95659 | 23 дек. 2014 | 12:57

Съпругата художничка го тормози цял живот, любовницата актриса го прави прочут в цяла България

Две жени на име Мара белязват живота на прочутия писател и художник Димитър Чорбаджийски, известен на цяла България с псевдонима си Чудомир. Малцина обаче знаят, че авторът на едни от най-смешните разкази за бита и душевността на нашенци от първата половина на ХХ век е подложен на гонения, близки до тези на първите християни, от съпругата си Мара. Строга и серт жена, тя не одобрява другаруването му с казанлъшките бохеми и макар съвместният им живот да се проточва 46 години, той е низ от непрекъснати дърления и скандали. Мнозина се кълнат, че всички зли свахи и кикимори в творбите му носят по нещичко от чепатия й нрав.

 А всъщност в началото Чудомир дори не я харесва. Но напористата тревненка си го набелязва и след 7 години преследване успява да го ожени за себе си. В Рисувалното училище (днешната Художествена академия) се заформя истински любовен триъгълник от нажежени страсти. Димитър Чорбаджийски-Чудомир е студент и въздиша (споделено) по скулпторката Невена Баджакова.

Художничката Мара Нонова обаче вече е влюбена в буйнокосия казанлъчанин и започва целенасочено да го преследва. Дори нарочно презаписва повторно един курс, за да бъде близо до него. Той пък

още ближе рани от разрива с предишната си любима

Олга Карапирова. И тя е студентка от Рисувалното училище - русокоса и синеоко кокетка, която обича да дразни хлътналия до уши младеж. Когато Чудомир се записва доброволец в Балканската война, Олга му пише нежни и сантиментални любовни писма. В едно от тях тя казва, че очевидно няма достатъчно талант да стане художничка, но с радост ще бъде негова жена и го чака да се върне от фронта. Нелепо недоразумение проваля плановете на влюбените. Когато пускат младежа в отпуск, той дори не се отбива у дома, ами хуква да види годеницата си в родното й Панагюрище. Когато пристига там, разбира, че тя гостува при свои близки в Сопот. Чудомир веднага тръгва натам, но тя пък решава да се върне у дома и се разминават.

Войнишката му отпуска свършва и редник Чорбаджийски трябва да се върне на фронта. Годеницата му обаче е смъртно обидена. Олга не успява да му прости, че не е отишъл да я види. Писмата идват все по-рядко и накрая двамата се разделят.

Когато през 1914 г. се завръща в Рисувалното училище, фронтовакът се увлича по скулпторката Невена, която често остава да нощува при него в стаичката му под наем на улица „Парчевич“. Художничката Мара Нонова обаче му е хвърлила око и минава в настъпление. Тя е от стар трев-ненски род и не е свикнала да й се отказва. Флиртува открито, но Чудомир нехае. Постепенно и упорито, като китайска капка, г-ца Нонова успява да се сближи с обекта на чувствата си, прогонва Невена от квартирата му и се нанася там.

В началото Мара въздържа острия си език, макар изобщо да не одобрява приятелите на възлюбения си - „пияници и пройдохи“, както тя нарича веселите и безгрижни художници, артисти и писатели. Чашата прелива, когато Чудомир и приятелят му, писателят Людмил Стоянов, решават, че през март вече пролетта е дошла и продават зимните си палта. С парите спретват гуляй за чудо и приказ. На другия ден обаче завалява сняг и свива лют студ. Людмил взема за приятеля си една пелерина от реквизита на театър „Съзла и смях“, за да не зъзне. Когато Чудомир се явява в пълния си блясък, Мара изпада в амок. Тя решава да го откъсне от неблагоприятната среда.

Поставя му ултиматум бързо да завърши училище, за да се задомят в Трявна или в Казанлък, далеч от изкушенията на покварата. Очевидно вече му е влязла под кожата, защото бъдещият писател покорно тръгва след любимата си. Двамата учителстват в Стара Загора, но чак когато се установяват в Казанлък, се венчават.

Преди сватбата Чудомир прави първия и последен подарък на Мара. Той й купува кокетна дамска чантичка за церемонията. Бъдещата булка я хвърля презрително с думите „На нищо не прилича“. Години по-късно тя ще се оплаква пред приятелки, че страшно й се е искало да получи подарък от мъжа си, но за всеки празник той просто й давал по няколко банкноти да си взема каквото иска.

