14407 | 31 окт. 2024 | 11:04

Екип от 27 учени – медийни експерти, от шест български университета подготви първата история на Българската телевизия в 4 тома, която включва 68 научни статии в обем от 1800 страници.

В Деня на народните будители започваме нова рубрика, посветена на една славна годишнина - 65 години Българска телевизия и 70 години телевизионни излъчвания в България.

По този повод екип от 27 учени – медийни експерти, от шест български университета подготви първата история на Българската телевизия в 4 тома, която включва 68 научни статии в обем от 1800 страници.

Първи том (1954-1990) обхваща годините когато Българската телевизия е в режим на монолог без опоненти.

Втори том (1991-2000) представя телевизията като нова „политическа машина“.

Трети том (2001-2013) разказва за цифровизацията на телевизията и новите медийни регулаторни практики.

Четвърти том (2014-2024) отговаря на въпроса как се справя телевизията в електронната среда на социалните и онлайн медии, на фалшивите новини и изкуствения интелект.

Проектът е по идея на проф. д-р Маргарита Пешева.

Научен консултант е проф дн Милко Петров, научни редактори и съставители са: проф.д-р Маргарита Пешева и доц.д-р Катя Михайлова.

От първи том ще представим Преживелиците на началото - Центъра в МЕИ, както и фрагменти от тв портрети на някои големи тв журналисти и режисьори - истински майстори на словото и образа: Кеворк Кеворкян, Бригита Чолакова, Хачо Бояджиев, Младен Младенов-Доктора и Любомир Коларов.

В тези първи 36 години Българската телевизия доказа, че е най-влиятелната електронна медия, която всеки ден разказва от тв екран за българските постижения, успехи и поражения и всяка вечер пожелава на най-малките си зрители „Лека нощ, деца!“.

Телевизионните предавания за деца са едно от големите професионални постижения на Българската телевизия, за което ще разкажем в „Епицентър“.

Започваме представянето на славната история на Българската телевизия в Деня на народните будители. Най-вече защото сме убедени, че будителството започва с историята.

А историята се оглежда в екрана на телевизията – цели седем десетилетия тя е електронно огледало на българските страсти, което всеки ден показва как се създават големите личности , идеи и визии за нашето общо бъдеще.
Честит празник!
Милко Петров
Маргарита Пешева
Катя Михайлова


ПРЕЖИВЕЛИЦИТЕ НА НАЧАЛОТО.
ЦЕНТЪРЪТ В МЕИ

Маргарита Пешева

Раждането на телевизията у нас прилича на всяко друго – съпроводено е с големи мъки и е плод на колективни усилия. Телевизионното отроче проплаква за пръв път благодарение на група преподаватели от Катедрата по радиотехника и физика в МЕИ. Годината е 1951, когато екип от ентусиасти решава да започне първите експерименти за предаване на образ от разстояние, т.е. за създаване на телевизия.

ИДЕЯТА ЗА ТЕЛЕВИЗИЯ

Кирил Кирков, доцент в МЕИ (Машинно-електротехнически институт, предтеча на съвременния Технически университет в София), повлиян от информациите в печата за тв предавания в чужбина, предлага на ректора на Висшия институт проф. Саздо Иванов да започнат експерименти за създаването на телевизия и у нас. И двамата споделят надеждата, че създаването на телевизия в България значително ще издигне авторитета на МЕИ и на държавата, защото по това време телевизия има само в най-напредналите страни.

Трудностите, пред които екипът се изправя, са огромни – няма специализирана литература и техническа документация, липсват измерителна апаратура, материали и разбира се, финансови средства. Младите физици и инженери разполагат с една-единствена техническа книга – „Основи на телевизията“ на проф. Катаев. Те обзавеждат своя лаборатория на тавана на МЕИ и там всяка вечер след работно време започват да правят многобройни опити. Работата е напрегната и всички стоят в лабораторията до късно вечер. „Обикновено работното време се определяше от последния трамвай“, си спомня проф. Саздо Иванов. Лабораторията е обзаведена с подръчни средства – едно малко саморъчно направено екранче, на което в края на 1952 г. се появява образът на снимка, представяща сърцевината на трансформатор – първия обект, поставен у нас пред телевизионна камера.

