24476 | 6 ян. 2015 | 12:56

Поредица на „Преса“: Световният терорТерористите от Баадер-Майнхоф са ударният отряд на младежкия гняв срещу империализма през 70-те Поредица на „Преса“: Световният терор

18 октомври 1977 г. Три чисто бели килии в зловещо строгоохранявано крило на затвора „Щам­хайм“ в Щутгарт. Три бездиханни тела. Двама мъже лежат в локви кръв с огнестрелни рани в главата. Жена с ярък черен грим и руса коса виси на самоделно бесило от кърпи, опнато през решетката на прозореца.
Андреас Баадер, Ян-Карл Распе и Гудрун Енслин са мъртви. Месеци преди тях край на живота си слага и Улрике Майнхоф. „Поп­иконите“ на ултралевия тероризъм, ударният отряд на първото пост­нацистко поколение, надрусаните противници на консуматорското общество са си отишли завинаги.
„Фракция Червена армия“ обаче надживява създателите си, чийто разрушителен чар ще вдъхновява още две десетилетия разочарованата младеж в Западна Европа за въоръжена борба срещу империализма.

Те са млади, красиви, слушат рок, вземат лсд, протестират срещу войната във Виетнам и са безумно сърдити на своите родители. Виждат във Федералната република продължение на Третия райх и са решени на съпротива, каквато собствените им бащи и майки никога не оказват. Бесни са, че някогашни нацисти все още заемат ключови позиции във властта, че чувствителността на обществото към бедните е умишлено парализирана чрез свръхконсумация, че правителството продава оръжия на гладуващи народи в Африка.

Основателите на „Фракция Червена армия“ (РАФ), чиято кървава диря оставя 34 трупа между 1970 и 1998 г., поставят морала над закона. Грабват оръжието в името на по-хуманен свят и на повече справедливост - така, както я усещат. Обявяват митингите и позивите за безполезни игрички на демокрацията и повеждат „градска партизанска война” срещу богатите експлоататори и политиците, които ги крепят.

Уморени от скуката и лицемерието на буржоазния живот в Западна Германия и от „фашизма на задрямалото общество“, крайнолевите бунтари атакуват банки, военни обекти, високопоставени държавни служители, десни медии.

Все по-непримирими, все по-жадни за мъст и все по-дръзки в атаките си, в крайна сметка и по ирония на съдбата те се превръщат в морален еквивалент на нацистите - използват смъртта за постигане на политически цели. И накрая се самопогубват.

Авангард на студентското недоволство

РАФ се ражда във вихъра на студентските протести във ФРГ в края на 60-те години. Андреас Баадер - труден младеж без работа и с досие заради кражби, участва в демонстрациите срещу визитата на иранския шах Реза Пахлави в Западен Берлин на 2 юни 1967 г. Там е и Гудрун Енслин - дъщеря на пастор, пълна отличничка, доктор по германистика със стипендия от държавата.

Простестът на младежите срещу госта, в чието лице те виждат пионка на световния империализъм, ескалира и полицай застрелва 27-годишния студент Бено Онезорг. Актът е непростим за колегите на момчето.

„Те са поколението на Аушвиц. Не може да се спори с хора, създали Аушвиц. Те имат оръжия, а ние - не. Трябва да се въоръжим“, крещи след убийството Гудрун, която ще се превърне в мозъка зад операциите на РАФ. Седмици след речта й тя се запознава с Андреас, разделя се по телефона със съпруга си и баща на малкото й дете и се отдава на нелегален живот. Двамата подпалват през 1968 г. магазин във Франкфурт в знак на протест срещу „геноцида“ във Виетнам. Арестувани са, но бягат, след като са пуснати временно от затвора.

Баадер е арестуван случайно при пътна проверка през април 1970 г. Отново успява да се измъкне през май с помощта на една от най-популярните журналистки във ФРГ по това време - Улрике Майнхоф. Тя получава разрешение от властите да изведе младежа от затвора в Берлин до Института за социални въпроси под претекст, че пише книга за него. След тази първа оказана помощ Майнхоф се превръща в гласа на РАФ, създава манифести и умело мотивира всяка от последвалите гръмки акции.