Новосъздаденото семейство Чорбаджийски се установява в Казанлък, построява си уютна къща и на пръв поглед идилията им е пълна, но зад високия зид се води истинска семейна война. Мара ненавижда софийските приятели на мъжа си, които му гостуват с дни, примамени от хубавото му вино и безкрайното му гостоприемство. Тя фучи и срещу липсата на инициатива от негова страна да й урежда изложби в по-големите градове, за които амбициозната й душа ламти.

Един ден, когато и двамата лежат с висока температура, болни от свиреп грип, Чудомир й казва със свойствената си горчива ирония: „Какво ще правим ние с теб след време, с посредствени таланти и без деца?“

Макар да се дърлят непрекъснато, Димитър и Мара никога не отварят дума за развод. А когато тя лежи в болница с лаймска болест след ухапване от кърлеж, той пише в дневника си: „По-добре да е злобна към мен, но да остане жива. Свикнал съм с нея.“ Здравият разум на писателя го лишава от излишни илюзии „С жена ми винаги съм нащрек - всичко може да се очаква от нея.“ Очевидно чувствата са отминали, но навикът надделява.

Тогава Чудомир открива втората важна Мара в живота си - актрисата от Народния театър Мара Пенкова. Тя е

близо 20 години по-млада

от жена му, красива, образована, известна. На сцената блести в характерни роли, но голямата й страст е кукловодството. На два пъти е специализирала в Германия и в крайна сметка със собствени средства ще създаде Централния куклен театър в София. Любопитното е, че Мара е влюбена в него още от времето, когато е 17-годишна гимназистка, а той - рошав художник бохем, но се преоткриват след десетилетия. Когато писателят идва в столицата, хотел „Славянска беседа“ е тяхното любовно гнездо. Близките им са доволни да видят най-сетне приятеля си щастлив. Чудомир и Мара Пенкова обикалят софийските заведения, разговарят по цели нощи, разменят си любовни писма. В едно от тях, от юли 1965 г., малко преди да се разболее от рак на устната, писателят нежно споделя с любимата си: „Време е да си дойдеш в планинската си къщичка и да си отдъхнеш. Като се успокоиш, очаквай весел гост хуморист. Ще дойде той, ще те прегърне, ще сложи глава на рамото ти и ще си поплаче. Не му се сърди, а го приласкай. Нека си поплаче веселият гост, защото той не е плакал на никое рамо. Нека си поплаче, дано му поолекне.”

Трагичното е, че когато изтерзан от тумора, авторът на „Не съм от тях как’ Сийке“ решава да сложи край на живота си, нито съпругата, нито любовницата са при него. Мара Пенкова има дълъг ангажимент във Вар-на, който не може да отмени, а Мара Чорбаджийска толкова се е отчуждила от мъжа си, че когато той я моли да отиде да го види в болницата, му изпраща хабер, че има хрема и не може да пътува.

На 26 декември 1967 г. Чудомир написва 15 писма и моли санитарката да ги изпрати. Едно от тях е до Тодор Живков. По онова време писателят е народен представител и смята за редно да обясни на първия човек в държавата защо е избрал самоубийството като изход. След като се е уверил, че пликовете са пуснати в пощенската кутия, а копието от завещанието му е на видно място, Димитър Чорбаджийски-Чудомир се качва на третия етаж на болницата,

застава на прозореца
с гръб към

паважа и полита
Изчислил е, че ако удари главата си отзад, шансовете му да оцелее са по-малки.

Мара Чорбаджийска остава да живее в къщата им до смърт-та си, а след това домът става музей на Чудомир, подарен от него на родния му Казанлък. Мара Пенкова пък вгражда любовта и мъката си в безброй рецитали с негови произведения из цяла България. Записва и плочи, които се пазят в Златния фонд на Националното радио. Макар да има много интерпретатори, които са я слушали, твърдят, че никой не изпълнява „Не съм от тях как’ Сийке“ като нея. 

