24638 | 12 март 2015 | 13:41

Ако им обявиш война на стадиона, те ще излязат на улицата. И тогава става страшно

Ултрасите на ЦСКА винаги са били активни не само на трибуните, но и на улицата. Многобройни са нашите победи, когато сме се изправяли срещу полицията или противниковите фенове... неведнъж медиите са започвали емисиите си с поредните изстъпления на „армейската“ агитка. В миналото, а и в настоящето червеният терор по улиците винаги е всявал страх и смут сред полицията и враговете ни, а потърпевшите едва ли някога ще ни забравят.

Призивът ни към теб е да даваш всичко от себе си и да подкрепяш докрай ЦСКА София на стадиона, но да бъдеш активен и извън него! Бъди рамо до рамо с останалите, когато удари часът на битката!...

***

И да не ви се вярва, това „послание“ се мъдри на видно място в официалната страница на фенклуб „Сектор Г“ - една от най-мащабните организации на футболни фенове у нас. Под шапката му влизат десетки подразделения на „армейските“ привърженици из цяла България. Хиляди български младежи следват този „кодекс“.

На същите инструкции, разпространявани отново съвсем свободно, се подчиняват и в останалите агитки - „синята“, „жълто-черната“, „черно-бялата“, „червено-черната“. Която си изберете.

Въпросът, какво би се случило със съставителите на тези текстове в някоя нормална държава, е ясен и безинтересен. Важно е защо българската държава продължава сама да отглежда футболните хулигани. Липсата на реакция спрямо тези откровени призиви към насилие е само капка в морето. Вече четвърт век родните власти са пасивни свидетели, а с това и активни съучастници, в брутални престъпления на и около стадионите, които отказаха обикновените хора да ходят на мач. Стотици случаи на вандализъм, побоища, расизъм, дискриминация, насилие срещу полицаи, масов терор, че и убийства не бяха достатъчен повод тоягата да заиграе. От година на година т.нар. ултраси се чувстват все по-неприкосновени, все по-нагли, все по-значими. Смениха се различни по цвят и идеология правителства, изредиха се десетки вътрешни министри и няколко главни прокурори. Но хулиганите са си все същите и пак са тук.

Хулиганството няма футболен цвят.

Тези хора не ходят
на мач, а на битка

Обществото обаче си трае - голяма работа, че някакви гамени пак са се сбили и са хвърляли бомби. Толкова свикнахме, че ги приехме за част от живота ни. Че и официално сдружение си направиха - то ни диктува как да мислим особено покрай избори.

Още в първия пролетен кръг на настоящия сезон видяхме погроми над фенклубове, изпочупен автобус, строшена ограда, опити за нахлуване на терена... Мила, съвсем „невинна“ картинка от футболното ни ежедневие. Само обилният снеговалеж спря продължението на екшъна във втория футболен уикенд на 2015 г. Със затоплянето на времето обаче сериалът ще се поднови. Обществото пак ще цъка с език и ще гледа безучастно как улиците се превръщат в бойни полета от момчета с качулки. Виждали сме ги на десетки мачове, десетки площади... и десетки митинги.

Те са до болка, че и до досада познати на полицията. Както държавата си познава наркодилърите, сутеньорите и рецидивистите, така си знае и футболните хулигани. Но органите на реда не си мърдат пръста следващия път да ги няма на стадиона. А това няма как да се случи без знанието и позволението отгоре.

Добър пример за витиеватото отношение на държавата е Законът за футболното хулиганство. Той бе приет през 2004 г. и оттогава е променян и допълван почти всяка година. Въвеждането му, станало под натиска и на европейските институции, и след серия от кръгли, по-кръгли и най-кръгли маси, щеше да е средството, което да върне нормалната публика на стадиона. Той трябваше да ограничи достъпа на гамените и лумпените, които отиват на мач, за да избиват комплекси, да рушат, да палят и да се бият. В него подробно е описано как всеки зрител трябва да бъде щателно претърсван и идентифициран, преди да бъде допуснат на трибуната. Нищо от това не се случва. На нито един стадион у нас, включително и малкото, предлагащи нормални условия за сигурност и комфорт като тези в Бургас, Ловеч или Разград, няма система за разпознаване на опасните елементи на входа. В резултат полицаят Гошо няма как да знае, че хулиганът Пешо е рецидивист с няколко присъди и забрана за посещение на мачове. Още тук нишката се къса. Веднъж попаднал на трибуната, Пешо си вилнее на воля, защото знае, че дори да го хванат, ще го погалят с перце и след някоя и друга седмица пак ще е на стадиона. Какъв е смисълът от този пишман закон? Още древните китайци са знаели, че да направиш нещо правилно, първо е необходимо правилно да го разбереш.

