63208 | 29 март 2023 | 09:32

Разбираш ли какво значи да посегнат на името ти, на личността ти? В знак на протест отказах да защитя дисертацията си. А да се занимавам с наука беше най-голямото ми желание. Пред мен имаше перспектива да се насоча към водещите страни във философията и на

“Глобалната финансово-икономическа криза в Западния свят е обективен факт, който поставя ЕС в ситуация на безалтернативен избор, а именно: стратегиите за оцеляване и за развитие на страните-членки трябва да образуват общ, сумарен вектор на ускорено лидерско развитие на Общността! В противен случай „ Хоризонт 2020“ ще си остане само в рамките на конвенционална стратегия за оцеляване в търсене на позитивен изход от Кризата и всяка страна-членка ще се спасява както може. И точно в това отношение са моите притеснения за лидерството на ЕС в световен мащаб... Защото това директно ще рефлектира върху състоянието и съдбата на България”.

Това не са думи от днес, това е реч на лидера на ДПС д-р Ахмед Доган пред актива на партията отпреди 10 години.

Много е писано и говорено за пророческото виждане на философа Доган, когото обстоятелствата превръщат във “вечния” политик на България.

Отдавна Доган ни каза:
- Политическият катарзис не се е състоял. Участниците на политическия терен не са пречистени и обновени.
- Основният проблем в дневния ред на страната е намирането на стратегия за изход от кризата, а не разделянето на обществото на добри и лоши, на справедливи и виновни.
- Темата за виновността и справедливостта и показното ликвидиране на „лошите”, е типична поведенческа матрица на Героите-Спасители в съвременните политически митове.
- Много случайни хора има в политиката. Хора, които влизат в политиката, за да правят лична кариера, а не да помогнат с визия и стратегия за развитието на страната. Политическият терен се превърна в спортна площадка, на която кой бил, кой кого победил… Ще се осъзнае грешката след време, но ще платим много висока цена...

Днес обаче, в деня на неговата 69-та годишнина, ще се върнем още малко по-назад във времето - в 2004-та, когато Доган се изправи пред смразяващия спомен от миналото.

В този разказ е събрано всичко - и политическо послание, и урок, и оценка, и болка от несбъднатия ни преход

3 декември 2004 г.

В интервю за „Труд” Мая Вапцарова, племенницата на разстреляния поет, огласи факта, че в смъртната килия на Никола Вапцаров е лежал и Ахмед Доган. Това е единочка №18 на третия етаж в Софийския централен затвор – в някогашното VII отделение, а днес I група. Исто­рията говори, че на вратата на тази килия през 1942 г. поетът издрасква с кабарче от обувката си прочутото стихотворение „Прощално“.

Мая Вап­царова знае за този надпис, но едва през 1987 г. научава, че в килията на чичо ú в този момент е затворен пак интелектуалец − философ. „Турчин е и се казва Меди Доганов. Като бродяга е, обаче е страшно умен, само пише и чете.“ Това ú съобщава шефът на следствието Богдан Карайотов, който по това време е и консултант на един от филмите ú...

Едва през 2000 г. Мая Вапцарова и лидерът на ДПС се срещат. Случайно. И Доган ú споделя: „Ти не знаеш какво чувство е да ти е произнесена смъртната присъда и да седнеш да пишеш това стихотворение. А знаеш ли какъв ужас изпитвах аз, че съм първо в смъртна килия, и второ, че това стихотворение е срещу мен. Това като че ли преобърна целия ми живот.“ Прочел интервюто на Мая, Доган продължи спомените си пред репортер на „Труд“: „Тази килия е в т. нар. коридор на смъртта. Осъдените там са поставени в условия на пълна изолация. Аз влязох там на 32 години, бях на същата възраст като Вапцаров...“

Тогава в редакцията на "Труд" се роди идеята да върнем Доган отново в затвора. Да отключим онзи сейф в душата му с натрупани преживявания, от които той панически бяга. Доган прие.

Само ден ми тряб­ваше, за да му кажа: „Уредихме всичко, за да те вкар­аме пак в затвора!“

2004. Доган пред Софийския затвор: Пред мен имаше перспектива да се насоча към водещите страни във философията и най-вече в нейната същност − симетрията. Можех да замина за Русия, САЩ или Канада. Е, аз загърбих всичко това...

