11265 | 19 март 2015 | 11:27

В погрешна посока тръгнахме в прехода ни.

бе, тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?“
„Не берете грижа - отвърнал бащата, - ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.“
Тъй се казва в една мъдра българска народна приказка. Предполагам, читателите знаят и как завършва тя - след като дълго викали неволята, пък тя не чувала, братята взели, че сами поправили колата.
Струпаха ни се за година време много беди - наводнения,
триметрови преспи, свлачища, пожари
За някои не можем да виним друг, освен природата. Или, както мъдро казва баща ми, „от жена и свлачище спасение няма“.
Е, тук доста се посдърпахме. За жената бях готов да приема, ама за другото - хич не.
След това обаче започнаха съгласията ни.
Първо съгласие - погрешната посока, в която тръгнахме в прехода ни. По теория трябваше да разградим тоталитаризма. Ние обаче запретнахме ръкави да си разграждаме държавата.
Справихме се отлично с това си намерение. Разградихме си текезесетата. Разградихме си и напоителните системи. Разфасовахме си язовирите, като ги дадохме на мутри да си отглеждат шаранчета. И съответно да ловят по-заможни „шарани“.
Обърнете го сега наопаки. Внасяме зеленчуци - ние, дето едно време не ни стигаха влаковите композиции, за да си пласираме в Европа гроздето, доматите и дините.
Ревем, че язовирите ни заливат. Кои язовири, бе, братя българи? Онези, дето едно време кротко си течаха по каналите за напояване? Ами кой им окраде бетонните плочи, за да си направи „третоар“? Кой ги задръсти със стари печки, хладилници, даже и с кюлоти и пластмасови шишета?
Ревем, че имало свлачища. Ами едно време като ученик и студент ме съсипваха да залесявам. Вероятно Френската гимназия, където принудително присъствах, не по-малко принудително е залесила поне половината скат над язовир „Искър“. И когато накрая решихме да вдигнем справедлив бунт срещу робската ни експлоатация, лесничеят кротко ни каза: „Вижте, другари смотани софийски цървули, ако искате да пиете вода от Искъро, ще залесявате. Ако ли не - ще има свлачища, кал, тиня, но не и вода.“

От 25 години обаче
не се залесява, а се сече

При това се прави с енергичното съдействие на държавните органи, които би следвало да възпрепятстват сечта.
Ами тогава ще имаме и свлачища, и наводнения.

Второ съгласие с тати. Появиха се някакви добре платени неолиберали, дето срещу едни зелени пари взеха да крещят „по-малко държава“. С тенденцията Българията да изчезне въобще като държава и след като не смогна да стане 16-а република на стария Голям брат, да се превърне в 51-ви щат на новия.

Значи, първо, за да искаме „по-малко държава“, преди това трябва да има „повече“ такава.

Ами май имаше. Имаше една държава, дето примерно имаше армия. Аз, с извинение, съм офицер от запаса на „онази държава“. Даже, с още по-голямо извинение, съм командир о.р. на ГДР.

Това не е онова, бившето германско ГДР, а Група за дълбоко разузнаване. Но веднъж групата ни бе събрана и хвърлена не в дълбоко разузнаване в Гърция, а в някакъв пожар в Хасковско. И групата, иначе обучавана на четвъртия час да си мием краката в гръцкото море, се оказахме миризливи и опушени край Ивайлов­град. Но се справихме.

Къде сега,
в тези критични ситуации

беше българската т. нар. армия? Във всяка нормална държава при подобни извънредни положения главнокомандващият нарежда: „Напред, бойци, да помогнем на бедстващите ни сънародници!“

Да, ама т.нар. ни държавен глава не отдаде подобен приказ. И - о, ужас! - тъкмо в най-тежките за страната ни дни вместо това той се разрева, че не му дават пари да купи американски самолети втора (или пета) употреба.

И какво излиза - че и армията ни, и държавицата ни всъщност са зависими от комисионери? С това не искам да се съглася. И няма да го сторя.