Нелепо е, че този закон, който трябва да се справи с някои от най-тежките криминогенни субекти в обществото, предвижда само административни наказания. Краткосрочен арест, глоба до 1000 лв. и общественополезен труд. Разбира се, и забрана за посещение на спортни мероприятия... Все едно да лекуваш рак с аспирин.

Презумпцията на родните законотворци е, че по-тежките престъпления се третират от Наказателния кодекс. Стадио­нът, за който бе изфабрикуван специален закон, обаче е мястото, където

българският полицай най-често е атакуван, бит, раняван

Там се палят клади, внасят се метални прътове и боксове, наскоро на „Лаута“ в Пловдив откриха военни гранати. На всички е известно, че в агитките се търгува с дрога и е пълно с хора от ъндърграунда. Там се изпълняват всякакви поръчки. Някой вярва ли си, че тези хора ще бъдат спрени от заплахата за общественополезен труд?

И друго - представяте ли си какво ще се случи, ако един ден случайно осъмнем с нови и модерни стадиони - без огради и без писти, както е в Англия или в Испания. При това бездействие всеки трети зрител ще нахлува на терена, а всеки втори ще хвърли бомба до отстоящия на 3-4 метра съдия, футболист или полицай.

В средата на 80-те години на миналия век Маргарет Тачър на практика сама извади английските отбори от европейските турнири. Желязната лейди въведе мерки, подобни на тези, с които в момента се преследват джихадистите на Острова. И до днес ги определят като безскрупулна полицейщина, но резултатът бе, че 5 години по-късно нямаше и помен от футболните вандали. В Англия днес футболът е семейно забавление и индустрия за милиарди.

Тук почти 15 години след неразкритото убийство на футболния фен Младен Младенов в центъра на София след мач между „Левски“ и ЦСКА гамените продължават да безчинстват. Никакви кръгли маси не помогнаха - важни хора се събираха да си начешат езиците и да отбият номера. Никакви специални закони не ги спряха - просто защото почти никой не ги прилага. Никакви фенски организации не свършиха работа - те се изродиха в маши за политическа пропаганда и упражняване на натиск.

Какво тогава да се направи?
Въпросът е защо политиците ни не желаят да се изправят лице в лице с този обществен тумор? Защо не действат превантивно и решително, а

само констатират броя на счупените глави

ранените полицаи и подпалените трибуни. Проблемните футболни ултраси са малцинство дори в самите агитки. Абсурдно е да се смята, че държавният апарат, който поддържа министерство на вътрешните работи с почти 1 млрд. бюджет годишно, няма ресурс да се справи с някакви футболни вандали. Две са логичните обяснения и двете са еднакво неудобни за властта. И двете водят до кошмарния извод, че държавата практически нарочно се е докарала до това дередже.

Първото е добре известно - футболните агитки, в чиито челни отряди са радикалните ултраси, се използват за политически цели. Всяка значима партия е в нерегламентирани отношения с футболните силоваци, които са в предните линии, щом стане напечено. Помним и парламента през 1997-а, а после и Катуница, и джамията в Пловдив, и Орлов мост. Тук не става дума за определен цвят или отбор. Абсурдно е да се обобщи, че всички фенове на ЦСКА, „Левски“, „Ботев“ или „Локо“ са платени биячи. Проблемът е, че масата твърде лесно се поддава на стадния принцип. Протестите срещу първия кабинет на Бойко Борисов започнаха не във Варна или на Орлов мост, а на... стадион „Българска армия“, когато стана ясно, че милионите на „Газпром“ са се „пренасочили“ от ЦСКА към... „Левски“. Оттук логично стигаме до втората причина за бездействието на държавата пред терора на агитките - страхът, че ще обърнат масите срещу теб. Ако им обявиш война на стадиона, те ще излязат на улицата. И тогава става страшно.

Най-добре го знаят т.нар. футболни благодетели. Битката с „качулките“ загубиха и Илия Павлов, и Божков, и Томов, и Батков. Докато си плащаха, имаха спокойствие. После започнаха да си патят и бързо сами хвърлиха кърпата.

Политиците - и те така. Стоят мирно пред тази жалка утайка, а всички вкупом страдаме. Всеки уикенд се блокират цели градове, правят се буферни зони, полицията излиза като на война, а нормалните хора се крият пред телевизора.
Защото на стадиона командват „качулките“.