Влизаме в Софийския  затвор заедно с г-н Румен Милев. По „коридора на смъртта“ на бившия VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, някогашният Меди Доганов е осъден на 10 години лишаване от свобода за „създаване на група, целяща отслабване на държавната власт“.

„Смърт има − връщане няма!“, казва пред съда философът, дръзнал да се изправи „срещу политиката на геноцид на българското правителство“ по време на възродителния процес.

 По „коридора на смъртта“ на бившия VII отряд Доган оглежда вратите в търсене на своята килия. За да стигне дотук през април 1987-а, някогашният Меди Доганов е осъден на 10 години лишаване от свобода за „създаване на група, целяща отслабване на държавната власт“. 

И ето ни в сряда, 1 декември 2004 г., в 14,00 пред вратата на Софийския централен затвор. Доган е смутен. Признава, че предишната нощ не е спал. Чакаме няколко минути, докато дойде някой от управата да ни поеме. Ръкуваме се с Румен Милев, зам.-началник на затвора. Повежда ни. Проверка на документите. Доган е оставил личната си карта в колата, но го пускат. В шефския кабинет ни посреща началникът на затвора Димитър Райчев. Усмихнат. Кафе, вода, пепелник...

Доган веднага пали цигара. Влиза и шефът на Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ ген. Петър Василев. Обяснявам защо сме дошли. Искаме да видим килията на Вапцаров, в която е лежал и Доган. „Да, ако г-н Доган си я спомни, всичко ще ви покажем, но ние не знаем коя е“, поставя се в услугите ни г-н Райчев.

„А „Прощално“ ще можем ли да го прочетем?“, питам, бързайки да стигна до „своето откритие“. И тутакси получавам студен душ. „Правихме ремонти на тези килии през 1992 г. Всички стени са боядисани наново, вратите − също“, отговаря ген. Василев. Едва успявам да скрия разочарованието си. Една баданарка е заличила един гениален стих! Откъснала е величав миг от историята! Защо никой не е спасил тази безценна врата? Защо не я е пренесъл в музея?

Докато тези въпроси  блъскат главата ми, шефовете на затвора разказват, че някогашният VII отряд днес вече е I група. Онзи VII отряд е събирал осъдените по глава I от НК − за посегателство срещу държавата. Днес такива престъпления няма. В някогашните „смъртни“ килии на политическите затворници сега лежат осъдените на доживотна присъда без право на замяна: убийци, рецидивисти, криминални престъпници. Това отделение е особена зона за сигурност, режимът е специален и там женски крак никога не е стъпвал, отсича генералът.

„Но за вас ще направим изключение“, казва ми с усмивка Димитър Райчев... Доган вече е напълнил пепелника. От дума на дума става ясно, че по времето на ареста му в Софийския затвор през 1987 г. ген. Василев (тогава още не е бил генерал) е отговарял за режима на затворниците. Палач и жертва един срещу друг! − жегва ме мисълта.

2004. По коридорите на Софийския затвор: В затвора искаха да ме сломят, да ме пречупят, тогава изградих самоконтрола върху себе си

Наблюдавам и двамата. „Как приемате днес г-н Доган, след като навремето за вас е бил престъпник“, питам генерала. Доган смутено се усмихва. „В затвора влиза човекът, престъпникът остава навън“, контрира ме с мотото си ген. Василев. Ледовете са стопени.

След час ставаме. Минута-две по коридорите и вече сме в централната кръгова част на затвора. Качваме се на третия етаж. Табелата „I отряд“ с разкривени букви се набива в очите ни. Отключват метална врата с решетки. Охрана с бронежилетки. Втора врата с решетки се отваря... и пред нас се опва коридор, широк поне 4-5 метра и дълъг около 30-35 метра. От двете му стени – ниски врати. Надписи: доживотен, доживотен. Тук е събрана част от историята на България − и Вапцаров, и Доган, и убийците на Луканов. (По-късно ги оправдаха.)

