26448 | 18 апр. 2015 | 18:25

Дъщеря ми е онази среща, която винаги съм чакала, споделя водещата на "Нощни птици"

Едно от най-известните предавания на БНТ - „Нощни птици“, през април навърши 10 години и несъмнено заслугата за този така дълъг медиен живот се дължи на неговата авторка Искра Ангелова. Поводите ни за среща с нея обаче са повече от това. Преди девет месеца тя роди първата си дъщеря Алиса, а два месеца по-късно отново се върна на работа и продължи да снима предавания и да прави филми.

Докато вървим към кафенето, не спират да я поздравяват за последния от тях - за световноизвестната българска лингвистка, психоаналитиик, семиотик и философ Юлия Кръстева. Но тъй като нашата водеща си почива, правейки много и различни неща, ще я видите и да играе в театъра, да превежда книги, да организира ПР кампании и какво ли още не. Удивителното е, че въпреки натоварената си програма
усмивката не слиза от лицето й. Или пък точно заради нея.

- Искра, поздравления за рождения ден на „Нощни птици“. Как ще го празнувате?

- Това, което се опитвам да направя по този повод, е да каня някои от първите ни гости, за да проверим какво се случва с тях сега. Вече излъчихме такова предаване с група „Остава“. Изобщо не мога да си представя кога минаха тези години, струва ми се, че започнахме вчера. Много ясно си спомням дори първия ефир. На гости ми бяха момчетата от групата „Братя Мангасарян“, а аз бях страшно притеснена, въпреки че идвах с много сериозна школовка от Нова телевизия, където всяка седмица по четири часа с Ники Дойнов правехме магазинно актуално обзорно предаване - бях му и главен редактор. Преди това работех в сутрешния блок на Би Ти Ви, a първият ми трудов договор беше със CBS в Ню Йорк. Не падах от небето и все пак се вълнувах! Изведнъж от сутринта трябваше да се преместя във вечерния час, където начинът на общуване е различен, кондицията е друга, темпото, темите, дори външният ти вид...

- За толкова години кое предаване много те е развълнувало?

- Когато започнаха да идват бежанците в България, и у нас се надигна вълна от възмущение спрямо тези съвсем нормални хора, които преживяват война и търсят спасение от нея. Когато започнаха да ги тикат в тези сгради без прозорци, без отопление и без тоалетни... аз направих предаване, в което поканих майка и дъщеря бежанци. Те разказаха как тяхната къща вече е в развалини, как целият квартал и всичките съученици на момичето вече ги няма. Тяхната история беше толкова затрогваща, а аз се почувствах толкова безпомощна, че просто се разплаках. Това, че някой бяга от родината си, защото война е разрушила дома му, не го прави престъпник, убиец и крадец, той просто е в беда! Тъжно е, че медиите говорят за тези неща по месец. Или два. След това всички забравяме и продължаваме към следващата новина. А къде са тези хора сега?

Сещам се и за друго предаване, в което гост ми беше Христо Мутафчиев. След всичко, което преживя, този човек се държи толкова мъжки, че не ти дава възможност и за миг да му съчувстваш. Той пя, даде интервю, повече от два часа ме държа в бодро, радостно, шеговито настроение. Да се отнасяш към себе си, живота и проблемите си с такава самоирония и усмивка - трябва да си много голям човек!

- Последният ти филм е за друг голям човек - Юлия Кръстева. Какво ти разказа?

- Тази жена я чаках да си дойде 25 години - когато учех филология, тя беше мит. Нито беше превеждана, нито имахме достъп до някаква информация. А около нея винаги е имало някаква мистика, защото тя не само не е превеждана тук, но и не се прибираше у нас. Когато разбрах, че ще идва в България, бях в много напреднала бременност, изобщо не ставах за правене на филми, лежах вкъщи, но огромното ми възхищение към нея ме накара да се опитам да се срещнем. Любопитна е историята на нейното заминаване. Тя била блестяща студентка по френска филология и нейният ръководител й казал, че френското правителство дава стипендии на изключителни чужденци и че трябва да се опита. Минала изпита, баща й намерил 5 долара и тя заминала за Париж. Там не я посрещнал никой, затова отишла в посолството. Тази картина как тя стои в тъмното, мрачно посолство навръх Коледа през 1966 г. ми се запечата завинаги в съзнанието... И става все по-късно, и никой не я посреща, а тя е премръзнала и представа си няма какво следва оттук натататък, а и няма билет за връщане назад. Помисли си какво би станало с нея, ако си беше останала тук. Почти нищо, най-вероятно. За съжаление ние сме загубили изцяло способността си да ценим таланта, да се възхищаваме на тези, които са по-умни и по-успели от нас. Тук у нас не може да има хора на пиедестал, не може да имаме изключителни личности. И затова Юлия Кръстева си стои във Франция. И правилно прави - защото там истински я ценят!

- Ти си работила в Щатите, какъв щеше да е животът ти, ако беше останала там?