След началните успешни опити колективът получава творчески импулси и известна материална помощ за продължаване на работата. Чешки колеги помагат на запалените българи, като им подаряват стар, но добре запазен кинескоп. Българската войска пък предоставя на експерименталната лаборатория голямо количество трофейни радиоапарати, кондензатори, съпротивления, а офицерът Димитър Димитров безвъзмездно дарява на екипа „Ленинград Т2“ – ценен за нашенските условия телевизионен приемник. Техническото училище за фина механика и оптика решава да подари на колектива стара киномашина, която, преконструирана, най-сетне дава звуков съпровод на тв изображение. След тези материални придобивки опитните резултати значително се подобряват. На сградата на Политехниката срещу Паметника на Васил Левски е поставена огромна 20-метрова

ПРЕДАВАТЕЛНА АНТЕНА

от която през 1953 г. се правят сполучливи опитни тв излъчвания. Най-често се предават филми, като изображението се следи внимателно и непрекъснато се отстраняват различни дефекти.
Пресата веднага забелязва телевизионното чудо и на страниците на печата се появяват първите сведения за намиращата се в ембрионален стадий нова медия. „Създадена е родна телевизия – пише през юни 1954 г. вестник „Отечествен фронт“. – След време в много български домове ще има телевизори. И в часовете на отдих трудещите се ще следят на екрана най-новите театрални постановки и филми, ще наблюдават спортни състезания и редица културни и политически събития“. Един от създателите, Николай Бъчваров, отбелязва в „Техническо дело“, че „нашата страна първа между балканските държави се сдобива с телевизионен предавател, построен със собствени сили, без чужда помощ“.

Заинтригуван, председателят на Комитета за наука, изкуство и култура Румен Аврамов решава да организира публична тв прожекция специално за елита на столичната интелигенция. Тя се осъществява в навечерието на първи май 1954 г., като на телевизор, поставен в кабинета на ректора, се излъчва филмът „Запорожец отвъд Дунава“, дълъг около 15 минути. Това е официалното

ПЪРВО ТЕЛЕВИЗИОННО ПРЕДАВАНЕ
ПО БЕЗЖИЧЕН ПЪТ

и същевременно официалното обявяване на Експерименталния център на МЕИ. От тази дата насетне започват пробни експериментални предавания веднъж седмично, а от 7 ноември 1954 г. – два пъти седмично. Пресата отразява знаменателното събитие – големи статии за първото тв излъчване са поместени във вестниците „Отечествен фронт“ и „Труд“. Българска телеграфна агенция (БТА) не остава по-назад и решава да сгорещи съвсем новината, като организира среща на членовете на Експерименталния център с представители на тогавашните медии. Срещата е много интересна и веднага е отразена от официоза „Работническо дело“: „Вчера в БТА се състоя среща на членове на колектива с представители на столичния печат и радиото.

Пред присъстващите колективът демонстрира телевизионно предаване на няколко късометражни филма и предаване от натура. С това ще се задоволи огромният интерес на нашата общественост към тази нова културна придобивка, която съчетава възможностите на киното и радиото и ще служи за широко пропагандиране на културни, научни и политически знания сред широките народни маси“. Зад помпозния стил все още не прозира страх от телевизията. Страхът ще дойде много по-късно, но пък ще е продължителен.

В началото проблемът е какво да се предава? Естествено, най-подходящото средство за пълнеж на програмата на новородената телевизия са филмите. След дълги увещания „Българска кинематография“ склонява и започва да захранва с филми телевизионните излъчвания. Така новата медия предизвиква

ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОБЩЕСТВЕН ИНТЕРЕС

който води председателя на „Съюза на научните работници” акад. Кирил Братанов при проф. Саздо Иванов с молба за публична демонстрация за запознаване на софийската общественост „с чудото, наречено телевизия“. Видно е, че научната номенклатура първа се досеща как чрез телевизията може да си направи собствен имидж. Речено-сторено.
За място на публичната демонстрация е определен „Домът на техниката” на ул. „Раковски“ № 108.

Там колективът издига приемателна антена и прави предварителни опити. Но когато отиват в залата, сварват събрание на художественотворческата интелигенция. Саздо Иванов уведомява присъстващите за предстоящия тв експеримент и събранието набързо е закрито, но никой не желае да напусне залата. Салонът и коридорите на „Раковски 108“ са препълнени – докладът и демонстрацията на филма са посрещнати с възторжени акламации: „Браво, браво, Българска телевизия! Да се повтори!“. Екипът е затрупан с писма и обаждания от граждани да се направи ново телевизионно излъчване.

След една седмица тв предаване се повтаря, като вече е предварително обявено с афиши на различни места в столицата – в кино „Роял“, сегашния „Театър на народната армия”, проф. Саздо Иванов прочита доклад, след който се излъчва тв филм при небивал успех. Още тогава Саздо Иванов предугажда, че телевизията ще стане органична част от бита на хората, защото „ги информира за всичко, при това в образи“.

След това успешно начало колективът решава да популяризира телевизията не само в София, но и в цялата страна – започват публични телевизионни демонстрации в различни градове. Някъде след август 1954 г. пресата вече пише масово за телевизионните излъчвания – почти всички вестници и списания следят и отразяват телевизионните демонстрации. Към „Отечествен фронт“, „Труд“ и „Работническо дело“ се присъединяват „Земеделско знаме“, „Народна армия“, „Народна младеж“ и списание „Радио“.

По това време телевизията заинтригува и хората от висшите етажи на властта.