Доган забавя крачки. Оглежда се. Изведнъж тръгва бързо по коридора, минавайки от врата на врата. Вървим след него и чакаме да си познае килията. Той стига до края на коридора. Вдига рамене. Смутен. Обръща се. Започва да гледа вратите от другата страна.

Крачка след крачка... Спира се. „Тази е! 18-а! Седем месеца бях в 18-а, а след това в 17-а. Това бяха „смъртните“. Лицето му се оживява. „Може ли да влезем? − питам веднага. Има ли вътре някой?“ „Да, и в двете килии сега лежат осъдени на „до живот“, отговаря ни г-н Райчев. Единият е за тройно убийство, извършено по особено жесток начин, другият − също. И все пак „късметът“ е с нас.

Обитателят на 17-а килия в момента има свиждане. И тя е празна. Влизаме двамата с Доган. Белосани стени, нашарени с изрезки от вестници и списания. Легло с два дюшека, одеяло, кофа с капак, празни буркани, дрехи на пирони, джапанки на пода... Тежка миризма. Доган оглежда жадно стените. Прозореца, на който виси парцал в ролята на перде.

2004. Доган отново влиза в килия 17-а на Софийския затвор със спомените за страшното време на тоталитаризма

Лицето му е бяло като платно. Преглъща.

Сядаме. Той на нара, аз на леглото.

Чакам го да започне сам:

− Надписът на „Прощално“ беше на вратата на 18-а килия. Но тогава вратите бя­ха сиви, а сега са кафяви. (Продължава да оглежда стените. Чудя се какво търси.) По онова време не можеш да намериш петно ненаписано. Всеки е оставил някакво послание. А сега всичко са замазали.... Евроизисквания. И списания даже им дават сега.

− Ти какво написа?

− Слагах знаци за дните, защото гу­биш представа за времето. Днес, утре, вче­ра. Сменили са и ламарините на про­зор­ците. По мое време бяха пробити с дупки и ако те видят, че надзърташ − вед­­­­нага кар­цер. Кофата с капака обаче е същата. В нея правиш всичко...Сутрин преди закуска ти отварят вратата, (излизахме един по един, за да не се засечем), на бегом до тоалетната, изсипваш кофата, тя вони, от една туба плисваш застояла вода и пак се връщаш. За друго нямаш време...

− Защо прие да дойдем?

− Да върна лентата. Досега съзнателно потисках тези спомени. Сега, като видях стените и вратата, някакви талази ме изпълват, души ме! Онази миризма влиза в съзнанието ми!

− Преглъщаш тежко!

− Да. Не ни даваха да лежим. През деня си само седнал. Ако се отвори вратата, трябва да се изправиш и да застанеш с гръб към нея. Имах едно дюшече, вмирисано, с хлебарки. Влизаш в един бункер, където времето е спряло. Не можеш да оцениш продължителността на мига...

− Затворен между тези високи и дебели стени на Софийския затвор, не си ли си мислил: не беше ли по-добре да се откажа?

− Може и такъв момент да е имало, но аз бях много обиден на властта, че допусна възродителния процес. Разбираш ли какво значи да посегнат на името ти, на личността ти? В знак на протест отказах да защитя дисертацията си. А да се занимавам с наука беше най-голямото ми желание. Пред мен имаше перспектива да се насоча към водещите страни във философията и най-вече в нейната същност − симетрията. Можех да замина за Русия, САЩ или Канада. Е, аз загърбих всичко това... А стените наистина са дебели. Но пак успявахме да си комуникираме между килиите. Като чукнеш веднъж, е „А“, и така – цялата азбука. Успя да ме върнеш в онова време.

− Някъде в душата ти има ли утаена омраза?

− Не. Нямам я тази омраза. В затвора не се заяждах нито с началници, нито с охрана, нито със затворниците.

− Какво ти струва този спомен сега?

− Споменът не е един, това е мозайка от случки. Най-връхлитащи са тази миризма, липсващото пространство и усещането за безвремие − не можеш да си представиш как всичко се слива в едно. В началото не разбирах защо в затвора много хора си говорят сами. Сега условията са либерализирани. Но тогава ни изкарваха навън веднъж седмично. И не за час, а за 10 минути. Един по един. Да не се засичаме,  да няма обмен на информация. Сега разбрах, че психологът ми от Софийския затвор е починал (самоубил се пред 2-3 години, след като изпаднал в депресия − б. а.). Той беше банката информация за нас. (Из характеристиката, дадена му от психолога на затвора Липчев: Извършеното от него (Меди Доганов) престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, на протест и негативна обида. Воденият с него възпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разбиранията му по отношение на извършения у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, идея, разбиране.)

