- Пздравления за „Безвремие“, наистина ли имате планове и за цял албум?
- Заки: Ако музата, която миналата година сграбчи Боби, остане у него и той напише други песни, ако аз се вдъхновя от тях и напиша текстове, ще запишем тези песни. Ако съберем песни за албум, ще направим албум. Но ако са три парчета, ще си останат три.
Боби: Ние никога не сме правили нещо на всяка цена - ето сега правим албум, догодина втори, после трети... Между другото, в изпълнителите, които имат успешен първи албум, винаги има „синдрома на втория“ - хем да са различни, хем да не разочароват публиката. Това създава много напрежение и при нас си пролича в „Лабиринт“. Затова сега сме решили да не насилваме нещата. Времето ще покаже какво ще се случи.
- Притеснявахте ли се как ще се приеме новото ви парче?
З.: Разбира се. Особено когато сам си си поставил високата летва. Аз съм получавал разтърсващи съобщения във връзка с „Бягство“. За любов - преминала и изгубена, от близки и роднини, които са далеч едни от други. Съобщения от рода: „Защо, когато напуснах България, не се вслушах в тази песен?“
Б.: Вчера четох интересни коментари и под „Безвремие“. Много ме развълнува този на една жена, която беше написала: „След като чух тази песен, разбрах къде се намирам и започнах да се радвам на живота.“ Вълнуваме се, като пускаме нова песен, но туширано, защото никога не сме гонили комерсиален успех.
З.: Ние не си поставяме за цел да сме най-великите певци, защото не сме. Не си поставяме за цел да сме най-великите автори, защото не сме. Не си поставяме за цел да станем световноизвестни, защото няма да станем. Ние си поставяме за цел единствено да излеем собствените си емоции в песен и ако тя се хареса на хората, наистина ще сме много щастливи.
- Разбрах, че имате и желание за турне?
Б.: Заради професионалните си ангажименти не можем да си позволим серия концерти в кратък период от време. Но искаме да се срещнем с хората, които харесват нашата музика и ако може, заедно да прекараме два прекрасни часа. Срещите ни с тях ще са в малки сцени - театрални, оперни, в кинозали. Първата дата е на 14 март в Бургас. Липсва ни контактът с публиката, защото единственият по-голям концерт, който сме имали със Заки, е веднъж в зала 1 на НДК. Няма да забравя как 5000 души пред нас пееха песните, които ние първоначално бяхме направили само за себе си. Ами аз щях да се разплача, като запяха „Бягство“, защото ние със Заки можехме да мълчим през цялото време. А залата - да пее. Беше изключително вълнуващо, защото ние се приемаме основно като студийни музиканти. За мен изповедалнята е студиото. Там мога да правя нещата по начина, по който искам - да крещя, да шептя, там ми е интимното място за творчество.
- Досега работехте кротко като бизнесмени, сега започвате концерти. Какво мислите за прословутата криза на средната възраст?
З.: Аз просто осъзнах, че искам да обръщам повече внимание на това, което ми се случва в момента. Не да се връщам и да си казвам: „Ех, колко беше страхотно, като излезе „Бягство“!“, или пък: „Ох, сега още няколко години ще работя и после ще отида в Доминиканската република...“ По-скоро искам да си кажа: „Ето, сега имам нова песен. Хората й се радват, аз искам да изживея тяхната радост и да си я превърна в своя.“
Б.: Според мен кризата на средната възраст се характеризира с усещането за пропуснати моменти в миналото. А аз не смятам, че сме имали такива. Ние сме живели изключително интересно. Познаваме невероятни хора. Имали сме прекрасен личен и семеен живот. Няма за какво да съжаляваме и да търсим последния шанс нещо да ни направи щастливи. Аз не знам дали изпитвам криза на средната възраст, но знам, че искам да се занимавам с неща, които ми носят приятна емоция. Искам да ми е добре, да ми е тихичко, аз съм малко затворен човек, домошар съм.
- За твоя семеен живот не се знае нищо.
Б.: Това е, защото не искам да се говори. Имам три дъщери от два брака. Радвам се на сегашния си живот, намирам се в страхотен баланс и може би това ми даде енергията да започна да творя. Изведнъж след шест години ми се прииска да хвана китарата и да започна да пиша песни. Добре е всеки да бъде балансиран.