През април 1955 г. по идея на Вълко Червенков, тогава министър-председател, в неговия кабинет се организира телевизионно предаване за отбрани хора. На големците е показан телевизионен филм с изключително качествено изображение. Червенков е силно впечатлен и моли представителите на Експерименталния център да му разкажат нещо повече за телевизията. Когато разбира, че телевизията у нас се създава буквално на тъмно – без нужната документация и апаратура, решава да изпрати част от колектива на

СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ В СССР

където телевизия има още от преди Втората световна война. За Съветския съюз заминават Саздо Иванов, Кирил Кирков и Николай Бъчваров. Те носят специално писмо до тамошното Министерство на съобщенията. В Москва ги посрещат топло и сърдечно, предоставят им интересуващата ги документация и дори им дават две чертожнички, които пречертават нужните им схеми. По това време руснаците усилено работят върху цветната телевизия и не скриват от българите постиженията си в тази област.

В Москва на няколко места за демонстрация са поставени цветни телевизори и там българите за пръв път виждат цветно изображение. Те имат щастието да се срещнат и с бащата на радиото и телевизията в СССР проф. Шмаков, който специално идва от Ленинград за случая. Шмаков е много възрастен, но изпълнен с енергия – развежда своите колеги навсякъде из телевизионния център, показва им всичко, което ги интересува. Води ги дори на лекции за телевизия, за да могат те по-бързо да въведат в МЕИ новата специалност „Телевизионна техника“.
В Киев и Харков българите отново са посрещнати много любезно – тук събират още информация, натрупват впечатления и опит.

При завръщането в София ги чака голяма изненада – Вълко Червенков е изпратил изключително ценен подарък на експерименталния център – два нови съветски телевизора „Темп 2“. Специализацията в СССР се оказва много полезна. Както пише Саздо Иванов, „посещението в СССР помага бързо да се усъвършенстват редица от блоковете на студийната и предавателната система, да се повиши мощността на предавателя и да се подобри качеството на излъчваните телевизионни програми“ – плацентата на Българската телевизия е разкъсана окончателно. Така се ражда българската телевизия, която всъщност е

ПЪРВАТА НА БАЛКАНИТЕ

а дори в Западна Европа по това време малко страни имат своя телевизия. Светът признава нашата телевизия от 1954 г. Вестник „L’Humanité“, „Télévision Française“, бюлетинът на международната организация за телевизия „OIRT“ „Wireless World“ пишат, че България е страна, в която вече има телевизия.

Експерименталният предавател е признат и у нас – ИНРА го категоризира като рационализация под № 3891 от 16 юли 1956 г. и всеки член от колектива получава званието „рационализатор“. През лятото на 1957 г. в Експерименталния център идва представител на английската тв фирма „PAY“, която излага телевизионна апаратура на Пловдивския панаир. Той е потресен от факта, че от такъв миниатюрен предавател се получава толкова качествена картина. След закриването на панаира „РAY“ подарява на центъра телевизора, с който на панаира е правела своите демонстрации.

Експерименталният център набира скорост. Той си набавя измерителна апаратура, неговите сътрудници разработват нови оригинални схеми, рязко се подобрява качеството на предаваните изображения. Специалистите успяват да повишат мощността на предавателя относно сигналите на изображението и да модернизират звуковия съпровод. През 1956 г. експерименталният предавател осъществява

ПЪРВОТО ВЪНШНО ТЕЛЕВИЗИОННО ПРЕДАВАНЕ

на празничната манифестация на 7 ноември. За целта цялата студийна апаратура е демонтирана и пренесена на площада в сградата на ул. „Левски“ № 1 – камерата е разположена на балкона, а тв излъчване се наблюдава на няколко телевизора, разположени около площада. Центърът осъществява още няколко външни предавания – две модни ревюта, два естрадни концерта от ресторант „Балкан“, мача „Левски“ (София) и „Рапид“ (Букурещ), манифестациите на 1 и 24 май 1959 г. Всичко се постига с къртовски труд. Когато ректорът на Висшето техническо училище в Букурещ идва на посещение в МЕИ, е изумен, че в лабораторията на МЕИ вече е създадена телевизия, която има регулярни предавания. Ново появилата се телевизия има и своите говорителки – Надежда Минчева и Лили Бочева. Много запалени студенти безкористно се включват в работата на прохождащата медия – днес някои от тях са големи светила в науката, като член-кореспондента на Българската академия на науките (БАН) Димитър Мишев, който след това се занимава с космически изследвания.

Докато вървят пионерските телевизионни излъчвания, в Министерство на съобщенията започва да се обсъжда въпросът за Национален телевизионен предавател. Като експерти, специалистите от Експерименталния център участват в много съвещания. Обсъжда се къде да се изгради тв предавателят, коя фирма да достави апаратурата, от какъв тип да е тя. Накрая за рекордно къс срок от пет години сградата на

ТЕЛЕВИЗИОННАТА КУЛА Е ГОТОВА

и е открита тържествено на 26 декември 1959 г. Апаратурата е от фирмата „РАУ“. Партията не забравя пионерите от Центъра и ги награждава с ордени. По искане на ръководството на Националния телевизионен предавател излъчванията от МЕИ продължават през цялата 1960 г. и спират в навечерието на новата 1961 год. Така в България цяла година има две телевизии, които излъчват по два пъти седмично – в различни дни и различни програми.