– Ще цитирам ген. Владо Тодоров, бившия шеф на бившето I главно управ­ление на ДС: „Доган беше наша грешка!“ И въпреки това никой от ДС не те защи­ти на процеса, никой не поиска смекчаване на присъдата. Защо?

− Когато научих за възродителния процес, аз предупредих властите, че това няма да го приема. Но те не му обърнаха внимание. Нещо повече − казах им, че ще направя нещо. Наскоро разбрах, че като са ме водели на разпити в следствието или в ДС, е имало екип от психолози, които предварително са формулирали въпросите към мен. Защото голяма част от информацията за организацията прекъсваше при мен. Бяха респектирани от факта, че ние си поставяхме за цел да водим борба само с мирни средства. Борба без оръжие, безкръвно противопоставяне на режима. Аз например спрях акция по прекъсването на електропровода Русия-България. Това щеше да взриви страната. И въпреки това в ДС не можаха да си обяснят защо изоставям научната си кариера на млад учен и съм се захванал с това.

− Ти си бил готвен да служиш на тази власт, готвен си за работа навън. В кой момент се получи пробивът в мисленето ти, пречупването в душата?

− Като човек, добре школуван в системата на марксизма, аз приемах хуманизма като служене на обществото. Когато установих окончателно, че започват кампания за смяна на имената, „спонтанно и доброволно“, разбрах, че нямам нищо общо с тази власт. Че тя прилага система от фашистки методи за обработка на общественото мнение. Целият екип на БКП беше включен в тази акция, цялата милиция, целият апарат на държавата. Затова днес смятаме за безсмислено да възбуждаме съдебен процес срещу виновните за възродителния процес. Та това беше държавата! Като разбрах мащаба на действието, като научих, че има убийства, изобщо не се замислих, че трябва да избирам между това, което съм постигнал със зъби и нокти, и другото − борбата. Просто нямаше алтернатива между духа, науката и нещо практично, което ще насочи живота ми в съвсем друга посока. Почувствах се унизен, смачкан! Все пак за да правиш наука, трябва да имаш достойнство. Казах им, че решението за започване на възродителния процес е взето в полупияно състояние. И това е записано. И е докладвано. Казах им, че няма да оставя нещата така.

− И въпреки това са те ос­та­вили да създадеш орга­ни­зация. Защо?

− Тази власт беше толкова силна, че те не са вярвали, че ня­кой може да създаде нелегална ор­га­низация. После разбраха, че аз съм създал най- голямата нелегална организация по това време − с над 200 души, 18 от които влязоха в затвора! Благо­дарен съм на Ру­мен Данов, от когото по-късно на­учих, че 60-70% от чле­но­вете на организацията са били под­писали преди това декларации за сътрудничество с ДС. Но нито един не предаде организацията.

− Откъде тръгна тогава про­ва­лът?

− От един учител от Тервел, ин­­тели­гентен човек. Забравил 4-5 по­зива в чантата си и при една от редовните проверки ги намерили.

− А какво бе съдържанието на пози­вите?

− Тогава имаше местни избори − да бойкотират изборите. Имаше послания: да не произвеждат за държавата, а само за себе си. Затова съм осъден по чл. 107 – за икономически саботаж. Призивите бяха за стачки, демонстрации, да не ходим на работа. Тогава някой да си позволи да прескочи държавата?! Страшно беше! Дадохме и жертви по време на майските събития през 1989 г. − 9 души.

− Минавала ли ти е мисълта за самоубийство?

