16669 | 30 апр. 2015 | 16:23

Усмивката ни е много необходима в този тъжен и объркан свят

- Днес представите на хората за моралните категории в живота съвсем се объркаха. Вие как се справяте, г-н Симеонов?
- В изкуството има вечни теми - добро и зло, черно и бяло, слънце и луна... Те са много актуални не само за днешна България, но и за целия свят. Това е стимулът, който ме води и в моята работа. Артистите се опитват с каквото могат да помагат на доброто да вземе връх. И то трябва да победи, иначе целият човешки род е обречен. Погледнете само каква в бездуховност е изпаднало обществото ни. Пошлостта ни залива отвсякъде. Това няма да се промени от само себе си - трябва да се направи нещо.

- В много от пластиките ви има шеговити намигвания - рибар, който показва каква голяма риба е хванал, пегас, гледащ към опашката си...
- Търся вица, самоиронията, дребната чисто човешка интрига, която да те разсмее, в почти всяка моя работа. Мисля, че усмивката ни е много необходима в този тъжен и объркан свят.

- Не ви ли се е искало понякога да зарежете всичко тук и да емигрирате в някоя нормална държава?
- И да приема наготово всичко, което други са създали, за да живеят добре? Не бих го направил. Знам, че е клиширано, но искам да се боря с каквото мога, за да променим нашето общество тук. Наистина вярвам в това, колкото и скромен да е приносът ми. Нашето изкуство е тихо, но също е форма на протест. То допринася за тази промяна. Давам си сметка, че е прекалено идеалистично и наивно, но така мисля и така живея.

- В последния четвърт век доста артисти се пробваха в политиката. Редно ли е един творец да зареже изкуството си, за да прави обществена кариера?
- Не бих заменил едното с другото - все едно да се продам. За мен политиката е нещо мимолетно - като модата, понякога е авантюра, но не е нещо стойностно. Влизането в нея, разбира се, не обезценява таланта на един творец.

- Впечатленията ви от работите на съвременните млади български художници и скултори?
- Те се опитват да избягат от стила, който им налага Художествената академия, докато учат в нея. Критични са към себе си и към света около тях. Търсят авангардното, разкрепостеното, но сякаш не оставят трайна следа с творбите си. Бъдещето ще реши кои от работите им ще останат като знак на нашето време, на нашите емоции, страдания и радости. Много от тези инсталации обаче, които сега са модерни и атрактивни, за мен са без трайна стойност. Разбира се, трябва да се отчете и това, че аз съм от поколение, което е плод на едно друго време. Предишната система у нас беше тоталитарна, но тогава държавата беше като меценат. Имаше много изложби, откупки, договори и др. Галериите пращяха по шевовете от купени картини и скулптури. Сега дори академията като институция не е така привлекателна, както по наше време. Някога имаше по 4-5 кандидат-студенти за едно място в нея. Днес професорите сами търсят под дърво и камък младежи, за да ги убедят да учат.

- Случвало ли се е да направите компромис с творческа идея, за да е по-продаваема?
- Никога не съм го правил. Напротив - успявал съм да убедя хора, които са ми възлагали да изработя нещо за тях, че не бива да се прави такъв компромис с изкуството.

- Семейството ви е многонационално - с български и румънски корени. Съпругата ви е родена в Сърбия, а синът ви е женен за филипинка. Как се справяте с „международното положение“, когато се събере фамилията?
- Чудесно е, когато всички сме заедно. В отношенията си търсим хармония и определено я намираме. Синът ни Никица е юрист, снахата - Мери Джой, е завършила икономика и право. Двете ни внучки, естествено, винаги са в центъра на вниманието - Лана навършва 6 години, а Малая 4. Те са красивото продължение на нашето цветно семейство - и като духовност, и като визия. Живеят в София. Когато ги очакваме да дойдат на гости, настроението ни с Убавка скача с няколко бала. А наближили да си тръгват, пада с двойно повече нива.
Сина така и не успяхме да го запалим по нашата професия. Като малък в училище рисуваше само толкова, колкото е необходимо - не проявяваше голям интерес към живописта. У дома сме запазили само една негова горе-долу прилична рисунка. Надеждата ни е, че внучките ще продължат това, което сме започнали със съпругата ми. Лана си има своя „работна“ престилка - като дойде у дома, облича я и идва при нас в ателието, за да види какво правим вътре.

- С Убавка сте се запознали като студенти в Художествената академия. Първото, с което тя ви впечатли?
- И до днес не мога да си го обясня. Бяха много силни емоции - амури някакви прехвърчаха около нас. Влюбването ни беше чисто младежко. В академията първо започнах да уча живопис, защото мислех, че това е моето амплоа. Убавка обаче учеше скулптура. За да сме повече време заедно, през втората година се преместих в нейната специалност. Не мисля, че тази промяна се отрази съществено на развитието ми след това като творец. В живописта и в скулптурата средствата на изразяване са различни, но начинът на мислене и отношението към живота са еднакви - като на художник. От известно време отново започнах да рисувам - със същото удоволствие, с което правя и скулптури.

- Имали сте проблеми с властите, когато сте решили да сключите брак...
- Така е. Убавка дойде в София от бив­ша Югославия, която беше с най-либерален режим от страните в тогавашния социалистически лагер и се смяташе за прозападно ориентирана. В България ни накараха да пишем обяснения защо се женим. Имах наглостта да напиша в моето: „Защото се обичаме!“. Трябваше да подпиша и декларация, че не смятам да ставам югославски гражданин. Половин година чакахме, докато ни разрешат официално да сключим брак. Сега това изглежда смешно, но навремето не беше.

- Вече 40 години сте заедно и в живота, и в изкуството...
- Наистина са доста години - много от тях са били трудни, но повечето щастливи и успешни. Отдавна спряхме да броим колко скулпутури сме направили - по-важното е, че хората ги харесват. Миналата година със съпругата ми отбелязахме нашата 35-годишна съвместна работа с обща изложба в Арт центъра в Плевен. Искахме да напомним за нашето присъствие като творци и се получи. Този месец отново направихме изложба в Галерия „Хан Хаджи Николи“ във Велико Търново. Опитваме се винаги да показваме само нови неща.

- Случва ли се често да има разногласия във вашия семеен творчески тандем?
- Освен с творчество скулптурата е свързана и с много тежка занаятчийска работа. С Убавка си бяхме необходими взаимно и в двата етапа. В началото започнахме да работим с камък, после минахме към метал. Може да се каже, че сме тандем, защото се допълваме в името на това една идея да се изведе в завършена пластика. Иначе като творци сме различни - като усещане, чувствителност, третиране на форми и т.н. Критични сме един към друг, случва се да спорим доста разпалено, но винаги с мярка.

- Защо избрахте да живеете в Долни Дъбник?
- За да сме далече от шумотевицата на големия град. Всичко в къщата и двора сме правили двамата с Убавка - интериора, мебелите, цветните лехи и т.н. Създадохме си много добри условия и за работа, и за почивка - такива, каквито в София не можехме да си позволим. Направихме си и собствена леярна в Долни Дъбник.