- От една страна, не можех да остана, защото заминах с Фулбрайтовата стипендия, която се дава за изключителни постижения от американското правителство, но и задължава, след като завършиш образованието си и евентуално работиш една година по специалността, да се върнеш в страната си. И въпреки че бях назначена в телевизия Си Би Ес, аз трябваше да се прибера. От друга страна, съвсем откровено казано - не харесвам техния начин на живот. Това е страната на най-големите възможности, но в нея имаш най-малко свобода и време за себе си. В корпорацията, в която бях, се работеше между 10 и 17 часа на ден и това не е преувеличено. Там се превръщаш в машина. Там нямат време за болнични, майчински, ваканции. Лошото е, че и тук вече е така, само че без никаква сигурност. Американците са истински герои, а 90% от тях дори не харесват работата си. Първоначално работех на нощни смени, беше адски изморително. Разбира се, това те калява и разбираш, че има неща, които са много по-големи от теб. Например, когато има ураган в Лос Анджелис, хиляди жертви и хората няма къде да се приютят, не знаят къде са децата им и как ще продължи животът им, разбираш, че ще стоиш не 17, ами 24 часа и ще описваш кадри. Тук във всяко отношение имаме по-добър живот и сме много разглезени. Имаме приятели, можем да отидем на ресторант повече от веднъж месечно, можем да отидем на театър, на кино, да пътуваме, дори да имаме собствена пералня вкъщи. В Америка трябва да ходиш в обществената. Защото повечето къщи са построени от леки плоскости и от вибрациите на пералнята може буквално да се срутят. Така поне беше в Бостън и Ню Йорк.

- Разкажи ми за другите си любопитни срещи. Срещала си се с Норбеков, с гуруто и автор на духовна литература Геше Майкъл Роуч...

- Когато прочетох как Норбеков лекува всякакви проблеми с очите и че е нещо като магьосник, който дори преподава теория на успеха, си помислих, че може да е поредният шарлатанин, който печели пари на гърба на човешкото нещастие. Но при срещата ни веднага разбрах, че е необикновен. Видях един много проницателен, интересен човек, жив философ и мъдрец. Оказа се, че неговата лечебна система работи! А тя е основана на самовнушението - т.е. нашите мисли ни разболяват, нашите мисли обаче имат силата и да ни излекуват. Любопитно е, че въпреки че идва от бившата съветска република Узбекистан, той се оказа либертарианец по дух, т.е. защитава частното предприемачество. Много ясно си спомням речта му, в която обясняваше: „Ако искате да успеете в живота си, престанете да работите за някой друг. И особено ако този друг е държавата, спрете да очаквате, че тя ще оцени вашите усилия, ще ви плаща подобаващо и ще се погрижи за вашите деца, внуци и старини. Нито ще се чувствате реализирани, нито добре заплатени. Човек трябва сам да вземе живота си в ръце и да поеме отговорността за своето щастие.“ Абсолютно е прав!

- Вярно ли е, че книгата на Геше Майкъл Роуч „Кармата на любовта“, която си превела, ти е помогнала да откриеш съпруга си?

- Не знам дали тя ми е помогнала, но това, на което учи той, определено работи. Неговият основен принцип е - давай това, което ти липсва! Тоест, ако си болен, се погрижи за някой, който е по-болен от теб. Ако си беден - дай пари на някой, който е още по-беден от теб. И ако ти липсва любов, помагай на някой, който се чувства много самотен. Ние - отчасти криво разбрали християнството - смятаме, че е много лошо да правиш нещо, очаквайки да получиш. И че общо взето в този живот сме обречени на страдание и мъки, а ако нещо хубаво ни сполети - благодарим, кръстим се и тихичко си продължаваме. Това е толкова погрешно! Бог ни е дарил целия този приказен свят като обяснение в любов, Бог ни обича и иска да сме щастливи и да имаме всичко!

- А как преводът на тази книга ти помогна да намериш любовта?

- Не беше точно преводът. Просто подобни срещи ни отключват други сетива. Вероятно съм започнала да гледам по друг начин на света. С моя любим се познахме на улицата в Царево. Беше наистина свръхестествено. Просто срещнахме погледите си и вече знаехме, че сме един за друг. Точно като в сълзлив холивудски филм (усмивка). Но човек трябва да е отворен и да вижда шансовете на живота. Не да е забил поглед в земята и в себе си, защото неговата сродна душа може да го чака ей тук, зад другия ъгъл.

- Сега след като имате и дете, чувстваш ли живота си пълен отвсякъде?

- В личен план, слава Богу - да! Алиса е онази среща, която явно винаги съм чакала. Тя е толкова жива, весела и будна, толкова категорично знае и заявява какво иска, толкова крайно се ядосва и натъжава - прекрасно е да я наблюдавам, да й пея, да й чета, да се разхождаме, да я обличам в малките й приказни рокли... Ние я гледаме общо взето сами с Венелин - прекарвам дните си с нея и съм истински щастлива. Обичам я, радвам й се, благодарна съм, че я има! Но в професията никога не се чувстваш така. Винаги искаш да напредваш, да се реализираш - усилията, идеите и уменията ти да не отиват на вятъра. Например този филм за Юлия Кръстева щеше да е много хубав, ако вместо половин беше един час, истински биографичен филм... и сега ще започна да събирам средства, за да мога да го завърша и да отида в Париж, където тази жена живее и се реализира през последните 50 години. Човек не трябва да спира да иска. Трябва да има стремежи, желание да се усъвършенства, да става по-добър в това, което прави, да е нащрек. Понякога е изморително, да. Но интересното е, че колкото по-изтощен се чувстваш от работата, която вършиш, толкова повече започваш да цениш моментите на свобода. Ами замисли се, ако бездействаш по цял ден, как фак­тът, че поляната вече е обсипана с жълтурчета, ще те направи щастлив? (Усмивка)