Или за седем години Експерименталният телевизионен предавател излъчва за София и околностите около 500 филма, осъществява 9 външни предавания, организира около 150 беседи на тема „телевизия“. Центърът излъчва и цяла серия специални предавания, предназначени за инженерите и конструкторите от завод „Ворошилов“, които работят върху първия български тв приемник „Опера“. Благодарение на тези съвместни усилия „Опера“-та е доста сполучлив телевизор – с възможност за приемане на 12 различни програми, правоъгълен екран, с диагонална дължина 36 см, 18 лампи, които изпълняват 26 различни функции, и стандарт от 625 реда.

Професор Саздо Иванов, до края на живота си, харесва повече онази другата, тоталитарната телевизия. Във финала на своя земен път, той не може да разбере защо телевизията показва толкова неинтересни филми, а журналистите говорят толкова бързо. От всички най-много харесваше Димитър Цонев и Веселин Дремджиев – те му изглеждаха най-обективни. Телевизията два пъти прави чествания за свои годишнини и двата пъти той нe е почетен както трябва. Спомня си как на 25-годишнината Иван Славков, като вижда, че именно Саздо Иванов седи на последния ред, става и специално го довежда на първия.

А за 40-годишния юбилей на националната медия идват чак в 18.00 ч. да го вземат от къщи – възрастният професор смята, че отново Иван Славков ги е подсетил. Разбира се, не е забравил как Бригита Чолакова няколко пъти разказва фрагменти от историята на телевизията, като го нарича в ефир „баща на телевизията в България“. В края на живота си той споделя, че първите стъпки на телевизията тънат в прах и забрава, и беше огорчен от липсата на памет и признателност у потомците. Бащата на телевизията смяташе, че именно Славков е най-добрият шеф на Българската телевизия, а Никола Филипов – Чичко Филипов, за него беше най-добрият телевизионен говорител.

На всеки следващ тв шеф престарелият проф.Саздо Иванов би задал един-единствен въпрос: „Какви усилия полагате, за да направите телевизията съвременна?“. В онези последни години от неговия живот мислеше, че „телевизията е много заядлива и нищо не прави за сплотяването на нацията“. Тогава най-много се гордееше с първите стъпки на Националната телевизия през 1961 г. и 1962 г.

По никакъв повод не е имал среща с Тодор Живков, мислеше, че той няма вкус към историческата памет. Кеворк Кеворкян, Бригита Чолакова и Антон Вергиев са единствените журналисти от родната медия, които до края на живота му го канят в своите предавания, за да разкаже нещо за първите стъпки на телевизията у нас. Но му става много мъчно, че на тържествения концерт по случай 40-годишната история на телевизията Бригита Чолакова го подминава и не му дава думата да разкаже с какви изпитания е изпълнено телевизионното начало, с колко труд, всеотдайност и ентусиазъм се ражда телевизията в България. Тази телевизия, която изпълва целия му живот и остава най-голямата му мечта...

КАТО ЕДИН КОЛУМБ

Стореното от Саздо Иванов и неговия екип проправя пътя към създаването на национален предавател, а оттук и към раждането на националната телевизия. Нейният пръв шеф Борислав Петров, освен достолепната си осанка, до края на дните си пазеше жив интерес към родната медия. „В началото имаше много голям ентусиазъм, но ние не си давахме докрай сметка каква голяма сила е телевизията“, споделя той преди четвърт век.

Телевизията у нас се създава с неизбежното решение на Политбюро на ЦК на БКП от април 1958 г., което е в съответствие с Директивите на VІІ конгрес на Партията за ускорено развитие на телевизията и усвояване на производството на български телевизори. То се предшества от Постановление от 21 август 1951 г., с което се утвърждава строителството на Национален телевизионен център, което започва едва след осем години. В случая Партията проявява напредничаво мислене поне доколкото решава да не изостава в тази област от великия руски брат. Колкото и да е странно, телевизията се създава като

ГЛАВНА РЕДАКЦИЯ НА БЪЛГАРСКОТО РАДИО

а Борислав Петров тогава е назначен за неин главен редактор. Началото е повече от скромно – тя се помещава в сградата на Радиото, нейното техническо оборудване се състои от две-три камери, а програмният персонал е само от 22 души. Ангел Вълчанов е главен режисьор, а голяма част от работниците в новата медия идват от Радиото.
Новините още в началото получават името „По света и у нас“, но започват като петминутки, след това порастват на десет и доста по-късно стават половин час. В 1959 г. се обособяват детска и младежка редакция, а също и специална редакция „За вас, жени“.