Неуспешен стаж при палестинците

След бягството от затвора Баа­дер, Енслин, Майнхоф и техният адвокат Хорст Малер заминават за Йордания, за да преминат обучение за партизански действия в лагер на Организацията за освобождение на Палестина. Разюзданите нрави на европейците и настойчивото желание на Андреас и Гудрун да спят в една стая прекратяват преждевременно начинанието. Вместо това РАФ търси вдъхновение за бойната си стратегия, като изучава действията на Тупамарос - ляворадикална уругвайска организация, която първа в света прилага тактиката на градското партизанско движение.

След завръщането си в Германия четиримата организират серия обири на банки, за да финансират групировката си. Кулминацията е на 29 септеври 1970 г., когато 16 активисти атакуват три различни банкови клона и задигат 209 000 марки.
През октомври 1971 г. РАФ разстрелва първите си жертви - двама полицаи в Хамбург. „За нас полицаите са свине, облеченият в униформа е мърша, а не човешко същество, затова трябва да се справим с него“, пише Майнхоф.

През 1972 г. РАФ вкарват в действие и бомбените атентати. Най-напред на 11 май гръмва щабквартирата на американската армия във Франкфурт, ден по-късно - полицейски управления в Аугсбург и Мюнхен, на 19 май избухва и издателството на Аксел Шпрингер - консервативният собственик на „Билд“, който неуморно критикува студентските протести. Атентат има и в щабквартирата на американската армия в Европа, разположена в Хайделберг. Общо през кървавия май на 1972 г. умират четирима души, ранени са над 40.

Бомби в съвестта на обществото

Показните акции на РАФ предизвикват кабинета на канцлера Вили Бранд да организира мащабна полицейска операция, в рамките на която още през юни основните играчи са заловени. Баадер, Енслин, Майнхоф и двамата им близки сподвижници Холгер Майнс и Ян-Карл Распе са пратени в затвора „Щамхайм“ при пълна изолация, без право на посещения, преса и комуникация помежду им. В знак на протест те започват гладна стачка и въпреки че ги хранят насила, Майнс умира след повече от 100 дни без храна.

Останалите четирима прекарват три години зад решетките, преди най-сетне през 1975 г. срещу тях да започне процес. Те използват трибуната, за да пропагандират идеите си, а делото, водено от съдии, някога членове на Националсоциалистическата партия, се следи със затаен дъх от европейското ляво пространство.

„Хвърляхме бомби в съвестта на хората - крещи Баадер пред камерите. - Подпалихме два-три магазина и се вдигна шум до бога за няколкото изгорели скъпи парцала вътре. А много по-мощни бомби има всеки ден и час във Виетнам и там гинат хора. Защо мълчите за това?”.

Дългата изолация и тежките условия в затвора довеждат до стълкновения между Баадер и Енслин, от една страна, и Майнхоф, от друга. Мнозина от надзирателите чуват как тримата шумно се карат, често той къса статиите на журналистката, които презрително нарича „боклук“.

Мистерия около смъртта им

В тази ситуация Улрике посяга на живота си. Тя не дочаква присъда и е намерена мъртва в килията си на 9 май 1976 г.

Останалите трима са признати за виновни за няколко убийства и са осъдени на 28 април 1977 г. на доживотен затвор. На 18 октомври охранителите откриват труповете им в трите им килии.

Смъртта им и до днес е обвита в мистерия и мнозина не вярват, че сами са отнели живота си. Подозренията се разбунват от серия въпроси без отговор: как Баадер и Распе си набавят огнестрелно оръжие в строго охранявания затвор, как Баадер се е прострелял сам отзад в тила от около 40 см разстояние, защо има три намерени гилзи в килията му, защо по ръцете на Распе няма следи от барут и т.н.

Смъртта в затвора и съхраненият докрай идеализъм печели на фракцията почти божествен ореол сред част от лявомислещите младежи в Германия. РАФ се радва на подкрепа в обществото, немислима за всички други терористи в Европа. Според социологически проучвания от онова време всеки четвърти германец под 40 години подкрепя каузата им, а всеки десети е готов да скрие в дома си активист на движението.

Затова дори след смъртта на Баадер, Майнхоф и Енслин делото им е продължено от второ и трето поколение червеноармейци. Наследниците, чиито акции са далеч по-кървави от непрофесионалните атаки на създателите на РАФ, никога не спечелват публично одобрение и се саморазпускат през 1998 г.