- Винаги ли сте искали заедно да правите парчета, защото световните примери показват, че когато един дует се разпадне, половинките му почват да правят солова кариера?
Б.: Не съм изпитвал нужда от такава. Правил съм парчета, но усещането не е това, което ми дава работата със Заки. Много хубаво обсъждаме с него проектите. Това ми липсва, ако съм сам.
З.: Аз мисля, че ако има нещо, което много допада на хората в дует „Авеню“, това е звученето на гласовете ни заедно. На мен това също ми харесва. Харесва ми, че си правим сами песните - той - музиката, аз - текста. Не мисля, че бих могъл да изпея песен, композирана от друг. Много пъти са ме карали да пея „Бягство“ с друг човек. Винаги съм отказвал.
- Кой е по-отстъпчивият във вашата връзка?
Б.: Аз (смях).
З.: Нашата връзка е изключително приятелска. Боби се премести в кв. „Гео Милев“, когато беше в четвърти, а аз - в трети клас, и се настани в съседния блок. Отивахме на училище заедно, карахме велосипеди, играехме на фунийки и на стражари и апаши, на кино ходехме, палехме огньове, печахме картофи, събирахме кабели, за да изкараме някоя друга стотинка. И така до началото на следването ни, когато той на една бригада се влюби в една девойка от Словакия, тя замина и Боби беше много нещастен. Една вечер, минавайки край нас, ми свирна, качи се, изпя ми парчето, което беше написал... И така в приятелството ни дойде и музиката
Б.: И това парче се превърна в последната песен от последния ни студиен албум.
- Споменахте край. Три години не сте си говорили, след като сте се разделили...
З.: Това беше през 2004-та, имахме дует, имахме две фирми - кантората и музикалната. Ангажиментите започнаха много да нарастват, а когато балансираш с много дини, неминуемо се изнервяш. Тогава си казахме - окей, единственият начин да си спасим дините и да не ги изтървем всички е всеки да си вземе тази диня, която му е по-вкусна, и да се занимава с нея. На мен интелектуалната собственост ми е призвание и юридическата „диня“ ми беше по-вкусна, той взе музикалната компания. И след това, честно казано, имах един период, в който дори не ми се искаше да му звъня.
Б.: Не ни е липсвал контакт. Но когато след три години се видяхме на една пресконференция на ПРОФОН, решихме да изпием по едно кафе, седнахме и разговаряхме така, все едно никога не сме се разделяли.
- Защо е толкова трудно в България да оцеляват дуетите? Сещам се за Стефка Берова и Йордан Марчинков и „Ритон“...
Б.: Има още 2-3 - „Каравел“, „Шик“, Дони и Момчил.
З.: Трудно е, когато една формация от няколко човека, в това число и дуетите, е събрана единствено за целите на шоубизнеса и между отделните членове на групата не съществува друга връзка освен музикалната им кариера. Рано или късно настъпва моментът на разрив, сблъсък на характери, усещане за липса на равнопоставеност и несправедливост, финансови проблеми. Всеки започва да гледа в колко кадъра от клипа се вижда, кой е фронтмен и защо, какво е участието му в записите, как да се разпределят парите и т.н.… Възможно е дори да се стигне до завист и злоба… И тогава при най-малката трудност, при най-малкото камъче колата се обръща. Не визирам нито една конкретна българска или чужда група или дует, но такива примери има много. Ако трябва да се върна на дуетите, у нас тези, които се радват на творческо дълголетие, са свързани с нещо повече от „общите творчески планове“. „Ритон“ и „Шик“ са семейства, Боби и аз сме били приятели преди „Авеню“ и ще останем такива и след това, Пламен и Иво от „Х-фактор“ са братя и мисля, че и те ще се задържат дълго на музикалната сцена…
Б.: Но това не засяга само България. И в света дуетната форма е доста по-рядко срещана. Обаче създаде ли се, веднага се набива на очи. Защото е рядкост.
- Казахте, че сте приятели, правите ли нещо извън общите ви ангажименти?