− Не! Самоубийството не е решение на проблема. Аз увлякох много хора след себе си, не можех по този начин да ги предам. Знаех, че хванат ли те, системата няма да ти прости. Притеснявал съм се за хората от организацията, но не и за себе си. В тази 18-а килия бездействието беше ужасяващо. Като ме прехвърлиха в затвора в Стара Загора, а после и в Пазарджишкия, вече можех да чета вестници. Направо се родих! Но тук, в този затвор, изградих самоконтрола върху себе си. Един приятел затворник ми казваше: „Затворът или те унижава, или те прави като челик, като стомана!“

− Как поддържаше волята си за живот 9 месеца в тези условия?

− Докато дишаш − се надяваш. Нямаш друг изход, освен да се самоубиеш. На 3 месеца – веднъж свиждане. Останалото е тишина. Слухът ти се преобразява. Когато ме отведоха в затвора в Стара Загора, имах дефект в комуникацията. Чувах как някой ми говори, но не го разбирах, чувах боботене, а не членоразделна реч. Първия месец виках: моля, моля, моля. И това продължи дълго време. Виждаш сега в „Биг брадър“ до какво довежда човека  изолацията. А те са в прекрасна къща. И комуникират. А аз от общо три години и половина ефективно излежана присъда имам 17 месеца в условията само на килия.

− Защо са те сложили в килия „смъртен“, щом  нямаш смъртна присъда?

− За да ме смачкат! Искаха да ме пречупят. При тези условия това е възможно. Страхуваха се от контактите ми с другите затворници, защото знаеха кой съм. Наложиха ми най-тежкия режим. Нямаха право, но ме държаха тук 9 месеца!

− Интересувал ли си се кой те е „уредил“ с този режим?

− Задавал съм си този въпрос, но не искам да знам. Това е под достойнството ми на политик.

− По чие нареждане си напуснал тази килия?

− И това не знам.

− Ужасно стресиращи са тези надписи „до живот“ или пък „смъртен“ по вра­­тите на килиите.

− Да, затворникът знае, че в тази килия ще умре. Тя е неговата последна къща. В момента ние сме нахълтали в къщата му (обитателят на 17-а килия е на свиждане). В другата (18-а) килия има затворник, който нали чу как викаше – изглежда беше опасен и затова не ни отвориха вратата.

− Докато търсеше килията си, ти отиде до края на коридора, след това се върна и се спря на 18-а. Какво си мислеше?

− Нещо ме душеше. Девет месеца по 30 дни, по 24 часа, по 60 минути, по 60 секунди. Животът навън върви, а ти си в тази дупка. Усещаш безизходицата, но нищо не можеш да направиш. Дори и яростта си няма върху кого да излееш.

− Какво ще правиш тази вечер?

− Ще се прибера, но сигурно дълго време ще имам усещането за миризмата на тази дупка. Не предполагах, че чувството за безвремие и капсулирано пространство ще ме връхлети така силно. Изживях всичко отново...

Месец преди това на политическата сцена у нас отново са разпали дебатът - чия дата е 10 ноември. И разговорът ни с Доган по стъпките на историческата истина бе започнал: 

− Защо на 15-ата година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.

− Тази годишнина може да се превърне в повод за преосмисляне на миналото от гледна точка на бъдещето. Преди 5-10 г. политическият ни елит имаше друга нагласа, държавата имаше друг дневен ред, европейската визия на страната не беше толкова близка. За първи път от 15 г. насам перспективата на развитието ни е ясна. Следващият мандат в контекста на ръста на брутния продукт, на нарастването на бюджетното перо, на скока на жизнения стандарт на българина, на усвояване на еврофондовете и дори на излишъка от бюджета ще бъде може би най-голямото предизвикателство за всеки политически субект. През този период ще влезе в действие мощен инвестиционен инструментариум с вътрешни и външни ресурси. Този мандат ще има мултиплициращ ефект − който състави управленска коалиция, ще има шанса не за един, а за два мандата.

− Какво отношение има това за при­на­длежността на даден политик към събитията от 10 ноември?

− Огромно. Защото прекрачвайки прага на Европа през 2007 г., за политиците ни ще бъде много важно кой кой е. Личната биография става особено актуална. А 10 ноември 1989-а се превръща в лакмус, в призма, през която те пречупват миналото си, изтъквайки заслугите си за демокрацията. Това е ключът. Затова претенциите за собственост и съсобственост, за субектност към 10 ноември тепърва ще нарастват. За Европа да имаш актив за  изграждането на либерална демокрация в страната, за налагането на пазарна икономика и за разграждане на предишната система – де факто ти си герой! За съжаление, през последните 15 г. у нас бяха създадени условия да се стъкмява или купува политическа биография.

