът имаше страхотен успех, около него имаше и дискусии. Как се появи той?
- Всъщност това беше един разказ - „Наглият Пешев”, който излезе в „Стършел”. Тогава излезе и американският филм „Непокорният Люк” с Пол Нюман и написах този разказ, който се превърна в роман.

Поначало много ставам заядлив като заговорят как в онези години се е потъпквало всякакво желание да кажеш истината, как са гонели... Няма такова нещо. „Да обичаш на инат” е филм метафора, която хората усетиха. Всички виждат с очите си една лъжа – че учител пее фалшиво, всички чуват и знаят това, и директорът също, но после казват – не.

И изведнъж детенце като в приказката „Царят е гол” казва на глас какво мисли – истината. Имаше реплика „Всички лъжете” и помня една прожекция, когато хората започнаха да ръкопляскат на това. В това е успехът на филма.

- В „Да обичаш на инат” играеше големият Велко Кънев, него ли имаше предвид за ролята на бащата в началото?
- За тази роля първо се обсъждаше да бъде Руси Чанев. Но той не беше този типаж, който изисква вечер да крещи на жена си да му сложи ракийката... Той има друго излъчване. Руси е предложил Велко на Николай Волев. И в трите филма, които продължават толкова много да се въртят и днес – това са „Маневри на петия етаж”, „Петък вечер“ и „Да обичаш на инат” – играе Велко Кънев.

- Има ли нещо, за което да съжаляваш, че не се е получило във филма?
- Истински съжалявам, че не успях да променя образа на директора на училището, който изключва момчето – Волев го направи едва ли не лошия човек. В романа този директор обича момчето – той е първият човек, който е казал истината. А трябва да го изключи.

Това прави ролята много благодатна за актьора, но Волев като че ли не усети това. Мисля, че и той съжалява, че не го направи и не тръгна по тая писта. Иначе и Леда Тасева беше страхотна – тя просто игра себе си. Филмът се получи, затова и досега го гледат.

- Имало ли е обаждания „отгоре” – заповеди от рода на това е добре да го няма, това го разработете повече или го смекчете?
- По време на снимките на „Да обичаш на инат” – шефът на културата Георги Йорданов беше казал тогава на Волев – трябваше да се доснеме как бащата и синът тичат в гората. Волев беше измислил синът да тича отпред, а бащата да е зад него.

Филмът завърши много драматично – след катастрофата накрая се чудиш умряха ли, какво се случи. Т.е. да има отворен оптимистичен край. Режисьорът на „Петък вечер” Людмил Кирков (светла му памет!) ми каза, че за филма му се бил обадил Тодор Живков. Филмът завършва с горичката при спирка „Журналист” – движи се трамвай, вали сняг, дърветата са побелели.

Като видял това, Живков попитал – „Какво искате да кажете, да хващат гората ли, партизани ли да стават?”. Още тогава Людмил ми го беше казал, но ние нищо не сменихме и филмът си излезе така. Говореше се, че ще вземе „Златната роза”, но не стана...

- Имаш много силни и верни приятелства, един от близките ти на сърцето беше поетът Валери Петров, царство му небесно. Как се запозна с този необикновен човек?
- Валери Петров е едно от най-хубавите неща, които се случиха в живота ми. За него говоря невероятно сухо, макар в главата си да имам такива думи, които са някакви обяснения в любов... И не искам да използвам минало време за него. Той е много верен приятел и много добър слушател.

Боже, като се сетя – когато се развеждах, бях подлудил всичките си приятели. А Валери направо го бях побъркал да му разказвам драмите в живота си. Имаше моменти, когато той уплашен да не се пропия, ме караше да оставам да спя в дома му.

- Така ли се сприятелихте с него?
- С Валери станахме приятели след промените. Моето отиване при него беше, когато искахме да го навием да се съгласи да стане кандидат за депутат във Великото народно събрание от листата на БСП. И тогава се сприятелихме. Умее да изслушва всеки, но е невероятно твърд в тезите си и, не дай Боже, да намисли нещо. Няма начин да го откажеш, има необикновено дълбок и проницателен ум.

Усещах нежеланието му да се отнасят към него като към изключителен човек. „Не ща да съм генерал на сватба, за да се снимате с мен” – така казваше той. Изразът идва от руската литература, където винаги на една сватба трябва да има и един генерал.