Б.: Навремето - много. Но знаем, че хората могат да бъдат приятели и без да се чуват по 100 пъти на ден. Приятелите не са тези, които непрекъснато се събират и ходят някъде заедно, а тези, които в трудни моменти могат да ти помогнат и да те разберат.
З.: Ние с Боби сме си казали всичко и можем да си кажем всичко. Разбира се, вече сме си изградили наше си обкръжение, с което си запълваме свободното време. Това не означава, че с него и съпругата му не може да отидем на вечеря, че той няма да ме закара да играем бадминтон заедно или да дойде с мен на тенис.
- И двамата изглеждате добре. Какъв съвет бихте дали на мъжете, които искат да са като вас?
Б.: Да се чувстват добре в кожата си във възрастта, в която се намират. Това е! Мъжете трябва да се приемат спокойно независимо от годините, на които са. Аз обичам и да спортувам. Карам колело. Почивам си, като играя снукър.
З.: Средната възраст, в която ние очевидно се намираме (усмивка), се характеризира с това, че не можем да живеем по начина, по който сме живели на 25 и да искаме да изглеждаме по същия начин. Аз внимавам с какво се храня, кога се храня, гледам да осигуря достатъчно движения на тялото си. И това, което каза Боби, е изключително важно - вътрешен баланс, спокойствие и достатъчно сън.
Сега много хора, като видяха клипа на „Безвремие“, казаха: „Абе не можахте ли да сложите малко повече филтри, малко да поприкриете бръчките. И аз им казах, че в българския ефир има достатъчно много порцеланови фигури, които се движат по екрана. А и основната идея е, че ние на по 47-48 г. сме това, което сме. И му се наслаждаваме.
- Какви са ви желанията за тази година?
Б.: Искам да отида някъде, където да се чувствам спокоен. Това, което не ми харесва в момента, до голяма степен са простотията и мръсотията. Затова искам да прекарам известно време със семейството си на чисто и приятно място. Независимо дали е в България, или не е. Тук Заки ни е поканил на неговата вила. Не съм ходил, ако е тихо, ще е прекрасно.
З.: Не е тихо, Боби. То е болезнено тихо! На моята вила няма интернет, няма Фейсбук.
Понякога имам огромната необходимост да избягам на пълна тишина. Но на третия ден започвам да се чувствам дискомфортно. Аз имам нужда от шума на хората около мен. Шумът на контакта с тях. Наистина много обичам да разговарям и от всеки разговор да научавам нещичко.
Аз за тази година искам, ако може, да намеря време да отида за по-дълго време на море. Последните години покрай „Х-фактор“ не мога да го направя. Преди предаването съм стоял по два-три месеца на морето, успявал съм да се превърна в местен и това ми създаваше страхотен комфорт. Дано тази година да успея да се наслаждавам на слънцето и морето.
- Как вървят нещата с мюзикъла по ваши песни?
З.: Имаме една крачка направена напред. Ако миналата година намерихме либретист, тази година намерихме режисьор, тоест ние вече можем да събираме пакета, с който да намерим необходимите средства. Защото една качествена продукция отива над 100 000 лв. Не искам този мюзикъл да бъде читалищен. Искаме да има добро озвучаване, осветление, мултимедия. Всичко това струва страшно много пари...
Б.: Другата добра новина е, че имаме идеи за хората, които да пеят. Искаме този мюзикъл да се превърне в част от афиша на някой театър. Но засега ни липсва партньорски подход отсреща. Ние искаме, след като рискуваме с наши средства, и театърът да рискува със свои, търсим и спонсори, за да облекчим финансовата тежест на всяка една от страните. Но ентусиазма, който бих искал да видя от отсрещната страна, все още го няма.
- Весел мюзикъл ли ще бъде?
З.: Ще е много сериозен. Историята е за две момчета, в живота на които се случват неща, които разделят пътищата им. Но остава нещо, което ги свързва, и накрая на спектакъла се разбира какво е. Ще поставя теми като кое е най-важното в живота.
Б.: Да бъдеш честен спрямо себе си, да имаш любовта около себе си, да си откровен с хората - нали това са важните неща!