30 години от началото на Прехода
Доган създава нелегална организация на принципа „война без оръжие“
На 22 декември 1989 година от Пазадржишкия затвор излиза философът Меди Доганов, който само след месец ще стане известен като Ахмед Доган. И 30 години вече той има безспорен авторитет в средите на ДПС и влияние в политическия живот на страната, което никой друг от политиците ни не успя да си извоюва.
От онези, които днес са на политическата сергия, няма нито един, който да е бил фактор през 1989-а и в годините след това тежестта му да нараства, без да отслабва, и до днес. И няма никакво значение какво ще кажат критиците или отрицателите му. Костов го нарече „проклятие“, но без това „проклятие“ историците казват, че вероятно България щеше да се размине с „мирния преход“.
Дали Доган е силен, а другите са слаби, дали успява в най-висша степен да материализира това, което съдбата му поднася, дали тоталитарната държава е инвестирала много в него, а той е бил добър ученик, е въпрос на гледна точка и анализ.
Но и днес 30 години след началото на прехода политиците у нас се услушват какво ще каже Доган. Което е доста тъжно. Те вече са свикнали с факта, че една негова дума може да промени политиката на Движението, един негов жест може да отключи процеси с дългосрочен ефект. Тези, които в България се занимават сериозно с политика и държавност са приели това като аксиома и не си играят на тази струна.
Една промяна в ориентацията на добре организираната от него политическа сила ДПС е от голямо значение за стабилността и мира в страната.
Доган знае силата, която държи. И никога не е злоупотребявал с нея.
Нещо повече – още в края на второто хилядолетие препозицонира ДПС на евроатлантическата писта, далеч преди партии, които днес заспиват с ЕС и се събуждат с НАТО, да са си помисляли за това.
Откъде идва силата на Доган? Защо се превърна в енигма, около която всички танцуват на пръсти? Защо продължава да е лидерът на ДПС, без значение на избори, преврати и нестихващи атаки?
Обяснението се дължи на много фактори.
Сега се спираме само на един в контекста на събитията от преди 30 години, които са дали своето отражение върху живота на България -76-страничното досие на политическия затворник Меди Доганов, лежал девет месеца в килия „смъртен“..
„За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва... Волево устойчив... С висок социален статус сред лишените от свобода, благодарение високата си култура и умения за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение... Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партийната политика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщане правата на турската етническа общност. Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България... След освобождаването си не смята да започва някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност... Споделя, че ще се старае да води своята „борба“ само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца...“
Това четем в заключителната психологическа характеристика, направена през пролетта на 1989 година от затвора в Пазарджик на Ахмед Исмаилов Ахмедов (по това време Меди Доганов)
Тази част от живота на готвения за български разузнавач, нещатен сътрудник на Първо и Второ главно управление на ДС от 1974 година Ахмед Доган, започва на 12.VI.1986 г., когато е арестуван.
На 27. IV. 1987 г. Варненският окръжен съд произнася присъдата му: 10 години лишаване от свобода. 3 години задължително заселване, след тях и отнемане на всички научни звания. Обвинението е в „тежко национално предателство за това, че в периода февруари-юни 1986 година в съучастие е образувал и ръководил група, целяща да отслаби държавната власт, да разпространява клеветнически твърдения против нея...“
Ахмед Доган започва изграждането на нелегалната турска организация през 1985 г. с периметър на действие Лудогорието: Варна, Русе, Шумен, Преслав, Добрич, Разград (с. Хлебарово). „Идеята се роди в началото на 85-а, след като вече имах информация за събитията по преименуването на българските турци в Кърджалийско“, спомня си лидерът на ДПС.
Там в края на декември 1984 г. сблъсъкът между етническите турци и българските власти е ожесточен. Из турското население тръгват емисари, които агитират хората да не приемат български имена.
Натискът на властта обаче е огромен. Съпротивата ражда мирните демонстрации, които се окървавяват със смъртта на 17-месечната Тюркян. Районът настръхва. Милицията изважда танкове и отваря отново „Белене“. За пет месеца вкарва в лагера 1373 души, между които и 11 българи.
Доган разбира, че със стихийни действия не може да се противопостави на властта. През януари-февруари 1985 г. узнава за настъплението на специалните части и във Варненско и Добричко, както и реакцията на населението, подложено на възродителния процес. В този регион вече действали единични групи за противодействие.
Идеята му е да създаде нелегална структура по подобие на организацията на Левски отпреди век.
По това време 30-годишният Меди Доганов е аспирант и асистент, води упражнения по философия в СУ и във ВИАС. Има широки контакти сред преподавателския елит. Самият той се отличава с изключителни интелектуални качества, заради които отдавна е попаднал във фокуса на ДС. „Много по-късно разбрах, че съм бил наблюдаван още от дете. Бях много умен, предпочитах да стоя в библиотеката, вместо да играя с децата“, казва Доган.
