15622 | 3 апр. 2015 | 07:48

Юпи поколението превърна чукането в бърза закуска

Демокрацията коригира природата на учрежденската любов. Внесе какви ли не нюанси. Даже може и да са петдесет, ако някой седне да брои.

Е Л Джеймс разкри в „Петдесет нюанса сиво“ крепостното състояние на подчинената - интереса към богатия, към шефа. Прекрасната Дакота Джонсън изпълни филма с излъчването на болката от подчинението. Тялото й понесе камшиците на милиардера Крисчън, но не ги понесе достойнството й, доколкото все пак може да има достойнство в една сексуална робия. Така или иначе тази филмова лимонада буквално подслажда отношенията шеф - подчинена.

Възпроизвежда вековната зависимост на жертвата, която самецът превръща в своя дажба.

Психолозите се опитват да обяснят невероятния успех на тази книга, бързо последвана от още две, опитват да разгадаят дали е литература, или не, как и защо хиляди и хиляди жени

възприемат посланията на една трилогия, която „възхвалява насилието над жените под маската на любовно приключение“ по думите на проф. Ейми Бономи, шеф на катедра в Мичиганския университет. И ще продължат да се чудят и маят, докато въпреки феминизма и неговите настоятелни форми не признаят, че жената, каквато и да е, по природа е подчинена на своята природа.

Не е игра на думи. Игра е на реалност, каквато се крие и в трилогията, и в живота. Прекрасната Дакота - можеше да има по-млади цици, както се заявяват в литературния материал, - интерпретира при нови условия старата програма на жената. Проклетата, прекрасна, неизлечима, но всъщност продуктивна конструкция на падналата по гръб. Във всяко отношение.

Юпи поколението превърна чукането в бърза закуска. Отне дълбокия му смисъл, остана предимно на дълбоко гърло.

Днес лека-полека се оформя ренесанс - мъжкарите не искат вече лесна плячка, предпочитат повече съпротива. Повечето съпротива доставя по-голяма сладост. Достойните пичове отрекоха бързите доставки като обиждащи тяхното его. Само шефовете според анкета пак на

същата катедра в Мичиганския университет продължават да хранят харемския си комплекс. Първо, обичат всяка нова доставка, второ, мразят да им пипат стоката. Трето и четвърто - отмъстителни са.

Затова учрежденската любов е опасна. Някога в щатното разписание, винаги раздуто, лоялността беше по-скоро лоялност към идеологията, отколкото към директора на завода. Повече вяра в системата – повече кариера. Днес демокрацията коригира: повече вагина, повече шанс. Стремежът към акции във фирмата акционира стремежа към повече секс.

Вагината промени същественото си предназначение: превърна се в банкова сметка. Лоялността вече не е партийна. Тя е строго персонифицирана. В кабинета на шефа.

„Няма нищо по-хубаво от учрежденската любов“ е първо изречение от мой роман. Помнят го трима души: аз, приятелката ми, която свалих в службата, и главният редактор на в. „Преса“. Тогава учрежденската любов имаше повече значения, защото имаше повече забрани. Защото я дебнеше кой ли не. И партийният секретар, и комсомолският наместник, и асистентката на директора, и нещатният сътрудник на милицията...

Някога учрежденската любов изискваше тактически обезпечен план. Никакви издънки - понеже всяка издънка можеше да се превърне в точка от дневния ред на заседанието на редколегията. В онази славна епоха на добре планираното кръшкане не можеше да кажеш:

„Виж какво, скъпа, я да не се мотаме, а да се изчукаме!“ Затова крайната цел беше предхождана от свалки, от многозначителни, лесно разгадаеми погледи, от милостивите цветенца за Осми март, например.

От изговаряне на чувства. „Не, бе, не искам да те чукам, аз те обичам!“ Хайде, бе. Някои започваха да си вярват, че обичат. До такава степен, че заради едното чукане се стигаше до развод. Така сексът се объркваше с любовта, а с любовта, както е известно, шега не бива. Ама кой да ти бутне, ако не се шегуваш!

Закачката на работното място е продукт на фабричното общество, има-няма два века биография. Множеството създава не само професионални отношения, създава предпоставки за нещо повече и нещо по-хубаво. Близост. Съблазън, изкушение, безсънни нощи. Като прибавим и социалистическата демагогия, изпълнението на ролята се превръща в надхитряване на идеологическия модел. Ония на Запад имаха клубове за компаньонки, проститутки на плас „Пигал“ и къде ли не, имаха по-малко поводи да лъжат. Ние лъжехме, за да чукаме. Лъжехме най-вече колежката, която като продукт на собствената си природа и на социалистическото производство представляваше най-близката стръв. Нещо на една ръка разстояние, винаги свенлива и винаги с две цици.

Още по-сложно, ако е семейна. Тогава трябва да надхитриш и социалистическия кодекс на основната клетка на обществото. Да изведеш колежката от тази клетка, беше като да я отведеш в неизвестното: не знаеш дали няма да изковеш друга клетка и да се нахендриш в нея барабар с освободената от затвора. Така се родиха не само хиляди разводи, а и хиляди нови семейства.

Демокрацията, тази неясна още система, облекчи великия майстор на изневерите. Вече не се налага да обхожда отдалече, да носи цветя, да изговаря чувства. За има-няма двайсетина години природата на учрежденската любов се освободи от старите окови, за да си изработи нови.

Лоялността стана задължителна. Днес колежката от съседното бюро е по-гримирана, по-секси и по-комуникативна. Няма нужда от измислени чувства. Свалката не се чете в погледа,

за да не се забележи от обкръжението.

Малко мейли, малко чатене, една-две лепенки - хайде, довечера пред Попа. Клавиатурата е нейното тяло. Всички бутони са на разположение, за да достигнем най-важния. Единственият, върху който има 8000 нервни окончания. Комуникацията даде повече избор, а

повече избор - повече свобода. Сексът в офиса е вече традиция, ако не в тоалетната, то в обедната почивка. Както е известно, всяко хубаво пътешествие започва или с една крачка, или с един презерватив. Учрежденската любов, доказаха японски експерти, ускорява просперитета на фирмата. Повече секс, повече печалби. Затова, тайно и постоянно да работим за разцвета на икономиката!