„Те бяха продукт на времето си. Младежи с твърде много енергия и твърде малко интелигентност“, ще обобщи с презрение канцлерът Хелмут Шмит (1974-1982). 

Мозъкът на РАФ: двама влюбени и сърцата журналистка

Когато членовете на РАФ се изправят пред съда през 1975 г., светът вижда красива млада влюбена двойка. Андреас и Гудрун открито флиртуват пред камерите и мнозина са вдъхновени от историята им. Тяхната бурна емоционална връзка е в основата на терористичното звено.

Двамата - с напълно различна житейска съдба на младини, се влюбват лудо и зарязват половинките и децата си (през 1967 г. той има двегодишна дъщеря, а тя - бебе на няколко месеца).

Андреас (роден 1943 г.) е отгледан от три жени - майка си, баба си и леля си, след като баща му не се завръща от Източния фронт. Краде коли, обожава високата скорост, снима се в гей списания и е изгонен от училище. Привлекателен, самоуверен и циничен, Баадер е безапелационният лидер на РАФ, въпреки че е един от малкото активисти на организацията без висше образование.

За разлика от него Гудрун (родена 1940 г.) идва от перфектно семейство на пастор, завършва докторат, създава издателство „Нова литература“ заедно с мъжа си Вернвард Феснер. През 1971 г. той ще се самоубие заради изневярата на жена си. Синът им Феликс, останал сирак след нейната смърт през 1977 г., днес е един от изтъкнатите драматурзи на Германия.

Улрике Майнхоф (родена 1934 г.) остава без баща през 1940 г. и без майка осем години по-късно. Въпреки това тя усърдно се образова, учи философия, социология, германистика и от най-ранна младост активно се включва в протестни реформистки движения. Членува в забранената Комунистическа партия и става главен редактор на списание „Конкрет“, което се превръща в настолно четиво на левите студенти през 60-те години. Омъжва се за създателя на изданието Клаус Райнер Рьол, от когото през 1962 г. ражда две близначки. След време Майнхоф се опитва да ги прехвърли да живеят в сиропиталище за палестински деца в Йордания, но Рьол успява да ги спаси.

Особено любопитна е съдбата на един от другите членове на РАФ - адвоката Хорст Малер (роден 1936 г.). Той е арестуван още в началото на терористичния път на фракцията през 1970 г. От затвора пише манифест, който обаче е отречен от останалите. Излиза през 1980 г. - четири години, преди да изтече присъдата му, главно благодарение на усилия­та на своя адвокат - бъдещия канцлер на Германия Герхард Шрьодер, който по-късно ще му помогне да си върне и правото да упражнява професията си.

След излизането от затвора Малер се увлича по идеите на маоизма, по-късно прави завой на 180 градуса и се присъединява към крайнодесни групировки. Днес излежава 12-годишна присъда за отричане на холокоста и насаждане на омраза. 

Български ченгета нанасят
поражения на фракцията

Още докато трае процесът срещу Баадер, Енслин и Майнхоф, техни млади последователи осъществяват серия кървави атаки за освобождението на идолите си. На 24 април 1975 г. шестима активисти окупират посолството на ФРГ в Стокхолм, загиват двама служители и двама от терористите.

На 5 септември 1977 г. - дни преди смъртта на Баадер и Енслин, е отвлечен Ханс Мартин Шлайер - шеф на Германската асоциация на предприемачите. След трагичния край на подсъдимите той е разстрелян. Тогава се намесват и българските спец­служби.

На 21 юни 1978 г. западногермански и български ченгета в съвместна операция задържат в Слънчев бряг четирима функционери на РАФ, замесени в убийството на Шлайер. За отмъщение на 15 юли са взривени два офиса на българската търговска фирма „Балкан трейдинг“ в Западна Европа.

През 1985 г. на жп гарата в София звеното за борба с тероризма - т.нар. червени барети, залавя друг член на РАФ - Зорге. Със задачата се справят четирима командоси, между които и Алексей Петров, тогава сержант. Тяхната мисия е сложна - необходимо е да хванат терориста гол заради подозрения, че е пришил в яките на дрехите си ампули с отрова. Докато Зорге върви по перона, Петров го просва на земята, забива лакът в гърба му и закопчава белезниците. За части от секундата двама негови колеги събличат напълно арестувания, докато четвърти човек упорито и шумно прави снимки на случващото се, за да убеди останалите пътници, че на гарата просто се снима филм.