Вербуването му става по линия на ВКР в казармата. Офицерите са разбрали за заложените спососбности на Меди Доганов към анализи, за интересите му към философията и започват да го готвят с перспектива – „за разузнавач от най-висока категория т. нар. нелегали“. Можел ли е да откаже? „Не!“, казва го категорично бивш висш ръководен кадър на МВР, чел досието на Доган през 1997 г.. И обяснява: „В казармата, което и да е момче трудно би отказало, ако не иска животът му да се превърне в ад.“
През 1983 г. в Първо главно управление слагат на Доган псевдонима Сава. Той знае, че неговото бъдеще е насочено към водещите сили във философията и най- вече в областта на симетрията. „Ахмед вероятно щеше да замине за Русия, Канада или САЩ“, съобщава неговият ръководещ ДС офицер Иван Карамунчев.
След смъртта на Брежнев, при Андропов и особено при Горбачов Доган осъзнава, че „има огромно разминаване между думи и дела“ и постепенно започва да се отдръпва.
През 1984 г. почти не сътрудничи, но е под пряко наблюдение.
Възродителният процес го отвращава от властта. И окончателно избистря решението му. През март 1985 г. започва изграждането на нелегалната организация против комунистическия режим. Това е записано в затворническото му досие, което се пази в Пазарджишкия затвор. Младият философ използва различни семинари във Варна, за да обхожда селищата на Лудогорието и да набира съмишленици. (По това време Доган не знае за заповедта на вътрешния министър Димитър Стоянов, с която той разпорежда на личния състав на МВР да се удвои агентурния апарат на ДС сред турското малцинство). Ориентира се към „хора със статут“ - лекари, учители, фелдшери, инженери. А точно те попадат във фокуса на ДС. Учудващо е, че много от тях, подложени на жестокия натиск от страна на ДС, склоняват да сътрудничат на властта и едновременно с това започват нелегална борба против същата тази власт. И както по-късно ще стане ясно, нито един от тези „агенти на ДС“ не предава организацията! Нито един от тях не написва ред в ДС срещу свой нелегален съмишленик или срещу който и да е от турското малцинство. И това е било впечатляващият факт за следователите по делото.
През пролетта на 1985 г. Доган преминава към практически действия по сформирането на нелегалната съпротива. Организационната ѝ дейност е подчинена на законите на нелегалната борба - един не бива да познава повече от трима. Пирамидата така е направена, че при евентуален провал да се осветят само един или два клона, но останалата част от организацията да се спаси. Истинското име на Доган е неизвестно за голяма част членовете.
„Прозвището ми беше Шейха и само аз бях наясно с цялата мрежа“, казва Доган. Според следователя му по делото Ангел Александров (вече покойник) обаче, по време на разпитите арестуваните нелегални са наричали лидера си Професора. И по този прякор при провала на организацията милицията достига до Меди Доганов.
През пролетта на 1985 г. Доган изготвя устава и програмата на организацията и в тях изрично записва: „Война без оръжие”.
Доган категорично забранява терористичните актове. Най-големият му проблем е бил да убеди своите в необходимостта от мирен протест.
“Не сме апелирали за автономия, а за възстановяване правата на човека. Това беше много важно, защото много от членовете бяха екстремистки насочени. Болката тогава още не бе изживяна. Основната ни практическа цел бе да събираме информация за репресии по време на възродителния процес, за убитите и измъчваните и по някакъв начин да търсим канал за тяхното измъкване от страната“, обяснява Доган и подчертава: „Светът трябваше да разбере, че преименуването на българските турци нито е доброволно, нито е спонтанно.“
Устава и програмата Доган написва на български и ги дава за превод на турски език. С тази задача се заемат говорителката от турската редакция на радио „София“ Милянова и преподавател по турски език в Софийския университет. Свитъкът е отпечатан на ръчно изработен циклостил и плъзва из Североизточна България. На първата му страница са изобразени полумесец със звезда и разтворена детска длан, символ на единството. „Детската длан асоциираше борбата за нашето бъдеще“, обяснява Доган.
"Идеята ни беше да ударим държавата и не се притеснявам да кажа това. Ние бяхме хуманистично настроени, разказва Доган за философия на протеста. За нас правата на човека бяха над всичко. Съзнавахме, че цялата държавна машина ще бъде вдигната срещу нас. Усещахме, че обикновените българи ни симпатизират, но властта успя да настрои цялото общество срещу нас. Само комунистическата партия наброяваше един милион, ами цялото ОФ, ами армията, милицията, предприятията, ТКЗС-тата, дори ловните дружинки бяха впрегнати срещу нас".