Тъй като мнозина се втурват към новата мода, наречена „телевизия“, се издава специално разпореждане на ЦК на БКП никой да не се назначава в новата медия без личния подпис на телевизионния шеф. В онези далечни години върху плещите на първия тв шеф лежат доста отговорности и почти никакви благини. Той няма кола, нито секретарка. В Телевизията има само една секретарка – за всички и всичко, а пък работещите нямат удоволствието да се возят в служебни автомобили. Пиенето на кафе е непознато – гостите обикновено се черпят с коняк и бонбони.

На тв шеф не му е било леко: „Излиза разпореждане в ефир да се излъчват само неща, които носят моя личен подпис – разказва в онези години Борислав Петров, – и така бях принуден всяка вечер да ходя в телевизията, за да подпиша новините, които трябваше да се излъчат“. Веднъж едва не загива с една счупена „Победа“, която без спирачки стига от Кулата до центъра. Тогава от ЦК се смиляват и дават на тв шеф една УАЗ-ка (рибарски автомобил – шегува се той), която става престижното возило на току-що проходилата телевизия.

ПЪРВОТО ДИРЕКТНО ИЗЛЪЧВАНЕ

То носи марката „БТ“ и се осъществява на 7 ноември 1959 г. на площад „9-и септември“, откъдето директно се предава тържествената манифестация. Прякото излъчване реализират режисьорите Ангел Вълчанов и Лидия Ишимбаева, дошла от ЦСТ (Централната съветска телевизия) специално за случая. По това време софийската телевизионна станция вече работи по тв стандарт на Международната организация за радио и телевизия (OIRT), който е възприет от всички социалистически страни. По този стандарт предаването на изображение е на 625 реда – или 25 кадъра в секунда. Телевизионната програма се предава на 7-и канал, а техническите възможности на току-що родената национална телевизия се простират в обхвата от 182 до 190 мгхц, докато предавателят на МЕИ има от 58 до 66 мгхц.

Носещите честоти на образа са 183.25 мгхц (за предавателя на МЕИ те са 59.25 мгхц). Носещите честоти на звука са 189.75 мгхц (предавателят на МЕИ има 65.75 мгхц). Мощността на образа е 500 вата, а на звука е 250 вата, докато предавателят на МЕИ има съответно мощности от 150 вата и 30 вата. Иначе току-що създадената телевизия притежава един трикамерен ПТС, едно телевизионно студио с размер от 80 кв.м, разположено на шестия етаж на Кулата, една апаратна с два комплекта тв и кинопрожекционни апаратури за прожекция на 35 мм и 16 мм филми и един телевизионен предавател. Той осигурява качествено приемане на телевизионната програма в София и Софийското поле.
Телевизията постепенно става технически самостоятелна, като се отърсва от опеката на Радиото и идва времето на нейното

ОФИЦИАЛНО ОТКРИВАНЕ

на 26 декември 1959 г. горе на Кулата. Поляната пред Кулата е изпълнена с народ – „сигурно имаше 1000 – 1200 души“, в онези години споделя Борислав Петров. Вълко Червенков отрязва трикольорната лента и казва следното: „На всички работници на БТ пожелавам пълен успех в тяхната предстояща, изключително важна и боева организаторска, идейно-политическа, пропагандаторска и възпитателна дейност. От това високо място в столицата, на което се намира радиорелейната и телевизионна станция, от година на година все по-широко ще се разнася гласът на народна България, гласът на комунистическата правда“.

Червенков се оказва пророк – телевизията близо половин век осветлява народа със сияйните лъчи на тази правда. От големците единствено Тодор Живков не уважава тържеството – сигурно още не си дава сметка колко голяма роля ще има телевизията в неговото бъдещо управление. На историческото събитие присъстват Митко Григоров и Живко Живков, Цола Драгойчева и Начо Папазов, Георги Боков и Александър Обретенов, Георги Караславов и Павел Вежинов. Иначе тържеството не е нищо особено – министърът на транспорта и съобщенията Данчо Димитров изнася доклад за ролята и значението на телевизията, като не забравя да отбележи, че откритата „телевизионна станция е нов блестящ израз на грижите, които полага Партията“... за всичко, разбира се.

Кулата заема площ от 144 кв.м, има 14 етажа и 3 тераси.

 Заедно с антенната мачта тя е висока почти 106 метра. Телевизионният шеф прочита традиционната телеграма до ЦК (Централен комитет на Българската комунистическа партия), а големците получават привилегията да се качат горе на Кулата и да разгледат студиото, а народът долу се весели както си знае.