- Имаш и други приятели, без които не можеш...
- Един от хората, на които искам да приличам по нравственост, е Христо Ганев. Това е другият човек, който категорично присъства с мен в последните крайни обиколки по пистата, наречена живот. Христо е спокоен, умен, честен, също неприемащ всичко насериозно. Шеговит.

С Христо и Валери всъщност правехме заедно „Пардон” – вестникът, който създадохме двамата с Васил Сотиров. Заедно тръгнахме да го правим, дори смятахме, че ще е много по-добър от „Стършел”, в който пък преди работех. Това наистина беше вестник с качества, в него имаше много добри автори, с някакъв възрожденски подем. Но това беше в романтичните години на противопоставяне между червени и сини.

- И третият ти особно близък приятел е Анжел Вагенщайн. Киното ли ви събра двамата?
- Да, с него сме стари приятели още от киното. Двамата малко си приличаме – вече имах издадени почти 10 книги и все не ме приемаха в Съюза на писателите. За да си член си имаше специална технология – да си намериш хора, да се мотаеш в съюза, за черпиш – неща, които не ми харесват да ги правя.

И като добавиш, че се оказах висок, фукльо, свободен и женкар...Анжел – имаше същата мъка, и него не го приемаха тогава в Съюза.

А знаеш, че единственият награден български филм в Кан е филмът „Звезди” по сценарий на Анжел Вагенщайн. Това е вечната история на красивата еврейка и младият германец, между които избухва любов, но тя не може да се осъществи. Нещо като „Ромео и Жулиета”. Режисьорът беше много добър, а филмът - българо-германски, на Българска кинематография и ДЕФА.

Освен това Анжел има може би 50-60 игрални филма. Той е щедър човек. Спомням си как веднъж направо съсипа мой сценарий на един художествен съвет. „Отде да знам, че си евреин - ми каза после - като си се скрил под това име.” Анжел е изключително верен приятел.

- И какъв извод си направи през годините за живота, имаш ли оптимистична теория за него?
- Великото ми откритие е следното – страдал съм защо ме споменават в някакъв обзор за литературата, само че не сред 5-те да речем, а 12-ти, защо съм в графата „и др.” (и други) – т.е без дори да ме споменават... Няма да крия, че съм страдал, и когато някой има голяма къща и кола.

Но открих, колкото и да звучи биологично, най-великото достижение на човека - това е активното дълголетие. Да можеш да живееш дълго, да не си миризлив полутруп някъде, откривам и тая слабост на старите хора – да си казват „кога си отиде еди кой си, а аз още съм тука”.

Много често се сравнявам със Станислав Стратиев(писател и драматург, б.р.) – моя съученик, скъп приятел, съавтор, съотборник във всичко – Бог да го прости, много талантлив човек. А аз щукам по тая софийско-българска земя, возят ме слонове в Индия, викам ойларипи по върхове, напивам се в задушни хижи, докато навън върлува буря. Вече 15 години него го няма на тая земя.

Щеше да бъде хубава старост – да приключим заедно... Но това е то - успехът. А всичко е толкова ефимерно и сме толкова слаби...

- Какво ще пожелаеш на себе си и на всички българи за Новата 2016-а година?
- Да е мирна годината, нека да има мир. Тези празни понякога думи днес особено много натежаха. Защото около нас нещо много задрънчаха оръжия, взеха да минават много танкове, да свалят самолети. Така че – нека има мир и да сме живи и здрави. Това желая на всички.

А на себе си – да ми е интересна годината. Жена ми Татяна сега ще ме води на остров Бали сред полинезейци. Отиваме при сина й, много добре момче. Чух, че кобра са открили в двора си

Пожелавам си мир и любов, и една поумняла България. И още – да не обръщаме гръб на политиката заради лошите ни политици. Иначе няма как да участваме в управлението на държавата ни.
Весела, щастлива, мирна и умна нова 2016-а година!

***

Хумор от Чавдар Шинов:

Не мога да разбера защо всички искат да завършат висше образование? Ето в нашия офис имаме 20 души, а с висше са само двама души – чистачката и куриерът.
***

Проверих си банковата сметка и с жизнерадост открих, че имам достатъчно пари да живея спокойно, щастливо и богато до края на живота си. Разбира се, при положение, че умра тази сряда.
***

Заради политиците не ходим на избори.
Заради поповете се отказахме да ходим на църква.
Заради генералите мразим армията.
Само едни – барманите, ни останаха.