Към юли-август 1985 г. Меди Доганов вече владее нелегална мрежа от над 200 души, които са лоялни към идеята му, носят турско самосъзнание и са готови за борба: лекари и учители с широки контакти, служители в пощите, шофьори, използвани за куриери.
Организацията действа повече от година и наистина не допуска тероризъм.
Провалът идва случайно. От един разсеян фелдшер...
„Доган беше наша грешка“, припомня си и бившият шеф на Първо главно управление о.з. ген. Владо Тодоров... Но никой от ДС не се и опитва да го защити по време на процеса или поне да смекчи присъдата му.
Заедно с Доган са осъдени още 11 души. Варненският съд им присъжда - от 6 до 8 години лишаване от свобода. Присъдите влизат в сила три месеца след произнасянето им.
От подсъдимата скамейка Меди Доганов е отведен в Софийския затвор, където е настанен в килия за „смъртни“.
„Първото нещо, което човек усеща, това е една болка от загубване на ориентация за нещата, за себе си, изповядва се днес Доган. Виждаш, че си в малка килийка с изключително лоши хигиенни условия. Идват хора, разполагат с теб, както си искат. Ти си извън волята си да се определиш и просто разбираш как едновременно, лишавайки се от реалния, живия живот, изпадаш в едно такова изолирано, бездънно пространство. Постоянно потъваш.“
В 10-страничните мотиви за издаване на присъдата, приложени към затворническото досие, са отбелязани основните моменти от програмната декларация на организацията, която Доган започва да създава от лятото на 1985 година: „Властта е загубила връзките си с масите“, „Смърт има, връщане няма!“
Според програмния документ се предвижда организиране и провеждане на стачки в предприятия, създаване на „индивидуални“ затруднения на правителствената политика, спънки и саботаж от различен характер. Твърди се, че „държавната организация в НРБ представлява тоталитарна политическа система с фашистки методи на обработка на обществото и лицемерна политическа игра“.
Съдът приема, че „целта на организацията е да извършва престъпления против НРБ, които засягат вътрешната и външната сигурност на държавата“. И затова наказанието е „при строг режим“...
„Тези 9 месеца, прекарани в смъртното отделение, на никого няма да простя“, заявява по-късно Доган и продължава: „Държаха ме много гладен. Ръцете ми бяха така отънели, че веригите ми се изхлузваха. Тези условия тренираха страшно много самоконтрола и волята ми за живот. Спомням си думите на мой приятел, затворник, който казваше, че „затворът или те унищожава, или те прави като челик, като стомана“.
В последната си дума по време на процеса Меди Доганов се обръща към съда: „Не съжалявам за извършеното. Призовавам съда да постанови такава присъда, която да възвърне доверието на населението към властта.“
В Софийския затвор Доган вече окончателно разбира, че „нито системата, нито хората, които са ангажирани с тази система, ще преодолеят себе си по силата на своето положение, по силата на предимствата, които имат чрез заплати, постове.“
Психологът на Пазарджишкия затвор е уловил отчуждението и го отбелязва в характеристиката му.
„Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разбиранията му по отношение на извършения у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, идея,разбиране.“
Преди да стъпи в Пазарджик, Доган е изпратен в Старозагорския зандан. Властта решава да събере всички политически затворници там, за да са под общо наблюдение. Те това и чакат. Започват да организират стачки.
„Още от третата седмица установихме контакти. Всички бяха с опит, знаят какво искат, една идея ги обединява. Дори хора, които са осъдени по Глава първа, наши събратя, българи, също ни помагаха. Бяхме реална сила: 150-160 затворници“, спомня си Доган.
Една вечер ги пръскат всичките по различни затвори. Правят го тайно, за да не може никой да разбере кой къде отива...
„Аз попаднах пак в най-лошия затвор - Пазарджишкия. Пак наказателен затвор. Водеше се като неспасяем затвор. В него бяха най-върлите престъпници, там беше и Янко Янков“, казва след години Доган.
След 10 месеца престой в Пазарджишкия затвор му правят нова психопедагогическа характеристика:
„Доброто образователно и интелектуално равнище в условията на лишаване от свобода му помагат да се издигне над останалите... Дружи с лишени от свобода рецидивмети, утвърдени като лидери, у които търси физическа подкрепа... Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, идея и разбиране.“
В Пазарджишкия затвор Доган създава такава организация, че неговите протести за правата на българските турци стигат до Европа.
В двойни капачки на бурканите, в които затворниците получават от домашните си храна, Доган изпраща, написана на пелюр декларация, която е прочетена на 31 май 1989 година на Първата конференция по човешките измерения в Париж.
Връзката му със света са приятелката му Таня, от която има син, Янко Янков и приятелят му Валентин.