Откриването горе на Кулата е скромно, но вечерта телевизията излъчва предварително подготвена тържествена програма. В нея Народният театър представя откъс от „Незабравими дни“ на Лозан Стрелков, под режисурата на Филип Филипов, Софийската опера – ария от „Манон“ в изпълнение на Катя Попова и балетен етюд, Сатирата изпълнява откъс от „Дървеница“ на Маяковски, а певци от Музикалния театър „Стефан Македонски“ изпяват арии от оперетата „Време за любов“ на Димитър Вълчев. Има фолклорни, инструментални, балетни и циркови изпълнения, излъчен е и българо-съветският филм „В навечерието“. След официалното си откриване Телевизията дава и първата си пресконференция в салона на СБЖ (Съюз на българските журналисти). Ръководството решава да закупи 20 телевизора, които раздава на своите работници, за да могат вечерта да гледат официалното откриване и тържествената програма. „Тогава нямаше толкова телевизори– казва преди четвърт век Борислав Петров, – а моят собствен телевизор носеше регистрационен номер 1. Вероятно в това има нещо съдбовно“.

В началото Телевизията започва да предава веднъж седмично, но скоро минава на две излъчвания в седмицата – едно „живо“ предаване и един филм. През 1960 г. вече има три седмични излъчвания. В програмата са много разпространени кратките форми – хуморески и скечове. Популярността на телевизията расте – в края на 1961 г. броят на телевизорите в България вече е 11 115. Както посочва Начо Папазов, тогавашен министър на просветата и културата, в една своя докладна записка, в Телевизията вече работят 80 души.

В далечната 1959 г. новогодишната програма се снима в залата на Онкологичния институт. Неговият директор проф. Веселин Михайлов я преотстъпва безплатно на младата телевизия срещу скромния бартер от два телевизора, за да могат неговите подчинени да гледат живото излъчване. През 1960 г. се открива студиото на ул. „Поп Андрей“, а самата Телевизия сменя своята

АДРЕСНА РЕГИСТРАЦИЯ

и се мести на ул. „Алабин“ № 29, близо до Търговския дом, в който разполага с шест стаи и една филмова зала. Условията тук са ужасни, студио няма, а за операторите е приспособена една веранда. След няколко месечни мъки Телевизията отново сменя своя адрес – този път на ул. „Гаврил Генов“ № 7, където се намира Кинохрониката. И там няма студио, но условията са далеч по-добри. Доста по-късно тя се мести на ул. „Тулово“, в сградата на бившия Италиански колеж. Сделката е бартерна – старото италианско училище е разменено за един имот.

Още в самото начало възниква голям проблем с говорителите. Първият назначен говорител е Никола Филипов. Телевизионният шеф го взема от Радиото, в което е станал „нежелан“, и много скоро на телевизионния терен Филипов доказва високите си професионални качества. Той води на живо интервюта с министри и посланици и се справя много добре с трудни журналистически задачи.

Обявява се конкурс за говорители и не щеш ли – страшен наплив – явяват се 42 кандидати. „Взехме Мария Тролева, а Ани Цонева работеше на хонорар. Бригита Чолакова не спечели този конкурс, може би Ангел Вълчанов не я хареса, макар че за мен тя е изключително талантлива журналистка. Имахме и някои нещатни говорителки като Гинка Станчева, Цветана Гълъбова и Виолета Донева, все актриси, талантливи и хубави...“, с въздишка връща лентата на миналото Борислав Петров.

В „Летопис на телевизионния театър“ Иван Зоин разказва за първото оригинално тв предаване. Това е „Разказ за нашата родина“ с автор и режисьор Ангел Вълчанов и оператор Васил Киранов, излъчено на живо в програмата на ЦСТ на 16 февруари 1959 г. – почти девет месеца преди първото тв предаване по Националната телевизия у нас. А Любомир Кабакчиев става първият български телевизионен актьор. Неговото участие в предаването става възможно благодарение на престоя му в Москва за снимките на филма „В навечерието“.

Вече на българска почва , Телевизията се втурва към своите най-ранни художествени предавания. Според проучванията на Иван Зоин това е „Шилер на българска сцена“, което се посвещава на 200-годишнината от рождението на великия драматург. От театралната зала на живо се излъчват най-ярките монолози и диалози от пиесите „Дон Карлос“, която се играе в Народния театър, и „Разбойници“, поставена в Театъра на Народната армия. Живото излъчване продължава 50 минути в специално подготвено студио под режисурата на Неделчо Чернев. На 20 декември 1959 г. за пръв път чрез ПТС се предава цял спектакъл на Държавния куклен театър. Това е пиесата на Леда Милева „Свирчица и гърненце“ по мотиви на Валентин Катаев. А куклената постановка „Познавате ли Макс и Мориц“, която се излъчва на 5 март 1960 г., слага началото на днешната популярна рубрика „Лека нощ, деца“.

Тръпката на живата телевизия кара много съпрузи да треперят пред своите половинки. Борислав Петров преди четвърт век разказва един много интересен случай. Веднъж в живо предаване от столичен театър един гражданин се оказва седнал до някаква жена. На другия ден в кабинета на тв шеф нахлува благоверната му съпруга и настоятелно иска да получи компрометиращите снимки на своята половинка с чуждата изгора... Той се опитва да й обясни, че това е „жива телевизия“, която не оставя никакви веществени следи, камо ли снимки. Но разярената съпруга не му хваща вяра, заподозира го в съучастие с лековерния й мъж и го... дава под съд. „Успях да се отърва и спечелих делото“, смее се по-късно телевизионният шеф.