Рисува закачлива покана за годежа си

Собственоръчно изрисувана от Димитър Чорбаджийски-Чудомир покана за годежа му с Мара Нонова пази учителят по английски от Казанлък Цветнин Станчев, съобщи Дарик радио.

Поканата е сътворена върху дебело парче картон 80 на 40 сантиметра в характерния за писателя пиперлив стил. Надписът „ПУТ-Ка-НА“ е изписан дъгообразно под две сърца, пронизани със стрела, и два огромни змея. В десния долен ъгъл зевзекът е залепил бяла връзка за обувки, вързана на фльонга като панделка, а под финалните думи дяволче е приседнало върху възглавница.

От закачливия текст става ясно, че на 19 март 1921 г. Чудомир призовава приятелите си на гуляй, като всеки от тях е поканен със смешния си прякор. „Довечера, 19-ти март, масово елате на моя годеж. За да чуетe буйната реч на моя приятел Виното и дружно и с пълни ръце да протестираме, че суджука толкова се вдигна...“, е написал Чудомир.

Сред посочените в „путканата” са Нона Спринцовкова Тинктурова, барон Танцьорски фон Диги йок, Леда Мина фон Монголиум, Мис Райнхол фон Чардаш, контеса Гана Щраси праси Махленска, Донка фон Дългокракова, граф Лемофан тамбура Тамбуров, Генчо дел Болт Балкански и други - общо 17 човека.

Зад прякора Нона Спринцовкова Тинктурова се крие първата аптекарка в Казанлък Нонка Станчева, баба на учителя по английски, който пази ценната реликва. Тя е съпруга на близкия приятел на Чудомир Емануил Станчев - търговец на парфюми с дюкян в центъра на Казанлък. От наследената от Цветнин Станчев „путкана“ става ясно, че началото на годявката е „точно“ без край“, а „краят - точно без начало.

Прощално писмо от актрисата до мъртвия й любим

Златица, след 26 декември 1967 г.

За последен път те видях на 10 декември 1967 г. в Правителствената болница. Беше четвъртък в два часа следобед. На другия ден заминах за Варна. Не беше добре. Разбрах, че идва краят, но не исках да вярвам в тая жестока мисъл. Говорихме малко. Ти ми направи с очи знак към небето. На сбогуване долепих ръката ти до лицето си, просълзих се и тръгнах. Направих няколко крачки и се обърнах, а ти ми махаше с ръка и в очите ти блестяха сълзи. Край. Помежду ни нямаше нищо, за което да мислим. Нищо. Освен една проста човешка обич, която ще нося от детството до смъртта си. Нашата проста човешка обич.

На 26 декември се върнах от Варна и научих ужасната вест. Не... Не е възможно! Нима вече те нямаше? Плаках, пак плаках и аз самичка в стаята си пред твоя портрет, погребаха те, валеше дъжд, държаха речи, носеха цветя... валеше, валеше... а ти си отиваше завинаги. Аз бях чуждата - задната улица на твоя живот. Бях свикнала да живея в мечтите си, в мислите си, в самотата си с теб. Ти никога не отсъствуваше от моето ежедневие, било то делнично или празнично... Помниш ли лятото на 1920 г.

- Павел баня. Войната беше свършила, пансиона, в който бях като сираче, го закриха и поради една случайност попаднах там у една моя братовчедка. Беше юли, вечерите топли, звездни. Вие, по-големите, се събирахте вечер на една полянка край селото, която до късно ехтеше от младежки закачки и смях. Ти обикновено лежеше по гръб с ръце зад тила, над очите ти падаше кичур коса, с присвити очи, рядко говореше. Казаха ми, че си художник. Една вечер се престраших и приседнах до теб. Шепнешком те попитах: „Вярно ли е, че сте художник?“ Не помня какво ми отговори, но тая вечер ние бяхме се сприятелили. Разхождахме се сами в звездните вечери, говорехме си и мене не ме беше страх от теб, както от другите момчета. Изплаших се, когато ме целуна, избягах. На следната вечер те чаках, ти не дойде, беше в града. Липсваше ми. Разбрах, влюбена съм, обичам те, обичах за първи път на моите седемнайсет години. И откъде можех да допусна, че тая проста детска обич ще остане в сърцето ми за цял живот.