По това време го викат непрекъснато на разпити. Негов следовател е Ангел Александров (вече покойник, бивш член на ВСС). Държавна сигурност обаче така и не може да открие общата схема, по която излиза информацията от затвора.
„Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор“ като организатор и ръководител на майските събития, органите на ДС изведнъж се оказаха в задънена улица“, със задоволство констатира днес почетният председател на ДПС. Един изолиран затворник в Пазарджик, въпреки всичките мерки за сигурност, продължава да ръководи съпротивата срещу властта.
„Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм от себе си, защото размерите бяха изключително големи и трусът беше толкова голям, че имаше и последствия...“
„Протестирам срещу политическия авантюризъм на българското правителство! Политиката на геноцид и държавен тероризъм не ражда „заблудени“овчици,а убедени и всеотдайни борци за права,свободи и справедливост!“
Това пише на 25 май 1989 година от килията в Пазарджишкия затвор Ахмед Исмаилов Ахмедов до „Гражданина председател на Държавния съвет на НРБ“ (Тодор Живков - б.а.) с копие до „Гражданина председател на Комитета по правата на човека“.
В същия ден Доган изпраща още едно писмо, този път до гражданина началник на 03 - Пазарджик:
„Длъжен съм да ви уведомя, че в знак на протест срещу продължаващите репресии над етническите турци в България, към които принадлежа, обявявам гладна стачка. Моля да бъда изолиран.“
И Доган е изолиран...
Реакция на протеста му обаче няма.
Живков дори не е уведомен.
Пет месеца по късно, на 18.11.1989 година отрядният началник на Доган и негов възпитател в Пазарджишкия затвор старши лейтенант Гаврил Станчев, с когото са били състуденти по философия, провежда разговор с него, документиран в докладна записка, съхранявана в досието на Доган от затвора.
Офицерът почти дословно предава изложението на затворника:
„. Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайност, включително и въоръжени конфликти. Доган изложил целта си в писмо - възстановяване на имената и изучаване на турски език на доброволен принцип в местата с компактно „турско население“. Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото родството с „българите е по-голямо, те са ни по-близки ,отколкото турците в Турция“. Организацията им не искала нищо повече освен спазване на международните актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.“
В разговора става дума за политическата смяна на 10 ноември 1989 г., но от затвора Доган няма възможност да следи заседанията на парламента, няма информация за проведения митинг пред Народното събрание с искане за връщане на имената на българските турци.
Въпреки това той изразява пред офицера очакванията си за реални промени. Съобщава, че организацията, която представлява в момента, няма да предприеме нищо, ще изчака няколко месеца, за да види дали наистина ще има промени, но „това не означава, че се отказват от борбата“...
В това време навън България ври и кипи, парламентът е под непрекъсната обсада на протестиращи. Доган обаче е още зад решетките.
И на 21 декември 1989 г. изпраща втори протест до „Гражданина председател на Държавния съвет на НРБ“ (вече Петър Младенов): „В знак на протест, че продължавате да се подигравате с националните чувства на етническите турци в България, обявявам стачка. Искам незабавно амнистиране на политическите затворници, в частност на тези, които вече уж амнистирахте!“
На 22.12.1989 г. Доган е амнистиран.
Излиза от затвора 48 кг. Майка му не може да го познае.
ДС смята, че помилваните лидери на турците ще бъдат дискредитирани в очите на тези, които им вярват. Според източници от тайните служби „в плана за дискредитацията му беше включена и публично разпространяваната от ДС версия, че е техен сътрудник“.
„Какво ми отне затворът ли? Три години и половина свобода, които ме лишиха от истински живот. Но не съжалявам. Така е трябвало да стане, за да бъда истинският аз“. Аз съм български гражданин и моят живот е част от живота на тази страна.“
Така лидерът на ДПС иска да затвори тези страници от живота си, заради които Бриго Аспарухов заяви, че е работил за българска България. Другото са спекулации, които много често в България захлупват истината.
„Докато днешните управници ходеха наведени по времето на Живков, сега аз трябва да доказвам, че не съм доносник и предател и че съм създал нелегална организация срещу комунистическия режим под носа на ДС, която няма аналог в Европа“, каза Доган на 17 януари 2001 г.
Онези, наведените по времето на Живков, днес са сред от най-големите му критици.
Историята обаче се пише от изправените.
Няколко дни след излизането си от затвора това Меди Доганов застава лице в лице пред Иван Гарелов в студиото на „Панорама“. С домашноплетен бял пуловер, с изпито лице...
Член 1 от Конституцията вече беше паднал, а темата за връщане на имената на българските турци, за правата и свободите излезе на дневен ред.
Две седмици по-късно, на 4 януари 1990 година Ахмед Доган създава ДПС.