А операторите, които работят в Телевизията, тогава се смеят и на друг комичен епизод. През 1960 г. на официално посещение у нас идва Сукарно, председателят на Република Индонезия. На летището, освен официалните гости, вече присъстват и телевизионните оператори, които носят филмови камери, снабдени със силно издаден компендиум. Когато насочват камерите към Сукарно, за да запечатат историческия миг, той много се изплашва и се скрива зад гърба на Димитър Ганев.
За най-големия гаф от това време разказва Иван Зоин. По време на снимките на тв постановка „Последната нощ“ от Лео Конфорти и Димитър Бочев

ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ
ПО ЧУДО НЕ Е ЗАСТРЕЛЯН

Предвижда се излъчването на пиесата да бъде на живо, но на морския бряг да се запишат няколко филмови вставки, които след това да се вмъкнат в живото предаване. Филмовите снимки са в Бургас и поради липса на пиротехник един служител от МВР поема тази роля и стреля във водата покрай плуващия моряк конспиратор, т.е. Георги Калоянчев. След няколко дубъла епизодът е заснет и чак тогава става ясно, че по Колоянчев всъщност е стреляно не с халосни, а с бойни патрони. „Последната нощ“ като пръв телевизионен театър струва около 18 – 20 000 лв., а екипът е обзет от много голям ентусиазъм. Както пише Иван Зоин: „Кой днес ще разбере ентусиазма на телевизионните работници, които откарват във второ студио на „Поп Андрей“ два камиона пясък, за да направят „морски бряг“ за студийните епизоди на пиесата“.

В тези наивни години Телевизията разполага годишно за хонорари със сумата от 200 000 лв. „Хората тогава бяха скромни и се задоволяваха с това, което получават“, разказва първият телевизионен шеф. Той не си спомня случай журналист или актьор да дойде в кабинета му и да оспори получения хонорар.

След първоначалния ентусиазъм и наплив на хора към новата медия сред журналистическата гилдия бързо настъпва охладняване и се появява обратният проблем – журналистите не се натискат много да работят в Телевизията. Има големи трудности в намирането на политически коментатори. В началото за 6 – 7 седмици на тв екран се пробва Хараламби Трайков, но спретва някакъв идеологически гаф, след което секретарят на ЦК Митко Григоров разпорежда да го свалят от участие в родната медия. В онези ранни години, Георги Боков също се плаши от телевизията и не иска да участва в нейните предавания. Както си му е редно от самото начало,

ПАРТИЯТА БДИ НАД РОДНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ

„но в първите години тя не налага върху медията тотална цензура“, казва преди много време Борислав Петров. Той си спомня как един ден през 1960 г. на посещение в Телевизията пристига американска журналистка, която иска да види къде е тематичният план, одобрен от Москва. Такъв план просто няма, в онези времена нищо от тв програми не получава специалната благословия на Москва – просто за това е още много рано. Тогава всичко се подплатява с много ентусиазъм – в Телевизията се работи средно по 10 – 12 часа дневно и дори завеждащият отдел „Пропаганда и агитация“ в ЦК Васил Иванов не си позволява да иска от Борислав Петров тематични планове. Вероятно Партията още не си е давала сметка каква „идеологическа бомба“ е телевизията и колко е потребно тя да се държи изкъсо.

Но комунистическата фразеология вече залива новата медия: в проектоплана на „Управление на радиоинформацията и телевизията“ за 1960 г. четем каква е партийната повеля в двете най-големи национални медии, чиято главна задача продължава да бъде „начертаната от Партията програма за ускорено икономическо развитие на страната, за изпълнение на третата петилетка в съкратени срокове. В основата на нашата работа да стоят Обръщението на ЦК на БКП по промишлеността, строителството и другите пленуми, които ще се проведат (к.м.), докладът на др. Тодор Живков пред общинските партийни секретари“.

Партийният повик веднага се трансформира в държавен документ – в Заповед под № Т-191 от 18 януари 1960 г. Начо Папазов като министър на просветата и културата дава ясни указания, че цялата дейност на Радиото и Телевизията трябва да бъде в духа на съответните партийни решения на съответните конгреси и пленуми.

С други думи Телевизията е длъжна да заеме позиция „мирно“ пред всички сегашни и бъдещи решения на Партията, пред всички по-сетнешни „мъдри мисли“, които Живков ще изрече по конгреси, съвещания и пленуми, в записки, доклади или съображения. Неслучайно малко по-нататък всичко е формулирано пределно ясно: „да се издигне равнището на идеологическата работа на радиото и телевизията, като се ръководи от съответните решения на ЦК на БКП и указанията в речите и докладите на др. Тодор Живков и от постановленията на ЦК на КПСС за пропагандата, да се показва системно и убедително превъзходството на социализма над капитализма“.