Между другото, като стана дума за армията ни, до къщата, където живея, имаше поделение на Строителни войски. Всяка заран в 6 часа ме събуждаха с песента „Изправи се гора от стомана“. После в 7 ч. аз изправях със същата песен и моето домочадие. Изпитваха неистово желание да ме убият, ама тъпи офицерски навици...

Разказвам го по две причини. Първата е, че в това поделение на някакви турчета и циганета даваха занаят - да строят, а не да крадат. И много от тях станаха добри строители.

И втората е, че в неделя на свиждане идваха родителите им. По някое време ханъмите, естествено, имаха нужда да се облекчат. В моята тоалетна, разбира се. Бога ми, никога не съм ги питал - ти каква си, ма, туркиня, циганка или, както сега казва г-н Местан, „нова холокостка“? Защо сега изкуствено го правим?

Всъщност сега ще споделя и за една трета причина. В поделението, където служех, почти всички бяха помачета. И ги подготвяхме за водачи на БТР-и, а следователно - в цивилния живот - и за професионални шофьори (категория „С“).

И ден преди да им връчим книжките, идва заповед - „само на лица с български имена“. По дяволите! На моя „ординарец“ Ахмед, изключително свястно момче, бавно обяснявам да предаде на останалите: „На всички подписвам гарнизон с преспиване (това едно време беше супер), питате бубайко си - и който както е решил. Само помнете, че книжката е занаят (и хляб) за цял живот.“ Върнаха се всичките с новите си имена. Даже един се беше изхитрил да се преименува на Вълко Червенков, та си имах после и разправии...

Разказвам всичко това,

за да се опитам
да обясня

защо днес, в тези наистина тежки метеорологични за всички българи времена, държавата ни не е в състояние да реагира.

Ами просто защото си я разрушавахме и не спираме да го правим.

Когато през 1974-1975 г. в Испания започват промените от франкистката диктатура към модерен европейски модел, тогавашният министър-председател Ариас Наваро излага концепцията си за „демокрация по испански“. Естествено, тя предизвиква негодувание в целия Стар континент, който я определя като „мимикрия“, т. е. псевдопреход.

А всъщност Наваро (не съм му привърженик) казва нещо много просто - да запазим доброто от старото и да прибавим още по-доброто от новото. Или, на български, да не бързаме да плюем в стария кладенец, преди да е излязла водата от новия.

Ние обаче какво направихме? Две неща.
Първо, чисто по ленински решихме, че новата демократична държава следва да се гради върху развалините на старата. Е, старата я развалихме. Новата обаче още май нямаме мерак да съградим, а си доразграждаме и нея.

Второ, за пореден път седим и чакаме
поредния нов „Голям бял брат“, който „да ни оправи“.

Сега правим и третото - като се случи бедствие, започваме „да викаме неволята“, т.е. държавата. Ама тя все не идва. Защото сме я съсипали.
През 1960 г. Кенеди печели много трудно битката за президент срещу Никсън с една проста фраза: „Не е важно какво Америка е направила за вас, важното е какво вие сте направили за Америка.“ И сънародниците му - бели, черни, жълти, се замислят и му дават подкрепата си.

През 1992 г. тогавашният премиер на нова Чехия, ултранеолибералният

Вацлав Клаус се обръща в своите прословути „10 точки“

към своите сънародници с едно послание - „шест месеца солидарни мъки и усилия, после всичко ще тръгне нормално“.

Така. При Кенеди САЩ излязоха от своя т.нар. „дрейфащ период“, защото спряха да викат неволята и се заеха съвместно да оправят държавата си. А Чехия днес е май най-голямата отличничка на преходите в бившите соцстрани. По същата причина.

Ние си седим на опашката. Когато сме добре, лъжем и крадем държавата си. Когато закъсаме, веднага се обединяваме около лозунга „Това не е държава, защото не ни помага“.

Е, хайде да се разберем - как да ни помага, като непрестанно я рушим? И после, след като здраво сме я посъборили, я викаме като братята, дето чакали да им помогне неволята?

Все пак, ако се върна към приказката, най-накрая братята вдянали и си помогнали сами. Дай Боже, и ние, българите, да последваме примера им.