− Е, историята не може да скрие, че на 10 ноември част от днешните демо­крати са псували властта в кухничките си, други са писали статии в „Работническо дело“, трети са били в органите на ЦК на БКП, а пък всички вкупом днес се хвалят колко шампанско са изпили след вестта за падането на Живков. Защо мълчите за вашия 10 ноември?

− Не е морално човек да самоизтъква заслугите си. Ако обществото е достатъчно зряло, трябва да има сетивност за оценка на даден политик и за ролята му в целия преход.

− Всъщност на 10 ноември вие сте в килия „смъртен“, така ли?

− Не. Тогава вече бяха ме изкарали от 8-а килия. Бях на строг режим при други условия. 42 дни след 10 ноември бях амнистиран заедно с много политически затворници. И се включих в политиката. Големият принос на представителите на турското съпротивително движение бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Протестите за отваряне на границата започнаха през май и се нажежиха през юни, юли, август, септември. Месец по-късно свалиха Живков. Именно подготовката за майските събития смятам за свой най-голям личен политически принос.

− Тогава чий е 10 ноември?

− Според мен трима са субектите на 10 ноември. Реформаторите в БКП, дисидентите, клубовете, които създадоха СДС, и турската съпротива срещу възродителния процес. Но успоредно с въпроса чия дата е 10 ноември трябва да се постави и въпросът как се появи СДС. Отгледана ли беше тази опозиция в България, или дей­ствително израсна в горнилото на отрицанието на режима и на изграждането на демократични ценностни системи и принципи? Този въпрос тепърва ще се задава.

− Вашият отговор?

− В началото ние нямахме опозиция. Имахме дисидентство − протест в рамките на свободата на словото и инструмента за правата на човека. Правата на човека бяха в основата на възродителния процес. Тогава дисидентите в лицето на д-р Желев, като техен председател и говорител, казваха: „Ние не искаме власт, искаме промяна в обществото.“ Това означаваше, че тази българска опозиция с преобладаващи сегменти на дисидентство все още не знаеше за какво става въпрос. Да искаш промяна, а да не искаш власт − значи не си узрял да използваш властта и още не си станал опозиция като алтернатива на статуквото. Това стана след няколко години. Затова първият СДС се възползваше предимно от основните ценности на европейската демокрация − правата на човека и свободата на словото, гласност, публичност. А чрез Кръглата маса се задаваха нови понятия − диалог, съгласие, синдикализъм, плурализъм.

− Искате да кажете, че тогава БКП (днес БСП) е водела за носа тази  странна симбиоза между дисидентство и опозиция?

− Да, защото реформаторите на БКП казваха: „Ние сме готови да споделим властта.“ С кого? БКП предлагаше власт! Власт не се предлага така! Урната решава кой да вземе властта. Ето оттам започна процесът на отглеждане на опозицията такава, каквато тя е нужна за мирния преход на БКП. И се роди втората симбиоза – между реформаторите в БКП и отгледаната от тях опозиция. Как се получи това? В голямата си част тези дисиденти бяха много честни хора. Но като не заявиха, че искат властта, а само промяна, се появи образът на използвача, на глухара, който отива и търси готово гнездо. И тогава изникнаха персони като Костов и компания, които нямаха никакъв принос за 10 ноември, освен че са пили шампанско след свалянето на Живков. Но вече имаха политически и икономически апетити за властта. Този момент се изпуска от анализаторите. Днес трябва да се признае, че симбиозата дисидентство-опозиция не беше готова за властта. Как ще осъществиш промяната, като не искаш власт? Кой ще управлява, кой ще владее технологията на властта за тази промяна в обществото? Априори се приемаше, че с тези действия ще преобразим БКП в по-демократична и − дай, Боже! − един ден да можем да се научим и да управляваме. Това беше основна грешка на опозицията, непосредствено след 10 ноември.

− В това ли се крие неуспехът на десните за тези 15 години преход?