Както се казва, коментарът е излишен.

Проведеното Московско съвещание на високо равнище видимо усилва конфронтацията между двата свята, а Телевизията поема върху плещите си голяма част от идеологическата борба – тя е длъжна редовно да пуска „предавания за могъществото на социалистическия лагер, за разобличаване на американския империализъм, за борбата на народите за мир, разоръжаване, против колониалното иго, за социализъм.”
Въобще започва голямото блудство на словото, което в по-късните партийни документи става още по-догматично. Социалистическата власт търси най-силните си аргументи в езика, в неестествените, но натрапчиви преувеличения на „социалистическите предимства“ и „капиталистическите недостатъци“.

А телевизионните работници вече започват да се страхуват от идеологически грешки. Първият тв шеф преди години си спомня, че когато руснаците свалят Ю-2, разузнавателен самолет на САЩ, Парижкото съвещание на високо равнище се отлага и Телевизията решава да направи специално предаване за този случай. Но до момента на излъчването не се получава потвърждение от ЦК и телевизионният шеф на свой риск и отговорност го пуска в ефир. След излъчването в кабинета му звъни Тодор Живков и отбелязва с похвала „неговата висока журналистическа отговорност“.

В онези дни партийните големци все още запазват известно приличие в отношението си към интелигенцията. Борислав Петров разказва как Димитър Ганев, тогава председател на Президиума на НС, има силно желание да назначи една телефонистка за главен редактор в Телевизията. Вероятно прелестните качества на телефонистката силно са го впечатлили, за да поеме риска и отправи толкова странна молба към телевизионния шеф, който обаче я отхвърля. Ганев тактично преглъща случая и за телевизионния шеф няма никакви санкции. Един друг случай широко се коментира в тогавашните управленски среди. Веднъж Васил Коларов, тогава председател на Народната Република, решава на своя глава да отмени оперно представление и да го замени с актуалния за онова време концерт за текезесари.

Обаче телефонният разговор с директора на Операта Любомир Пипков се превръща в остро пререкание. Коларов търси аргументи най-вече в своя пост, но Пипков му отвръща, че на другия край на жицата е директорът на Операта, който няма да позволи толкова грубо вмешателство в нейния репертоарен план. Оперният спектакъл не се отменя, а случаят за Пипков остава без последствия.
В онези години телевизията и плаши и примамва, но голяма част от

ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ СТРАНЯТ ОТ НЕЯ

През 1960 г. Живков се обръща към тв ръководство, с молба да направи доклад за стореното дотук и да набележи бъдещите перспективи. Обсъждането става на най-високо равнище, а редом с партийните величия седят Борислав Петров, Ангел Вълчанов и Александър Обретенов, тогава главен редактор на вестник „Народна култура“. Обретенов отправя силни критики към Телевизията, която не отразява, по негово мнение, достатъчно проблемите на българската архитектура. Телевизионните шефове са безкрайно учудени, тъй като до този момент Телевизията е направила 6 предавания специално за архитектурата. Тогава Борислав Петров се решава да попита сърдития Обретенов колко пъти дотогава е гледал предаванията на родната телевизия? „Ами нито веднъж – казва Обретенов, – защото... нямам и не искам да имам телевизор!“. Партийните величия се заливат в бурен смях и критиката на Обретенов е захвърлена под миндера.

В далечната 1994 г. първият телевизионен шеф преценява, че в гилдията на телевизионните началници най-добър си остава Иван Славков. „Той имаше много силен гръб, но притежава изключителни професионални качества – откриваше новите неща, обединяваше хората около себе си, те му вярваха и го обичаха. По негово време телевизията постигна най-много“. Що се отнася до Хачо Бояджиев, изкушава се да му зададе един въпрос: „Кога най-сетне ще спре да задушава телевизията и българския зрител с чужди неща?“. Защото „главната задача на телевизията е не толкова да ни отврати, колкото да ни приближи към българското. А нейният телевизионен шеф трябва да е като частен предприемач, който взема на работа само тези, които могат нещо да кажат на зрителя и знаят как да го сторят“. Не е в особен възторг от това, което вечер гледа по националния екран, но от тогавашните новинари харесва Димитър Цонев, Милена Милотинова и Нина Спасова. Смята, че „Наблюдател“ е много добро предаване, „Панорама“ също е добра, но пророкува, че Иван Гарелов няма да остане дълго на тв екран. В онези години той е ужасен от езика на новинарите, от липсата на правилна интонация на речта. На моя провокационен въпрос какво би направил, ако в тези години е телевизионен шеф, отговаря, че „най-напред ще се помъчи телевизионната програма да оправдае прилагателното „национална“, ще се опита да задържи квалифицираните кадри и да даде път на младите“.
Но това е неговата оценка за телевизията в по-ново време.Докато в онези далечни и мили години той въобще е нямал усещането за изключителност и не се е преживявал като някакъв телевизионен Колумб...