− Да. Десницата не можа да отърси комплекса си от тази симбиоза. Като цяло тя няма реален принос за 10 ноември. Личности като д-р Желев, Петко Симеонов, д-р Тренчев, Петър Дертлиев, Луджев, които имат големи заслуги за налагането на дисидентството като част от опозицията, носеха своя морален протест, но те не бяха опозиция като алтернатива на властта. Докато част от реформаторите в БКП бяха подготвеният субект за тази власт. Луканов, лека му пръст, не беше наясно, че тези дисиденти, които се правят на опозиционери, хабер си нямат от властта, а пък отгоре на това и не я искат.

− Представям си какво ще каже десницата за тази ваша оценка, как ще се засегнат участниците в Кръглата маса!

− Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития. Не знам кой от десницата ще отрече това нещо. Това е големият проблем – имаше процес на сериозно отглеждане на българската опозиция, докато тя се отърсваше от недоносеността си. Отлюспванията в СДС бяха свързани именно с това.

− Тук ли трябва да търсим разковничето за днешното състояние на десни­цата за това, че третото и четвъртото поколение в нея се мрази с първото и вто­рото след 10 ноември?

− Десницата няма реално изстрадана биография, тя има спорадична биография. Първото поколение не беше готово за власт, второто не можа да се справи с властта, третото и четвъртото започна да я използва за лично утвърждаване и за пълнене на джобове, а не за изграждането на нова демократична държава. Всъщност какво направи 10 ноември? Първо, отстрани Живков и наложи реформаторите. Второ, стартира демонтаж на тоталитарната система. Трето, започна търсенето на формула за етнически мир. За всичко това си имаше политически субекти и голяма част от тях не са в днешната десница. С едно изречение − на 10 ноември се промени матрицата на политическото мислене и политическото действие. Тази матрица наложи всички останали промени.

− Каква е вашата оценка за прехода?

− От политическа и икономическа гледна точка преходът приключи − законово той е необратим като процес. Машината е програмирана и се движи нормативно. Но като стандарт на живота ние сме далеч от стандарта на холандците, австрийците или дори на средно развитите европейски страни. Това е основната грешка на нашия преход − процесът на ликвидиране на предпоставките за бедността у нас ще приключи най-рано след 6-7 г. След като разрушихме системата, ние не знаехме какво искаме. Не бяхме готови. Не бяхме наясно какъв модел на прехода да изберем. А това е свързано с данъчни закони, с мястото на гражданското общество, на институциите. Основната причина за тези грешки е субективната неподготвеност на българския политически елит. 

− Успя ли БСП да се реформира за тези 15 г.?

− В основни линии да. Но от гледна точка на владеенето на властовите инструменти в условията на либерална демокрация, на плурализъм, БСП все още се ориентира. Естествено, всяка партия си има своята стара генерация, стара номенклатура, която с мъка приема новостите и продължава да преосмисля как ще управлява страната. По отношение на икономическата реформа – в БСП има сериозни сигнали, че вече е готова, но друг е въпросът дали реално са готови да управляват. Все още имам резерви за това. Все още продължавам да се съмнявам в насоките на тяхната икономическа програма. Защото съм убеден, че програмата за развитието на страната трябва да бъде десноцентристка. Няма значение дали е ляв политическият субект, или е десен. Това трябва да се приеме априори. Повтарям – още един-два мандата страната има нужда от десноцентристко управление!

− Искате да кажете, че дори и БСП да спечели вота, трябва да управлява с дясна политика?

− Да! И политик, който не осъзнава това − няма значение дали е отдясно или отляво на политическия спектър, значи не знае за какво става въпрос. Дори и левицата да спечели властта, какво може да направи тя, когато евроинтеграцията ни е задала макрорамката с конкретни параметри. Излезеш ли от тях − веднага ще има санкции на европейско равнище. Ако пък левицата реши да управлява сама − всички други политически сили ще се обединят и ще стане онова, което видяхме при Виденов. Ще почнат атаки, че спъваме процеса на реалното ни интегриране в ЕС.

Историята е жестока съдница. Но каквито и бури и ветрове да завихря, в историята се остава със следа, с политически багаж, с визионерство и с кауза. В това отношение Доган е написал своите драматични страници.